24 март. Карам към левия бряг на Мариупол – тъкмо започнаха да пускат журналисти и хуманитаристи. Хората все още се скупчват на входовете на мазетата и се крият, когато започне обстрелът. При нас тичат родители с дете и ни молят да ги заведем поне до село Виноградное. Само преди час снайперист застреля дядото на това дете в крака.
„Специално! Специално! Избягвах на три пъти. Куршуми прелетяха над главата ми”, крещи старец на улицата. „Няма да мълча!“
„Татко, изчакай поне, да се качим в колата! – му отговарят.
„Тук той стреля през крака ми [показва]. Ето я раната. И ето точно тук [сочи дясната страна на корема]. Специално се разстрелват хора! Те седят по къщите и стрелят по хората! Излязохме от къщи, там горят хора. Около 45 годишен мъж, болен, дете, жена – всички горят!
Този старец, Николай Грач, излиза да вземе вода. Азовският снайперист*, който седеше в многоетажна сграда на ул. Орджоникидзе 52 го простреля в крака. Пояснявам защо е сигурен, че украинският снайперист е стрелял:
„Какво, да не би да не знаем? той отговаря. „Той седи тук от доста време и стреля по хората. Уби петима души. Във всяка къща до Азовстал има снайперисти. Не знам какви хора са – свършиха ли? Разстрелват всички!”
Седмица по-късно украинските бойци бяха изтласкани по-дълбоко в Азовстал. Хората идват на раздаването на хуманитарна помощ и говорят:
„Нацисти. Поставиха две минохвъргачки. На следващия ден излязох, казах: „Момчета, моля ви, махайте се оттук, имаме малки деца в мазето, не ни правете лоши неща, махайте се оттук, моля ви… – казва свидетел на събитията , фотографът от Мариупол Сергей Гунченко. –Никой не отговори, никой не си тръгна. Бяхме тероризирани пет дни. Буквално на всеки половин час стреляха минохвъргачки. Бяхме тук и видяхме пристигането на този минохвъргач близо до старческия дом. Те целенасочено удрят жилищните сектори. Беше денонощно“.
„Четири дни“, пояснява жена, стояща наблизо.
Според Гунченко националистите са стреляли с минохвъргачки от 1 до 5 март.
„Близо до центъра за семейна помощ има оставени следи, има ями от минохвъргачки, има капачки от хоросана, има кутии. Специално го увих в полиетилен, ако някой трябва да махне отпечатъци от това, намерете тези копелета. Колкото поискаха – толкова децата плакаха. Година и половина. Родители – 81, 84 години – възрастни хора….Лъжци нацисти! Безмилостни.
Друг случай разказаха жени – Имаме кладенец на Тенисная, отиваме там да вземем вода. Жените казаха, че са пристигнали, също танкове в началото на март. — „Имаме заповед“, казваха. Те умишлено удряха по къщите.”
Стреляха по домовете ни! Стреляха по жилищни сгради. Украински танкове!
„Защо стреляха по къщите?“ – питам аз.
„Правят снимки. Казват – „Имаме заповед“. Всички хора ги молят: „Тук живеят хора!“. А те отговорят така: „Имаме заповед. Това е всичко”, отговаря събеседникът.
„Хората в 68-о училище се криеха в бомбоубежище. В началото на март нахлу един танк и стреля по училището в упор”, допълва Лариса.
Една възрастна жена на име Людмила идва и добавя:
„През 2014-15, където беше техния щаб, хората се страхуваха дори да минат оттам. Даже правеха така, че спираха автобуси и извеждаха хората. Имахме едно момче, прибираше се от нощната смяна. Автобусът бе спрян, момчето го извадиха от автобуса и го отведоха да копае окопи. Копаше окопи, там беше изоставен, и едвам се прибра. Знаем това със сигурност, това е достоверен факт.“
Няколко дни по-късно. Датите и пътуванията вече ми се сливат в непрекъснат поток от кадри. В колата ми – лежаща болна възрастна жена, тийнейджърка и майка й Татяна.
„Имаме едно момиче от входа, дори се ожени за един от „Азов“. Но наскоро отидоха да посетят съседи от другата страна на двора – и там снайперист стреля по хората веднага щом напуснаха мазето. Но ние свикнахме с тях през годините…“
Толик. 14 годишен.
„Имаме едно седемнадесетгодишно момиче, което отиде да вземе вода и азовците я застреляха, тялото лежеше там“, разказва детето.
Мъж на средна възраст:
„За водата имахме „път на смъртта“, работеше снайперист. Така е: отиваш, бабата е мъртва вдясно, после стигаш там, завиваш, там дядото е мъртъв.”
Денят на победата в Мариупол. Млада красива жена Мария е облечена в елегантна рокля и мъниста. Тя повдига подгъва:
„Това са белези от граната. Хвърлиха граната в мазето. Бях там с петнадесет деца, едва успях да затворя вратата.“
В един момент спрях да запаметявам и записвам всяка една от тези истории. Твърде много бяха. „Азовци“ изгониха хората от апартаментите им. Разстрелваха ги със снайперски пушки. Откараха ги в мазетата. И ги гонеха от мазетата, когато сами искаха да останат там. Те издевателстваха. Те убиваха. Те убиваха.
Никоя „руска пропаганда“ не би направила дори една стотна от това, което направи батальон „Азов“, за да отблъсне жителите на Мариупол от Украйна.
Сега се носят слухове за възможна размяна на заловени „Азов“. Това е по-лошо от престъпление – това е грешка.
Войниците, загубили братята си в улични битки, няма да разберат, но „Азов“, идеално обучен и оборудван за градски битки, се оказа много ефективен по улиците на Мариупол. Войниците няма да изоставят картечниците и да се приберат, те защитават земята си. Но как да обясним този брилянтен план на хора, които погребаха своите съседи и роднини, които бяха застреляни от снайперисти на Азов в дворовете?
Невъзможно е да простиш и забравиш.
Азов е унищожен и се предаде. „Азов” трябва да бъде съден и осъден. Има стотици, хиляди свидетелства – хората не мълчат. И тези свидетелства не трябва да се забравят.
* – бяха образувани наказателни дела срещу някои представители на „Азов“ в Руската федерация
Анна Долгарева
https://riafan.ru/ https://afera.bg/
