ЗА ПАИСИЙ ОТ ДИСТАНЦИЯТА НА ВРЕМЕТО
или
„ Словото, без което не е ставало нищо от това, което е станало…”
През 2022 г. се навършват триста години от раждането на Паисий Хилендарски, 260 години от написването на бележитата му „История славенобългарская” и 60 годин от канонизацията му на светец. Тези годишнини предизвикват оправдан интерес в българското общество, независимо от факта, че днес общественият ни живот е подвластен на съвършенно различни житейски възгледи по отношение на ценностна система, на масови нови трактовки и скандални ревизии на възлови за народа ни исторически събития и личности. Въпреки че изучаването на неговато капитално произведение „История славенобългарская” в средното училище в голяма степен е формално и недостатъчно, името и делото на Паисий стоят особено стабилно и монолитно като недосегаем и светъл маяк в съзнанието на българина. Важно е да се припомни и факта, че сбитието е част и от Списъка на ЮНЕСКО на бележитите за света годишнини.
Словото, и то писменното слово на един скромен средновековен български монах – Паисий Хилендарски, осветлява не само потъналото ни в дълбока забрава древно минало, но и преобръща нашата народностна съдба. Това издига неговият ръст не само до духовен колос, но го прави и истински войнстващ рицар на Словото, който със силата му успява да разсее тежката историческата мъгла погребала народа ни за векове. Искрата на Паисийевото Слово сторва Чудото на българското възкресение, защото „В началото бе Словото… и без Него не е ставало нищо от това, което е станало…”
Словото на Паисий събужда Паметта и нНадеждата на българина, то е искрата Божия, която докосва съзнанието и разпалва скритата сила и мощ, която дава светлия пример на дедите. Това Слово е темела, основният камък на Новото българско началие!
При разглеждането и оценката на едно епохално историческо дело принципно се изхожда от няколко предпоставки, в контекста на причинно-следствената връзка : Кой?, Кога?, Къде?, Защо?, Резултат и Наследство!
Днес, от дистанцията на три столетия, безспорно може да се константира огромен брой изследователи и автори, които през годините са се произнесли всеки по свой начин за Паисий Хилендарски. Дискутирано е особено много по отношение на биографични данни, тъй като изворите са изключително оскъдни.
Кой е отец Паисий?
Безспорно, за нас той е български народен будител, духовник и светиня, автор на „История славенобългарская”, основоположник и символ на Българското възраждане от гнета на петвековна робска тъма и османско владичество. Информацията за личния му живот е доста оскъдна, най-вече във вид на съвсем кратки информационни бележки вписани в Послеслова на „История славенобългарская”, в хилендарските кондики и някои лични писма. Светското му име е Пенко или Петър и дошъл на 23 годишна възраст „в Света гора Атонска от Самоковската епархия в 1745 година”. В разширеното заглавие на безсмъртната си Книжица той съобщава, че я е написал в света гора Атонска през 1762 г. за полза на българския народ. В Послеслова добавя второто си автобиографично известие: „И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз – 40.” Това е, което е казал за себе си и което знаем за него. Така, четирдесетгодишен в най-силната си и зряла възраст, /днес считана за младежка/, той осъществява своето ясно и мотивирано решение, превърнало се в мисия, да събере и напише „во кратце” историята на своя народ. Прави го целенасочено, с твърдата решимост на уверен в себе си творец, с желязна воля, стойцизъм и вдъхновение. Две-три години преди да създаде своята История, Паисий се подписва проигумен, т.е. вече бивш игумен на светата обител, което означава изключителни негови способности, характер и безусловно доверие на цялото братство, за да бъде избран за игумен необичайно млад – тридесет и пет-шест годишен.
Кога живее Паисий?
Историческите сведения определят периода на Османската империя в годините на ХVІІІ в /1722 -1773/ като Ранно българско възраждане.
В продължение на повече от четири столетия, във времето на Коперник, Галилей, Кеплер, Нютон и Дидро, Мария Медичи, Мария-Терезия, Жан-Жак Русо и Петър Велики, във времето на Средновековна Европа, Инквизицията и Ренесанса, древното величие и историята на България са потънали в дълбоко забравение. Името на България и българите е изтрито през този период от писменните източници на византийци, гърци и римляни. Унищожени и изчезнали са доказателствата за духовното и културно-историческо наследство, както и писменното такова за нашия народ и държава.
Изглеждало е, че историческото време на българите като държавнотворен народ е изтекло безвъзвратно. Когато на едно дърво се отрежат корените, то изсъхва, когато на един народ се отнема историята, той изчезва от историческата памет и сцена! На историческата наука са известни стотици такива факти. Паисий живее във време, когато от страна на гърци и сърби се е гледало на българите християни с насмешка и пълно пренебрежение като на прости, унизени и несвестни хора, хора без наука и история. Достойнството, самочувствието и надеждата на българите е било отнето с битието им на безправна „рая”, с пълното унищожаване на личния и обществения спомен за древната им история и величие. В дългите години на жестоко чуждо цивилизационно владичество българите загубват чувството си на общност, родината е силно стеснено географско място, сведено до родното село или малкото градче. Под върховенството на фанариотите от Цариградската патриаршия, процесът на гърчеене е засилен особено в градската среда.
Къде твори?
Той е йеромонах, протоигумен и таксидиот на Хилиндарския, а по-късно и в Зографския манастир в Атонската света гора. Посещава различни градове, организира поклонения в Света гора, пътува до „Немско” и Стремски Карловци, който е най-изявеният православен културен и църковен център на полуострова. През 1762 г, на четирдесет годишна възраст завършва своята „История славянобългарска”, която пише в продължение на две години.
Защо и как я пише?
В Послеслова Паисий изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска”: „Разяждаше ме постепенно равност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе”.
Постоянните скандали и лютите спорове между гръцките, сръбските и български монаси и високомерното поведение на първите спрямо българите провокира в него неотклонната решимост на творец, решил да събере, преразкаже и напише основните моменти от българската история като се опишат събития от най-дълбока древност до падането под османското нашествие. Решение, което въпреки всички обективни и субективни неблагополучия и предизвикателства, със стоманена воля той довежда до успешен край.
Пише я със стаена болка, гняв и дълбока загриженост, защото народът се е „откъснал” от корените си и следва чужда култура. Защитава идеята за превъзходството на българското. Припомня величието на средновековната българска държава и славните й владетели. В книгата си Паисий се обръща към целия български народ, както към любознателните, така и към „неразумните и слабоумните”, които се срамуват да се нарекат българин и да четат и говорят на своя език. В Предисловието със страст и убеденост критикува чуждопоклонниците и хвали родолюбците. Паисий диалогизира, противопоставя и изтъква достойнствата на простия и чистосърдечен наш народ, като сравнява българи и гърци и прави аналогия с библейските апостоли.
„О, неразумни юроде! Поради що се срамиш да се наречеш болгарин и не четейш и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са вземали данък от силни римляни и от мъдри гърци? И царе и крале, са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да има мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, най-много земя те са завладели. Така от целия славянски род били най-силни и почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тази история. И затова българите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите, както и споменах.”
Само тези изречения, които днес знае всеки българин, да бе написал Паисий, пак щеше да бъде достътъчно, защото в тях искри онова Божие съзидателно Слово и Дух, „без което не е ставало нищо от това, което е станало…”! Защото Паисий пише с кървящо от болка сърце, с неистова страст и Надежда, да разкъса тежката завеса на загубената българска памет и достойнство! Тези негови думи са напълно достатъчни да се разтърси емоционалния свят на човек и отначало бавно и невярващо да се изправи и да дигне унила глава, и да погледне с надежда към утрешния ден! Вярата в собствените възможности, вярата, че това, което са успяли да постигнат дедите е възможно да се повтори отново при нас, притежава мощна и магическа сила. Силата на Словото, което дава живот или отнема живот и вяра!!
Паисий пише, че не е учил „нито граматика, нито светски науки”, но видно е, че в него гори една прометеевска искра, която го кара да търси и да се вглежда в дълбоките и тъмни лабиринти на българското минало. Младежко любопитство, състрадание и непримиримост, търсене на житейската истина, изследователска страст, вътрешно чувство и увереност, че нещата в живота не винаги са били такива, каквито ги виждаме сега, жажда за промяна – това вероятно са движещите сили, които тласкат младия мъж да преоткрива историята на своя народ и да им я върне в нейния истински царски блясък на народ, който „има свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите, както и споменах.” За просветения и мислещ човек, е позорно и неприемливо битието на неукия, незнаещия, на слабия и покорния, на българина, който се отмята от своя род, език и вяра.
От всяка страница, разказ и ред на книгата, блика неговият искрен стремеж да се събуди народностното съзнание на българите, да им внуши че имат основания за високо национално самочувствие. Тя отваря очите на „неразумните и слабоумните” за истината, за стойността на родното.
При осъществяването на своя дълбоко премислен замисъл, Паисий се опира на: своята любознателност; на упоритото и съзнателно търсене на исторически познания от напластената с вековен прах манастирска книжнина; на натрупаната с векове природна мъдрост на българина развита до степен на природен инстикт; на борбения си дух за правда и човешко достойнство. Това са неговите основни репери, които го водят по пътя на утвърждаване на ключовите понятия на националната индентичност: народ – език – отечество.
Написването на „История славенобългарская” е следствие на дълбоко и болезнено осъзната необходимост, на екзистенциално за самия Паисий и народа му решение, на духовна отдаденост и жесток изнурителен физически и интелектуален труд. Всеки ред от тази „малка книжчица”, написана в мрачната, студена и самотна манастирска килия, отрупана със стари и прашни свитъци, книги и царски грамоти е зареден с огромен емоционален заряд. Този вулканичен по силата си заряд е зарядът на правдивото паисиево Слово, изригнало от дълбините на едно пробудено съзнание от събраното с толкова труд и лишения знание!
В статията си „Визания и историята на българската средновековна литература” литературоведът Панко Анчев, който изследва историята и философията на българската литература и култура от епохата на Средновековието до наши дни, пише: „Идеята на преподобния Паисий Хилендарски в неговата “История славяноболгарская” е да се възобнови (именно да се възобнови) българската държава, съществувала до средата на ХІV век. Той иска това, защото тази държава е била могъща, най-могъщата сред славяните и на Балканския полуостров. Тя е била по-силна и от Византия и е имала висока куртура. Тази теза подхвана и блестящо разви в творчеството си Иван Вазов. Той, заедно с преподобния Паисий, доказа, че българите са имали врагове, защото са били по-високо от останалите държави и народи. Съперничеството с Византия приело остри форми и “коварните” гърци (макар жителите на Византия да не са били гърци) трябвало да си послужат с подлост и заговори, за да възпрат възхода на българската държава и на нейната висока култура.”
Просвещение, духовен напредък и самоосъзнаване – това е неговият мощен призив към българите! Някога Прометей даде на хората огъня, Паисий даде на българите простото разбираемо и огнено Слово на Надеждата за възможна и търсена промяна!
Изворов материал
За написването на „История славенобългарская” Паисий Хилендарски използва повече от 20 различни извори като се смята, че поне още 12 са използвани по косвен начин.
С този въпрос са се занимавали редица историци като един от първите е П. А. Лавров през 1895г. Проф. Боню Ангелов в своята статия „Проучвания върху История славянобългарска”, съставя списък на посочения от Паисий изворов материал, както и списък с неозначените /косвени данни използвани от него. На първо място се посочват домашните извори, сред които най-важните са грамотите на българските царе, които са били съхранявани и пазени в манастирите. По въпроса за изворите работи в своите изследвания и проф. Надежда Драгова, един от най-видните експерти на Историята. Знайно е, че Паисий използва руски преписи на „Царство на славяните” от Мавро Орбини и „История на църквата” от Цезар Бароний, трудове на Христофор Жефарович, Павел Ритер Витезович, латински, гръцки и немски истории, многобройни жития и др.
Първи преписи
Паисий се вълнува, търси и пише в мрака на предвъзрожденското Време, когато историята не се фокусира върху личността, а тя се разтваря в делата й.
Известни са близо седемдесет преписа на историята. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (известен и като Първи Котленски), (1765), който се приема символично за начало на Българското възраждане. Други най-ранните преписи са: Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.; Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.; Жеравненски препис (преди 1772 г.); Втори Софрониев (или Втори Котленски) препис – от 1781 г.; Кованлъшки препис, 1783 г.).; Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г.; Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.
Изследователят на Паисий Хилендарски, Цанко Живков /род. 1926г. в Перник/ през целия си дълъг и съзнателен живот на краевед, писател и общественик, в поредица от книги изследва „истините и легендите за живота и делото му”. От 2000 до 2022г. той публикува осем книги по темата за неговото родно място и налагащия се извод, че по различни причини се е извършила груба манипулащия с утвърждаването на Банско като такова. Той фокусира вниманието и на един друг не по-малко интересен и прелюбопитен момент относно опазването на българската памет отнасяща се до самия автор. Оказва се, че в болшинството от преписите са съзнателно пропуснати автобиографичните данни – единствените две изречения, едното от разширеното заглавие и второто от Послеслова!!
Може би, съвременният българин, който не се занимава професионално с историография, ще се шокира, че ентусиазираните и просветени преписвачи на Историята, не са били особено честни, коректни и пунктуални в своите преписи към автора. Фактите, на които обръща внимание изследователят, са неочаквани и нелицеприятни:
Със или без съгласието на старшия по духовен сан автор, Софроний Врачански премахва в първия препис от 1765 г. от разширеното заглавие авторовите данни. При втория препис през 1781 г. /16 години по-късно/, пропуска и житейските сведения за Паисий и брат му и от Послеслова. Същото се получава и при Самоковския препис на поп Алекси Велкович от 1771г., въпреки личното им познанство и той не дава никакви сведения за автора на Историята. Съвременникът на Паисий и вероятно съжителствувал с него в Зограф Спиридон йеросхимник, „родом габровец”, запознат с текста и вероятно и със самия Паисий, в 1792 г. /30-ет години/ след написването на „История славенобългарская”, пише в манастира Нямц в Румъния своята „История во кратце о болгарском народе славенском”, но нищо не споменава за Хилендарския си предшественик и неговата История. Първият Русенски препис на Историята /имало е втори и трети/ направен от хилендарския проигумен йеромонаха Пантелеймон в 1809 г. съдържа само забележката му, че тя е „събрана и наредена от някой си Паисий”.
Правени са Преписи и през 40-те години на XIX век.
В Преправен вариант на „История славенобългарская“, отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будим (западната част на Будапеща) от Христаки Павлович, български възрожденски учител и писател, също е пропуснато името на Паисий.
До Освобождението на България от османско владичество, са познати около 70 преписа на неговата история. През десетилетията след това „История славянобългарска” е преиздавана десетки пъти.
Както казва Софокъл: „Времето разкрива всичко скрито и прикрива всичко ясно.”
И за родното място
По отношение на родното място историографията приема, че бащата на Паисий е от Банско – от знатен и богат род, а майката е родом или от Самоковско –с. Доспей или с. Кралев дол, днес в пределите на гр. Перник. Мястото, където е починал също е било дискусионно като се приема, че той е починал в асеновградския квартал Амбелино, през 1773 г.
Особена тежест при определянето на родното място на Паисий имат диалектологичните проучвания правени през годините и упоритите краеведски изследвания на десетки родолюбиви българи. Тук ще споменем само някои от тях: митрополит Теодосий Скопски, Марин Дринов, проф. Йордан Иванов, Хр. Ив. Семерджиев, Ив. П. Кепов, Веле П. Кралевски, Панко Анчев, проф. Васил Гюзелев, проф. Ст. Младенов, Ст. П. Василев, проф. Златарски и мн.др.
Едно кратко експозе по въпроса:
Проф. Йордан Иванов, бележит наш учен, през 1906 г. намира черновата на Паисиевата „Историй славенобългарская”, в книгохранилището на Зографския манастир, която авторът оставил там, а преписаният начисто екземпляр разнася и множи из страната. Още през 1907 и 1908 г. ученият публикува своето заключение, че „се забелязваха повече особености от говора на пририлските краища, откъдето е бил роден Паисий”. През 1938 г. на базата на предоставени му фалшиви изписки от „младия книжовник Михаил Ковачев” уж от Хилендарската кондика за „дарението на проигумена Лаврентие на своята оцова кукя во Банско”, изненадващо посочва Банско за родно място. Поради огромния си авторитет, повлича в тази посока и много други.
През 1912 г. по повод 150-ет годишнината от написването на Паисиевата история, самоковският учител по история Христо Семерджиев отпечатва във в. „Ден” от 28.04. голяма статия „За родното място на Отца Паисий”, като посочва пътя за конкретизиране на родното място: „като се взрем в езика на историята му”. Изтъквайки глаголните форми „преписуйте”, „ревнуете”, „милуе” и пр., той заключава: „Тия форми и досега се употребяват в говора на палакарийските селяни, и досега те казват: зимуие, добруие, живуие, милуие, поменуие и пр.” И заключава: „По всичко личи, че той е из някое село из Палакарията, па било от тия по самата река Палакария или онези оттатък Верила или тия из Голо бърдо или Витоша.” Хр. Семерджиев пръв споменава невисокото Голо бърдо сред възможните родни огнища на Паисий, сред които е и с. Кралев дол.
През 20-те и 30-те години на ХХ век, се появяват езиковите проучвания на Веле Кралевски, който установява, схотство и припокриване на многобройните простонародни думи в Историята на Паисий с диалекта на съселяните му и всичките белодрешковци от района на Витошка Палакария. Неговите известия предизвикват назначаването на Анкетна комисия от Софийския митрополит и сетнешен екзарх на България Стефан, която посетила Кралев дол през м. Ноември 1923 г. Заключението е: „Възродителят на българския народ Паисий Хилендарски е роден в с. Кралев дол….”
Проф. В. Златарски, зам. председател на БАН през 1931г. излиза със следното заключение пред Дружеството на историците: …едничкото явно и сигурно доказателство за родното място на Паисий, това е езикът. Защото всичко останало е предания, предпочитания, разсъждения…”
Проф. Александър Теодоров – Балан, първият ректор на СУ избран през 1889г. и главен секретар на Българската екзархия / 1907 до 1910г/ , първият по време и значение законодател в нашето езикознание, в капиталния си труд „Нова българска граматика” в раздела за „Глагола в спрежение” пише: „У Паисий Хилендарски четеме: казуе, писуе, старобългарското казует, писует… Така го има в Кралев дол, а няма го в Банско, Разложско” /с.213/. Същите мнения застъпват и акад. Стефан Младенов и съратникът му Стефан Василев в редактираното от тях сп. „Родна реч” /вж.год.V.кн.5, 1932г./
В своите книги Цанко Живков споделя и редица лични спомени: „В резултат на цялата тази съпричастност на учените от БАН, Софийската митрополия и културната общественост село Кралев дол беше прието за родно място на Паисий, влезе в учебниците по история и литература и цяло десетилетие /1934-1943г/ на 27 септември, Кръстовден, в него се провеждаха националните чествания на първобудителя на народа ни. Като ученик в Пернишката смесена гимназия и аз няколко пъти съм участвал в тия всенародни празненства… Почетните роти на пернишките миньори в своите маршалски униформи и духовата им музика бяха вече тук. От всички посоки прииждаха учениците от близките граовско-палакарийски села, жители на Перник, Радомир, Батановци, Брезник. Ето ги и автобусите на с официалните гости от Столицата – министри, народни представители, културни дейци и разбира се на първо място Негово преосвещенство софийския митрополит Стефан. След официалните речи цялото множество правеше традиционната обиколка на Паисиевите места…Тържеството завършваше с буйните, без начало и без край народни хора. Но превратът на 9.ІХ.1944г. и „народната власт” унищожиха това всенародно родолюбиво празненство.”/стр.35-36, ”Паисий Хилендарски- истини и легенди за живота и делото му”, 2022г./
До 1938 г. акад. Михаил Арнаудов е привърженик на кралевдолската теза, но когато проф. Й. Иванов публикава своята статия за Банско като родно място на Паисий, макар и с много колебания и уговорки възприема неговите твърдения.
Проф. Боньо Ст. Ангелов също се солидаризира с тях без да прояви колебание или съмнение в достоверността им. И все пак не е докрай убеден в това и поставя въпроса: „Но така ли стои въпросът в действителност? Можем ли днес, въпреки приведената аргументация на проф. Й. Иванов, твърдо да считаме Банско за родно място на Паисий? Все още не е ли прибързано да приемаме, че Паисий е от Банско?…Наистина ли този въпрос „днес е приключил?”
През 60-те години на миналия век, по политическа целесъобразност като родно място на Паисий се утвърждава Банско. През 2019 г. в брой 42 от /16-22 октомври/ на седмичника „Клуб 100” Иван Бутовски е поместил статия със заглавие „Тодор Живков решава Отец Паисий да е от Банско”. Статията се позовава на новоткрит документ от личния архив на Т. Живков, с което Тодор Павлов, член на Политбюро, председател на Македонския научен институт у нас „в прав текст иска от първия секретар на БКП да обяви официално Банско за родно място на Паисий”.
В следващите години акад. Иван Снегаров в капиталното си изследване „За родното място на Паисий Хилендарски” от сборника на БАН, 1962 г. прави задълбочен анализ на трите основни версии: банско, доспейско и кралевдолско. Той посочва приемуществената близост на Паисиевия говор до наречията в северозападната част на Самоковската епархия, т. нар. Палакария, включваща областа около р. Палакария, в границите заключена между Плана – планина, източната част на Рила, цяла Верила и част от Голо бърдо, в чиито граници се намира и с. Кралев дол, Пернишко. В следващата си статия „Още по въпроса за родното място на Паисий Хилендарски” /”Известия на Института по история” при БАН, кн.16-17,1966г./ акад. Ив. Снегаров, единствен от тогавашната академична общност, има куража да оспори налагането на Банско от същата година, пишейки: „Моят разбор на Паисиевия език в „Словено-болгарская история” установява, че родният говор на Паисий се различава от говора в Банско, особено по изговора на коренно Ь”
За Паисий и негововата личност, дело и епоха продължават да пишат десетки изтъкнати българи интелектуалци и изследователи, и навярно това ще продължи докато на света има българи. Да споменем някои от тях: акад. Васил Гюзелев; статии от Н. Филипов, акад. П. Динеков, Панко Анчев, които анализират творчеството на Паисий, изд. Сиела, 2002г. и ”Преподобни Паисий Хилендарски”, изд.„Захарий Стоянов”, 2022г.; проф. Иван Ненов, изд. „Зов”, 2011г., изследвал Самоковския препис на книгата на Паисий; Иван Радев, изд. Абагар, 2012; проф. Велчо Велчев, изд.”Захари Стоянов”, 2019; проф. Николай Овчаров и Филип Петрунов за родното място на Паисий в книгата „Крепостта Кокалянски Урвич и късно средновековния манастир в нея”, 2021г; и др.
За една национална икона, какъвто е Паисий, родното място е от особено значение, но то не е определящо, защото той мисли и пише за всички българи и десетките преписи на паисиевото слово са намерени по цялата българска земя. То е преписвано в Мизия, Тракия и Македония, обходени от неговия крак на пътуващ монах разгорял искрата на „народната свяст”!
И все пак! Няма как да не предизвика недоумение факта, че в последните три десетилетия, когато в обществено-политическия живот на българите настъпиха дълбоки и геополитически промени, когато се посегна и осъществи грубо и безцеремонно пренаписване и манипулиране на централни определящи за развитието ни исторически събития и личности от близкото ни и по-далечно минало, въпросът за родното място на Паисий Хилендарски остана решен така, както бе предпоставен през 60-те години на ХХ век.
Може би, затова ст.н.с. д-р Петър Добрев в своите размисли по повод книгата на Ц. Живков „Паисиада”, излязла 2020г. поставя ребром въпроса „Ще изкупим ли греха си към Паисий?”
Ето един кратък негов цитат: ”Струва ми се, че ако Паисий можеше да възкръсне, би казал навярно с присъщия за него стил: „Че видиш тоже, читателю и как некой учен човек, ако го подлъже некой измамник, после цял живот че брани ниговота лъжа. Заради един такъв измамник бе изхвърлена през пенджера цялата некогашна наука и би преместено дори моето родно място…..Птицата се познава по своята песен, а човекът по своя говор. Затова аз написах моята книга на своя роден говор, в който вместо думата ЩЕ, казваме ЧЕ, а не КЕ, както в Банско. Но некой слепец с очи не забелязва това и насила ме пресели в Банско”. Това навярно би ни казал Паисий, но колкото и да вика, малцина чуват неговия глас.”
„Жаждата за истината е неподвластна и на най-перфидните фалшификатори на историческата истина, защото няма нищо, което да не се открие, и тайна, която да не се узнае.”, свидетелства Библията /М.гл.10-26/
Истината за историческия Паисий Хилендарски, родом от Палакарията, авторът на българската Библия, който със своето правдиво и силно Слово възроди българския народ от безпаметното битие на едно чуждо петвековно цивилизационно робство е неподвластна на манипулации и конюктурни политически интерпретации. Защото, както казва една поговорка :”Истината е истина и преди да се докаже”, а истнината за родното място на Паисий е отдавна доказана чрез саморъчно изписаните рожденни слова на монаха-светец. Това, че все още липсва необходимия кураж и воля тя да бъде обществено призната и утвърдена институциално не променя нещата.
От всички, които пишат за Паисий, най-силните и точни думи са казани от патриархът на българската литература Иван Вазов в одата му „Паисий”, като част от цикъла „Епопея на забравените”. Неговото дело е колосално, дело на духовен титан, защото с написването и наличието на история и памет за нея той създава новото Битие: „От днеска нататък българският род/ история има и става народ”.
Памет и значение
В своята „История славенобългарская”, завършена през 1762 г., монахът-будител Паисий Хилендарски /1722-1773/ представя патриотични, националосвободителни и антиасимилаторски идеи, които са актуални за епохата, а не само с оглед на съдбата и историческото развитие на българския народ. Тази по същество революционна програма е заредена с непримиримия дух на Познанието, на Надеждата и Справедливостта. Тя е създадена ТРИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ ПРЕДИ Великата френска революция на запад и ТРИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ ПРЕДИ Александър Н. Радишчев, родоначалник на източната революционна мисъл в Русия да напише най-значителната си творба „Пътешествия от Петербург до Москва” през 1790 г.,, която отправя силно социално послание срещу съществуващото крепостно право.
Американският професор по история Джеймс Франклин Кларк– младши, родом от Битоля /1906- 1982/, основател на академичната историческа българистика в САЩ, напълно обосновано поставя Паисий сред учителите на световната историография и европейската култура, а ЮНЕСКО включва неговото честване през тази година в Списъка си на бележити за света годишнини.
Днес, Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия, 125 училища и 137 читалища в България насят неговото име. Научни конференции, организирани от различни научни институти, обобщават труда на съвременните изследователи, а ученици от различни училища ежегодно правят свои преписи на Паисиевата история като така я преживяват по един уникален интелектуален и физичен начин. Непреходното значение на Паисиевия труд, е подчертано и с фактът на изпращането на неговия текст през 1979 г. с първия български космонавт Георги Иванов, член на българо-съветския екипаж , в орбита около Земята.
През 2000 г.с постановление на правителството е учередена Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски”, която се присъжда за стимулиране на български творци, чиито произведения са свързани с българската история и традиции.
За Словото и Наследството на Писий
Словото на родолюбеца Паисий дава знание, опора и надежда на българите, дава вяра в тяхната ценност и значимост като на могъща и славна народност в миналото, която може да има и друго по-добро бъдеще. Неговата историческа книжка се превръща в своебразна Програма за следващите 100-150 години, които реализират историческия факт на Българското възраждане. Вълнуващият исторически разказ за славното минало, експресията на авторовите чувства, минали през сърцата и умовете на няколко поколения българи сторват Чудото на българското възкресение от пепелта на историята.
Словото на Паисий Хилендарски е Началото на Новото българско възраждане и Новото бъдеще на България като свободна държава. Той пръв усеща нуждата от един нов духовен преврат и изгражда една грандиозна картина на миналото на българите, от която те да се гордеят, а не да се срамуват. „История славенобългарская” търси и намира ценностни опори в миналото, за да посочи новото бъдеще. Книгата е важен подтик за формиране на българско национално самосъзнание, на духовна и културна принадлежност. За това народностно възкресение само стотина години след негововия словестен изблик, френският учен Луи Леже възкликва: „Българското възраждане е едно от чудесата на ХІХ век!”
Словото на Паисий, на крилете на познанието и възкръсналата надежда, подкрепено от решимостта на потомците му с оръжие в ръка да извоюват свобода и независимост, прави възможно чудото на ХІХ век: От изпепелената земя и памет на българския народ той да възкръсне и отвори нова страница в хилядолетното си битие.
За Словото на отец Паисий Хилендарски, на този млад български монах с горещо и родолюбиво сърце, проф. Надежда Драгова в документалната си книга „Книга за Паисий”, по повод факта, че той не е професионален историк, пише: „Историкът на онова време в България „не може да се създаде от мъж само грамотен и учен. Той непременно трябва трябва да се родил.”/стр.46/. Малко по-нататък на стр.106, говорейки за лаиците – историци, тя продължава: „ Те са велико явление в биографията на нацията ни. Няма село или град без тях. Чудаци! Маниаци! Бъдете благословени!… Защото никой българин не може да се издигне до по-високо достойнство от това да бъде българин!”; ”Нака не измерваме ръста на българския дух с дипломи. Ще го смалим!”/с.114/ , а на /с.144/: „Всеки от вас възкресява по един Паисий в себе си, за да няма повече никога българи, които, ще се срамуват от своя род и език!”
От дистанцията на времето, българският историк Иван Венедиков през 1993 г., формулира ясно най-важният завет, който ни завеща Хилендарския монах. А той е: „Заниманието с българската история е едно свято дело, завещано ни от Паисий, който пръв бе разбрал че събуждането на нашия народ ще дойде от възкрасяването на историческата му памет. И всеки, който се занимава с това, е продължител на нашето възраждане. Българската история още не е написана, тя е само нахвърляна в едри щрихи.”
Да се търси и изучава историята в никакъв случай не е сфера на дейност само за тесен кръг специалисти. Може би, трябва да припомним, че най-големите световни открития в областта на археологията и историята са направени именно от страстни любители, какъвто е и монахът Паисий не учил „нито граматика, нито светски науки”, но превърнали живота си в мисия и кауза, отдадени на утвърждаването на историческата истина.
Словото, особено съзидателното Слово, си остава най-мощното средство, защото въздейства направо на ума, а не на очите или ушите. Може би, затова една източна поговорка гласи: „Който пише е войн”.
Паисий Хилендарски се явява един такъв войн на Светлината и Истината, който освети Пътя на българското Възкресение и Бъдеще. Това постигна Словото, „без което не е ставало нищо от това, което е станало…” и което разсея уплътнената от вековете на безвремие историческа мъгла, спуснала се над поробеното ни Отечество.
Колкото до съвременните измерения и основания за неговия стряскащ и днес съзнанието ни вик: „О, неразумни юроде! Поради що се срамиш да се наречеш болгарин и не четейш и не говориш на своя език?..”, всеки от нас, пред собствената си съвест трябва да намери своя отговор!
Детелина Методиева Денчева
Статията „За Паисий Хилиндарски от дистанция на времето” е посветена на 300-та годишнината от неговото рождение и 260-та годишнина от написването на „История славенобългарская”. При написването са използвани различни източници като значителна част от историографския материал са на базата на краеведските изследвания и книгите на г-н Ц. Живков. /Б.а./
