Далеч преди да се появят Оксфорд и Кеймбридж, българи създават първия университет в Европа – „Университато Булгаро“ в Болоня в началото на XII век – 1119 г. Там е чел лекциите си изключително надареният болонски юрист – Булгаро де Булгари, наречен Златоуст, за когото пише в Италианската енциклопедия.
Площадът пред къщата му се нарича ”Площад на Българина”. Там могат да се видят фамилните гербове на Алцеус Булгарини и на Асканиус Булгарино от Сиена. В пълна независимост от черквата, там се учат 10 000 студенти от цяла Европа. За сравнение в Кеймбридж, основан следващия век, учат 5 000. Магнетизмът му привлича мастити представители на европейската култура като Томас Бекет, Данте Алигиери, Еразъм Ротердамски, Николай Коперник.
В двора на Болонския университет има църква, която се казва „Света Мария на българите“. Университетският параклис и до днес се нарича „Санта Мария деи Булгари”.
Близо до Милано допреди век е имало графство, което се казва Булгария.
Капелата Санта Мария деи Булгари (Cappella di Santa Maria dei Bulgari) се намира в палата Аркиджиназио в Болоня. Той е първият университет в града, построен през 1562 г., но като университетски център в Болоня датира от XI век и е първият в света. От тогава, в продължение на пет века, учебните занимания се провеждали в домовете на преподавателите или в сгради, нарочно взети под наем за това. Всъщност Капела деи Булгари е построена на мястото на църква до дома на прочутия юрист Булгари – роден през първата половина на XII век. В този дом той преподавал и раздавал правосъдие, позовавайки се на Римското право, приложено в съвременните за тогава условия. Неговите съдебни решения имали законодателски принцип. Наричали го „Златоуст“, заемал и длъжността имперски викарий на Болоня.
Именно заради това, че бил извънредно важна личност, мястото, където живеел, наречено „курия“, било на неговото име – „Булгари“ или „Курия Булгари“. Във връзка с това и самото му име, аналите припомнят, че като глосатор (както наричали в болонския унивeрситет специалистите по римско право през средновековието) неговите законови интерпретации са обозначени с Булгаро, Болгаро, Бургаро или само с буквата „Б“. Малкото запазени исторически източници доказват, че е родом от Болоня. Произходът му обаче е неизвестен. Потънал някъде в историята, се предполага, че не произлиза от знатните италиански фамилии Булгаро. Независимо от това, историците го описват като човек с аристократичен нрав, умеещ да прави разлика между право и морал или между това, което едното забранява, а другото позволява.
Булгаро се женил два пъти. От първия си брак имал много деца, но повечето от тях починали преждевременно. От втория си брак с Имелда не е имал наследници. Починал през 1167 г., като оставил на поколенията много полезни решения и ръкописи от юридически и обществен характер. И разбира се, мистерията около произхода и името си Булгаро, което остава във времето заедно с мястото, където той е живял в центъра на Болоня и е наследено от малката църква.
Разрушена частично от бомбардировките в края на Втората Световна война, Капела Санта Мария деи Булгари успява да съхрани част от великолепните стенописи от XVI век на местния художник Бартоломео Чези, определени като „История на живота на Богородица“. Чудо спасява от бомбите стенописа от края на XVI век, представящ над олтара Благовещение, дело на фламандския художник Денис Калверт.
Капелата Санта Мария деи Булгари по принцип е затворена за посещения. В нея се извършват само погребални обреди на изключително заслужили професори от местния университет. Неизброими са туристите от цял свят уловили мига, увековечен в книгата за посещения.
* * *
За това, какъв юрист е бил Булгаро де Булгари, разкрива проф. Борис Яновски, бивш заместник-декан на Юридическия факултет на Софийския университет. Той изследва приноса на Булгаро де Булгари в правораздаването на Ранното европейско възраждане. Разказва как де Булгари става личен юрисконсулт на император Фридрих и императорски викарий, т.е. за императорски наместник в Болоня. Ето откъси от статията на проф. Яновски, публикуваната в онлайн изданието „Съдебно право“ :
„Големият юрист от Ранното европейско възраждане, професорът от Болонския университет Булгаро де Булгари ‒ Bulgarus de Bulgarins (починал 1167 г.) винаги е привличал вниманието у нас. Името му говори за български произход. Когато в болонския манастир „Св. Салватор“ бива открит един от най-интересните ни средновековни паметници ‒ така нареченият Болонски псалтир (преминал по-късно в Болонския университет, където се съхранява и сега), българското „присъствие“ в Болоня и с това и българският му произход се потвърждава. А когато се изясни и това, че след гоненията в отечеството в околностите на Болоня се установява голяма българска богомилска колония, за излизането на Де Булгари от тая българска среда вече едва ли може да има съмнение.
Де Булгари е известен преди всичко като голям представител на ранното поколение на глосаторите ‒ тълкувателите на старото римско и изобщо на античното право, приспособяващи го по този начин към изменените условия и изграждащи на тази основа правните системи на новите държави и новите народи. Известен е и като едно от научните светила, създали славата на Юридическия факултет на Болонския университет и даже като един от създателите на университета като особен вид висше учебно заведение от най-висок ранг с главен факултет юридически и предназначено да подготвя преди всичко юристи. Известен е и като първокласен оратор, възродил изкуството на големите оратори от античността, поради което е получил и прозвището „златни уста“ ‒ „Bulgarus os aureum“.
Но Де Булгари е оставил следа и с друго. Той става герой и на широко разпространените по онова време къси разкази, възхваляващи остроумието, находчивостта, намясто казаната дума и т. н. (които половин век по-късно довеждат Бокачо до „Декамерон“). Тук ще бъде приведен един разказ, и то в два твърде различни варианта. Единият е стигнал до нас в анонимния сборник от края на XIII век „Новелино“ (сборник от сто кратки новели), а вторият – от хрониката на Отон Морена от Лоди от същото време. И двата се нуждаят от научни изяснения.
В двадесет и втората новела от „Новелино“, озаглавена „3а това как император Фридрих задал въпрос на двама мъдреци и как ги възнаградил“ се разказва:
„Месер император Фридрих държал при себе си двама извънредно учени мъже. Единият се казвал Булгеро, а другият се наричал месен Мартино. Веднъж императорът седял между тия двама мъдреци – единият му бил от дясната страна, а другият от лявата. И ето той им задал такъв въпрос: „Господа, мога ли аз по вашия закон да взема нещо от един от моите поданици и да го дам на друг, на когото искам, без да обяснявам причината ‒ само на това основание, че аз съм господар, а законът гласи, че желанието на господаря е закон за неговите поданици? Кажете ми, мога ли аз да постъпя така само защото така ми се иска?“
Единият от двамата мъдреци отговорил: „Месер, ти можеш да постъпиш със своите поданици така, както ти е угодно, и няма да бъдеш виновен в нищо.“
А другият в отговор казал: „Месер, аз не мисля така, защото висшата справедливост е вложена в закона и затова той трябва да бъде спазван и нему се дължи незабавно и най-строго подчинение. Когато Вие отнемате, трябва да се знае по каква причина вие сте отнели от едного и сте дали на другиго.“
Тъй като в думите и на единия, и на другия мъдрец имало истина, императорът възнаградил и двамата. На единия подарил червена шапка и бял кон, а на другия поверил воденето на съдопроизводството.
Започнали мъдреците да обсъждат помежду си коя награда е най-голяма. И решили, че на оня, който казал, че да се отнема и да се дава произволно е допустимо, той подарил дреха и кон, като на жонгльор, за неговата угодливост. А на оня, който заявил, че над всичко стои справедливостта, поверил съдопроизводството.
И така владетелят, за когото става дума, е героят на редица от новелите в дадения сборник ‒ императорът на Свещената Римска империя Фридрих I Барбароса (1152-1190). „Мъдреците“ са Булгаро де Булгари и Мартин Гозиа (починал 1166 г.) – и двамата професори по право при Болонския университет. Императорът се обърнал към тях да му разяснят какво следва да бъде разрешението на поставения въпрос „по вашия закон“, т.е. по римското право.
Историците приемат с основание, че новелата отразява атмосферата на Ронкалския императорски събор (1158 г.), на който комисия от специалисти по римско право трябвало да разреши конфликта между императора и ломбардските градове (градовете на Северна Италия), които се смятали за свободни и сами назначавали магистратите си, раздавали феодални владения, секли свои собствени пари и пр. Императорът се стремял да разпростре и върху тях властта си, да ги лиши от тези права и така да внесе повече централизъм в съвсем не блестящо организираната си империя.
Гозиа дал съвет да се действа направо, съгласно положението: Voluntas regis suprema lex, т.е. „Волята на монарха е висшият закон“. И трябва да се признае, че същото било и по римското право. „Дигестите“ гласят: „Това, което желае господарят, има силата на закон (I, 4, 1)“. Така повелява и Юстиниановият кодекс (Инст. I, II, 3, 6) и т.н. Впрочем от разказа се вижда, че то вече било известно на Фридрих, макар може би и не като постулат на римското право. Но за да иска въпреки това консултация, то явно не го задоволявало.
Той се стремял да избегне един въоръжен конфликт със свободните градове, неизбежен при подобно негово заявление. На него му бил необходим „легален“, т.е. мирен, „законен“ път. Именно „легален“, „законен“ път за уреждане на отношенията, за да бъде запазен икономическият потенциал на тия центрове и даже да се даде нов тласък на тяхната търговия, на манифактурното им производство, на кредитните им операции. Нещо повече, в тия градове, в които вече се чувствал полъхът на Възраждането, все по-голяма роля играела зараждащата се буржоазия, а тя била тъкмо онази сила, в която естествено търсела опора в борбата си срещу малките и големи необуздани феодали централната власт на монарха.
Същевременно в същата степен важало и обратното: в стремежа си да преодолее пречещия на развитието й феодален хаос, зараждащата се буржоазия от своя страна също търсела съюзник в лицето на централната власт като носител на реда, трайния мир и законността. Така че се откривала реална възможност за определен „компромис“ между тия две „сили“ ‒ стига „компромисът“ да бъдел приет достатъчно „честно“ и разработен на солидна основа, т.е. според тогавашните разбирания съгласно идеалното и общоважащо римско право. Тъкмо това предложил Де Булгари.
Де Булгари заявил, че законът обвързва и императора, защото отразява „висшата справедливост в държавата“. „Висшата справедливост“ в духа на класическото римско право, както го трактували тогава най-напредничавите умове на Европа ‒ право, съобразено не само с интереса на владетеля, но и с интереса на всяко лице в държавата, на всеки град и на цялото население.
Специално в плана на философията на правото, а в този план се разкрива най-същественото, това, което дал Де Булгари, може да бъде определено като застъпване и по-нататъшно развиване на идеалистическата етична концепция за характера па държавата, на държавната власт и на властта на владетеля. Създатели на тази концепция били още Сократ, Платон и Аристотел и на която в Рим не били чужди Цицерон, Плиний Младши и особено Марк Аврелий. Даже нещо още по-интересно: към времето на разглеждания случай с консултацията на Фридрих същата концепция се развивала усилено и на Балканите, и то даже в съчетание с другата съществена концепция за „идеалния владетел“ във Византия концепцията за етичния характер на държавната власт и за изтласкването на Византия от българските земи (вж. за това в следващата Юстинианова концепция за необвързаност с нищо и оттам и неконтролируемостта на властта на василевса).
В България тя се развивала като концепция, обуславяща отхвърлянето на византийското робство, а по-късно и за изтласкването на Византия от българските земи (вж. следващите материали за средновековната ни държава). Като се има предвид византийското и изобщо балканското влияние върху Болонската правна школа, както и българския произход на Де Булгари, съвсем не е изключено в неговата концепция да се проявява и определено балканско, включително и българско влияние (както и по-късно при разцвета на Втората българска държава и, обратното известно влияние на неговото виждане и върху развитието на държавноправната мисъл у нас). Но това е въпрос, изискващ много по-широки по-нататъшни проучвания.
И именно „линията“ на Де Булгари ‒ а той вече станал личен юрисконсулт на император Фридрих, била възприета на Ронкалския събор. Регалиите на градовете, т.е. правата им, за които става дума, били обявени за императорски регалии, като императорът следвало да ги използва в полза на градовете, на техните жители и на всички останали жители на държавата. Всичко това, разбира се, било прогресивно явление за ония години и то се отразило върху твърде сложния обществен и политически живот на възраждаща се Италия. Последното се потвърждава и от факта, че случаят проникнал и в най-масовото произведение на започващата вече да се формира италианска художествена литература. Пък и друго. Даденото виждане на Де Булгари определено излязло и извън пределите на Италия.
По-късно западноевропейските владетели ‒ специално на Франция, Англия, Испания, започват да се ограждат с подобни юрисконсулти. И тия юристи, специалисти по римско право, наричани най-често просто „тогатоси“, възпитаници на Болонския университет и на другите изникнали по неговия образец университети, на които същите тия владетели предоставяли специални привилегии и обявявали за „свободни“, за да служат на правото на „общото благо“, т.е. на правото, както го разбирал Де Булгари, хвърляли в ужас своеволните феодали.
Що се касае до поверяването на Де Булгари на правораздаването, този факт стои съвсем близко до историческата истина. Знае се, че след Ронкалския събор Булгаро де Булгари бил назначен от Фридрих за императорски викарий, т.е. за императорски наместник в Болоня.
Вторият вариант стои по-далеч от действителните събития, макар да няма съмнение, че и той има предвид същата консултация, поискана от Фридрих Барбароса. При това не може да не се признае, че и той отразява определени реалности. Според него награда ‒ шапка и бяла кобила, получил само Гозиа, тъй като тъкмо неговият отговор се харесал на владетеля. Това дало основание на Де Булгари иронично да се провикне: „Изгубих кобилата, защото казах една неизгодна истина!“
Съвсем ясно е обаче другото: че и ония, които отстоявали Свещената Римска империя на Фридрих и нейното право като „добро“, и ония, които били против тях, като към „зло“, използвали името на този юрист и „се изразявали“ чрез него. А това говори и за изключителния негов авторитет и приживе, и векове по-късно.
А за обикновения гражданин е останало например казаното, употребявано като пословица: „Изгубих кобилата, защото казах една неизгодна истина“. В оригинала на латински тя представлява игра на думи – „Amisi equum, quia dixi aequum, quon non fuit equum.“[10]
Булгаро де Булгари е известен и с разпоредба, носеща неговото име – Lex Bulgarii, според която, ако майка вземе някакви чужди продукти, за да нахрани децата си, това не може да бъде квалифицирано като кражба. Освен това предстои да се разкрият отношенията между разглеждания автор и разните други „Булгаровци“ и „Булгариновци“ професори по право – като например със също така известния Bulgarinus, професор в Пиза и Сиена, съвременник на Ариосто (около 1490 г.), писал коментари върху разни закони. Като се има предвид, че високата професорска подготовка протичала в семействата на учените под ръководството на бащата или на друг вече утвърден близък роднина, съвсем не е изключено в Италия да е работила цяла фамилия или даже няколко фамилии видни юристи от български произход.“
