НОВА КНИГА НА ИРИНА КИРИЛОВА
Тя се казва „Реката на живота“ и излезе от печат в края на 2021 година. Съдържа фамилни истории, есета, наградени журналистически материали, стихотворения. Това е шестата книга на авторката, която е завършила Факултет по журналистика в Софийския университет „Св.Климент Охридски“.
Първата и книга е „Картини от един живот“ , написана по разкази на художника от Париж и Хисаря – Илин Паунов. Във втората със заглавиие „Зад фасадата“, са събрани интервюта с прочути българи, между които артистите Васил Михайлов, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Гинка Станчева, Сотир Майноловски, режисьорът Крикор Азарян, професорите Александър Лилов, Андрей Пантев, Петър Берон, Божидар Димитров, писателите и поетите Йосиф Петров, Радой Ралин, Стефан Цанев и много други. Следват книгите и „Това съм аз“, „Къщата на хармонията“, „Ритъмът на сърцето“.
Ирина Кирилова цял живот е била журналистка. Продължава да работи и днес в сайта „Тракийски свят“.
Предлагаме ви да прочетете част от новата и книга!
РЕКАТА НА ЖИВОТА…
Цяла нощ не спах. Заспивах, унасях се, но чувствах всяко свое движение. На сутринта чух гласове. Обърнах се надясно и реших поне един час да поспя. Заспала съм и тогава сънувах един толкова ярко изразен сън, че все едно се случи в действителността.
Стоях на брега на една река. Тя беше бистра и красива. По дъното и виждах всяко камъче, сиви големи камъни и жълтия и пясък. Исках да я премина, но разбрах, че трябва да се намокря. Въпреки това търсих подходящо място, за да я пресеча. Но като стъпнах във водата, паднах и останах в нея седнала. На брега на мойта страна нямаше никой. А отсреща , на другия бряг беше тъмно. Напълно тъмно. Колкото светло беше на моя бряг, толкова по – тъмно ми изглеждаше отсреща. Исках да стана, но усещах , че нямам сили да мръдна от водата, в която паднах.
Тогава на брега се появи един мъж. Погледнах го. Той беше мъжът, който някога ме обичаше. Беше същият от онова време и беше по бански костюм, който очертаваше красивото му спортно тяло.
– Излез! Ще те преведа през реката на някое по – плитко място! – каза той.
Засмя се. Зелено – сивите му очи бяха същите като тогава, когатов един влак аз се огледах на едно огледало и казах:
– Защо съм толкова хубава днес?
– Защото те обичам! – отговори той.
Гледах го. Беше млад, висок, строен, хубав.
– Не мога да дойда. Не мога да мръдна. Нямам сили да стана.
Тогава той ми подаде ръка, аз я хванах и той ми помогна да ме изкара на брега. Тръгнахме да търсим по- плитко място. Гледах реката. Стигнахме до място, което беше много дълбоко, но дъното се виждаше. С камъните – малки и големи. Той каза:
– Ще намерим друго, по- плитко място, за да не се измокриш цялата и ще минем на другия бряг.
Отминахме дълбокото място на бистрата река и тогава се появи автобус. Обърнах се, за да кажа, че се качвам в автобуса. Мъжът го нямаше, а аз се събудих. Не ми беше никак добре.
Започна денят, но сънят не излизаше от главата ми. Реших да разгадая съня си. Осъзнах, че човекът, който искаше да ме преведе през реката, е мъртъв. Защо мъртвият ми подаде ръка, за да ме спаси? Защо искаше да ме отведе на другия бряг, в онази безкрайна тъмнина? Защо дойде на моя бряг, на брега на живите? Умирала ли съм, когато сутринта съм заспала? И защо ми подаде ръка точно човекът, който ме обичаше някога? О, да!
Ами той има рожден ден на 31 октомври – утре. Затова е дошъл. Не ме е забравил дори и на оня свят. Но защо той дойде при живите? Нали душата на живите ходи при мъртвите? Разплаках се. Цял ден мислих колко е страшно да те няма на белия свят.
Свят на зеленина, на бистра вода, свят със живи близки, роднини и приятели. И в същото време си мислих колко е хубаво, че има сънища, в които се срещаме с любими хора, с родители, с приятели…
Реката с бистрата вода, моето падане в нея, ръката на моята любов и този автобус, който ме остави на белия свят, дълго ще са пред очите ми. Защото разбрах, че имам душа, а това е много важно в днешния свят. Не съм се изгубила, душата ми знае накъде да ме води. Ще стоя на брега на живите и няма да пресичам бистрата река на живота, за да отивам на отсрещния бряг, в онази безкрайна тъмнина. И ще се моля на Господ да ме пази и да ми дава сили да не падам в реката, а да вървя по брега достойно, защото това искат да виждат у мен и живите и мъртвите.
30 октомври 2020 година
ИРИНА КИРИЛОВА
ТРАКИЙСКИ СВЯТ
