Днес се навършват 24 години от смъртта на Тодор Живков. В родните медии – нито думичка.
През 1989 Живков оставя една България със 5000 училища и качество на образованието измежду водещите държави в света.
А нататък какво става, не успяхме да му хванем края, особено на учебните планове и учебници…
Започва съсипията на българското образование, защото масово се затварят заводи и предприятия, по селата хората остават без работа, едни тръгват с децата си към града или „навън“, но понеже остават малко деца, почват да им затварят училищата, някъде ги обединяват, но много родители се притесняват децата им да пътуват всеки ден по 10-15 км в студа и лапавицата…
От друга страна, никой вече не иска да учи в професионално училище или техникум, защото каква е ползата, като после няма да има къде да работи…
И понеже на управляващите българското образование им е много важно, след учителската стачка в 2007 те си измиват ръцете с т.нар „делегирани бюджети“, които за 10 години слагат окончателно кръст на българското училище. Ежегодно на ученик се отпускат по 1400-1500 лв (от януари 2018 и на учениците в частните училища) и с общия бюджет училищата се самоиздържат. И в големите градове се оправят, освен че тук текат какви ли не пари от какви ли не фондове и фондации, но в селско училище със 100 деца това няма как да стане, а и за да има пари поне за заплати, там учителите търпят какви ли не ученици, да не говорим, че някои от тях и не стъпват в училище…
И това никога не го е имало в българската история – което училище само успее да оцелее, да оцелява, което не може – пускайте му кепенците…
И от 1989 до 2017 в България завинаги затварят врати 2544 училища…
Две хиляди петстотин четиридесет и четири училища!!!
Какво се учи и какво не се учи днес в българското училище, не можем да кажем, но изследвания сочат, че днес България е на последно място в ЕС по грамотност, 40% от 16 – годишните ученици са функционално неграмотни, миналата година на изпита по математика след 7 клас 12% от учениците имат пълни двойки (по тази причина „свалят“ прага на тройката), а университетите, кой знае защо станали 50, първата година имат спецкурс по правопис и пунктуация…
Бизнесът твърди, че не може да намери подготвени работници, а България е и абсолютен рекордьор по нито учещи, нито работещи хора на възраст между 16 и 25 години…
Неравенството между елитните и периферните училища е драстично – възпитаниците на първите отиват да учат „навън“, „възпитаниците“ на вторите стават потенциални емигранти или аутсайдери, но и няма как да е иначе, при положение че в нито един момент от новата българска история управляващите не са абдикирали така от образованието, както сега, което е непростима историческа вина, да не кажем нещо повече…
Много е лесно да кажем, че само те са виновни, но ако те съсипват българското образование, ние да не би да имаме нещо против?
Споделям спомените на Инж. Борис Борисов, които намирам за достоверни.
“Израстнах, учих, обичах, деца създадох и живях в Соца…
И вицове разправях за бай Тошо, за системата омразна, за партията изродена… Не ме докосна никой, не бях съветван и третиран. Учих колкото и каквото пожелах. Работих в подредени заводи, чисти и просторни, удобни за работниците и за обслужването на машините. Наука имаше такава “Пректиране на заводи” По нейните правила се строяха и дострояваха заводите. Недораслите критици на времето на моята младост със сигурност не знаят какви грижи се полагаха за обикновения работник.
В завода(ВАМО) имаше магазин за хранителни стоки, добре снабден с учудващо ниски цени, заради дотациите от синдикалните организации. Децата сутрин оставяхме в заводската детска градина.
Имаше медицински пункт с двама лекари, акушерка, зъболекар. Не беше необходимо да прекосяваш целия град за преглед и лечение.
В цеховете имаше лафки за топли зкуски, кафе и безалкохолни. Пред съблекалните кулинарен щанд на ресторант “Морско конче” – пасти торти, петифури и какво ли още не, защо да бягаш от работа, като можеш да си напазариш в почивките.
Създаваш семейство – синдикалната организация ти осигурява ведомствено жиюище. Трябват ти пари за почивка – взаимоспомагателната каса ти отпуска необходимия заем срещу нищожна лихва.
Обущарско и шивашко ателие до входа на завода. От теб се иска да дойдеш и да си тръгнеш в определен час. Полагането на изванареден труд беше непознато понятие.
Ако се трудиш във вредни за здравето условия-галванично, термично, изпитание на ДВГ или пък си ел заварчик-полага ти се безплатна храна в заводския стол, 4 дни към годишната отпуска, карта за снаториум, газирана вода и бурканче кисело мляко на ден, като противоотрови.
В заводската почивна станция почивахме 14 дни за 20 лева…
Но човек и добре да живее, иска банани и не му пука за нищо друго.
Е, дойде времето на бананите, но ги няма заводите. Армия от безработни, безимотни и оскотели се бие кой да рови в кошовете за боклук.
Здравето, образованието и възпитанието отстъпиха на неграмотност, болести и грубиянщина… Качеството на живот е както в недоразвитите африкански страни. Борбата за оцеляване е толкова жестока, че никой не помисля за театър и опера…
В търсене на някакъв реваншизъм издигнахме рушенето в държавна политика. Създадоха се “Ликвидационни съвети”, ликвидира се селското стопанство, промишлеността, закриха се болници, училища.
Появи се прослойка крадливи мошеници, нарекли себе си политици и демократи.
Обществото, люшкано от лъжи и измамни обещания, обезверено и болно, оставено без средства за препитание абдикира от възможността да се бори за правата си. Появи се понятието работещи бедни. Работейки по 6-7 дни в седмицата обеднявахме и разпродавахме придобитото през Соца.
Мой прrятел, чех ми дойде на гости преди година и съвсем чистосърдечно заяви, че разрухата и нравите сега са го
потресли в сравнение със спомена от преди 35 години..
Няма я свободата на словото, няма го престижното образование.
Здравеопазването е сведено до търговия на дребно, няма сигурност в утрешния ден, няма армия.
Прокуратурата се е самокапсулирала и оставя на гражданите НДЧХ, да решава споровете.
Има банани, наркотици, бездомници, чужди вериги за хранителни стоки, ефтини сериали по многобройните ТВ, тъпи реклами, некачествени стоки и учудващо примирени хора на втора трета и повече възрасти.
Спирам, че жлъч напира в гърлото ми…”
Без значение какво мислите за него, когато минете покрай училище, мост, язовир, завод, болница, ЖП линия, ел. централа, НДК в София, ЖП гара, напоителни съоръжения или просто карате по междуселски асфалтов път, знайте, че това бе създадено, когато той управляваше България.
Живков направи така, че във всяко селце в България да има вода, ток и път, училище и читалище. Направи така, че книгите да са на цената на хляба, за да са достъпни за всички. В 70-те и 80-те години по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света.
Добре е да знаете, че с негова подкрепа, дъщеря му Людмила Живкова донесе вторият златен век за българската култура.
Парадоксът е, че този държавник, през чието управление България имаше лев със златно покритие и думите безработица и бедност бяха непознати, си остана единственият ефективно осъден за престъпления срещу народа си. След това, 32 години демокрация нямаме НИТО ЕДИН ОСЪДЕН държавник. Може би те бяха безгрешни и направиха повече за народа си от него?
Нека истината говори сама за себе си…
Но знайте едно – народ, който не цени и уважава миналото си, няма да има и бъдеще!
