Автор: Ирина Кирилова
Три града в полите на Балкана. Не са толкова далече един от друг. Сопот, Карлово, Калофер. И трима велики мъже, родени в тези градове. Иван Вазов в Сопот, Васил Иванов Кунчев в Карлово и Христо Ботьов в Калофер. Разликата в годините им не е толкова голяма – Вазов е роден в 1850, Христо Ботьов в 1848 и Васил Кунчев в 1837 година. Вазов никога не е срещал Ботьов, но Васил Кунчев и Христо Ботьов са се познавали. Дори са живяли заедно в изоставена воденица.
Само единият от тях преживя Априлското въстание – Иван Вазов. За да има кой да напише „Под игото“, „Немили недраги“, „Епопея на забравените“… И интересното е защо, след като там стихотворенията са посветени на най- заслужилите безсмъртие българи, няма стихотворение за Христо Ботьов. А Христо Ботьов загина в това въстание. За сметка на това, Вазов написа за Васил Кунчев, наречен от народа Дякона, а от историята Левски – Апостола на свободата:
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови този демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сгушени в тайни места,
слушаха с трепет, със зяпнала уста
неговото слово сладко и опасно
и тям на душата ставаше по – ясно.
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
Левски беше предаден, осъден от турския съд и обесен. За да остане безсмъртен, да ни осветява пътя от небесните висини и да ни посочва кривиците. Защото той беше изключителен. Умът му работеше за бъдещето. Затова оплете страната с тайни революционни комитети. Той не знаеше какво е страх. Пътуваше през гори и планини, пишеше стратегията на демократската република, мечтаеше за свободна България, в която всички да живеят в мир и сговор в една чиста и свята република.
Почти век и половина е минало от неговото обесване. А той е пред очите ни все така млад, хубав, със сини очи, с руси коси.
Гледаш ли ни отгоре, Апостоле? Гледаш ли как в деня на твоята смърт в 1873 година в село Войнягово, където ти беше учител и красивия ти глас събираше всички в черквата, жените забрадиха черни кръпи? А сега твоето училище е превърнато в музей и стъпките ти още отекват в двора. Гледаш ли как всички жители на Карлово отрупват паметника ти с венци и цветя, как декламират в твоя чест, как гости от близо и далеч стъпват по калдаръма на твоя двор, как падат на колене, изричайки твоето име? Гледаш ли колко паметници, барелефи, паметни плочи изградиха хората за теб? Гледаш ли как Вериговци още помнят последното ти идване в селото през декември 1872 година?
Гледаш ли как в град Съединение, където ти основа комитет в къщата на Еньо Бекирски 30 години вече има комитет на твое име и в деня на обесването ти жителите правят общоградско поклонение за теб, Дяконе?
Къде да гледаш по – напред? Към Пловдив и към София ли, към Ловеч, към Букурещ, към стотици градове и села, през които ти мина, за да говориш за бунт и свобода, или към Къкринското ханче, където беше заловен?
Гледаш ни, знам. Ти и тогава гледаше към цял един народ.
И сега ни гледаш и се чудиш като сме свободни защо сме страхливи, защо нямаме твоята вяра, защо нямаме водач към онова, към което се стремеше ти. Гледаш ни и ти е мило, и ти е срамно, че сме безропотни, че сме търпеливи, че сме недисциплинирани, че сме изоставили земята си, че децата ни са в други страни…
Какво да правим, Апостоле? Дай ни знак в деня на твоята смърт, когато сме толкова покрусени, как да станем по – добри, как да обичаме повече Родината си, как да я направим цъфтяща градина, когато си нямаме човек като тебе! Ти беше единствен, ти беше неповторим, ти си най – великият българин. Така те определи нашият народ. Ти беше всичко, което никой друг в тази държава не е.
Не можем да те видим там, горе във висините, но можем да отваряме твоите писма, да четем тефтерчето ти, в което пишеше за всяка похарчена пара и да ти се кланяме до земята. Ти беше обесен заради нас, а днес ние те даваме за пример на децата си, наричаме градове, улици, училища, читалища на твое име, градим ти паметници, закачваме паметни плочи и венците и букетите в деня 19 февруари са неизброими. Те са за теб, защото ти си с нас всеки ден и така ще бъде, докато има България!
Разказваме ви за спомена на възрастна жена от село Боримечково, община Лесичово, за това къде е погребан Васил Левски.
Български историци, археолози и учени с нестихващо настървение вече дълги години се опитват да наложат своята версия за гроба на Апостола.
Струва ми се, че цялото поведение на народа ни все още е такова, че не сме достойни да разберем къде се намира гробът на Васил Левски, и липсата на тази готовност се проявява и в ожесточението, с което се водят словесните битки, съпътстващи това търсене.
Баба Гюргена Атанасова Иванчева разказва точно къде, според разказите на очевидци и нейната баба е гробът на Васил Левски.
