Из романа „СЪВЪРШЕНАТА” от Неда Антонова
Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години именувахте Преподобна, сум се явила на белио свет през иляду осемстотин осемдесет и третата година и като знам, че целият ми живот ке биде петдесет години и сто дена, излиза, че ке издъхнем баш на 22 декември сегашната 1933-та.
Та затуй думах тъз сутрин на отец Костадинов: „ Извикай, отец, онуй момиче Боянка, що е учило в странство и яз га лекувах от туберколоз, да дойде и да запише що ще му река, да преправи после думите ми и да ги тури на градскио говор, та и от мен да остане нещо на книга записано…
ТЪЙ РЕЧЕ ПРЕПОДОБНАТА :
Когато научих датата на смъртта си, аз не знаех какво е смърт. Бях шестгодишна.
*
Още от малка се досещах,че душата е нещо като вода, дето върви що върви по земята, а подир се възнесе към небето и после се върне – я като дъжд, я като сняг, а като градоносен гняв Божий… Затуй обичах да гледам как вали. Виках си: душата на земята се връща.
*
До шестнайсетата си година растях в самота и очакване, знаех, че ми е дадено да правя нещо много за доброто на хората, но още нямах вест.
*
Винаги се пазех да не придобия каквото и да е имане. И това е така, защото бедността винаги ни е достатъчна, а богатството все ни е малко.
*
Никой не ме поиска за жена, нито пък ми пошушна, че ме обича. Знаех, че ми бе съдено да помагам на стотици страдалци и с радост го правех, но не разбирах защо ми бе отказано да позная любовта такава, каквато вие я преживявате. Много хора ми се възхищаваха, прегръщаха с благодарност нозете ми, но никой мъж не докосна сърцето, нито гълъб – кротката ми утроба…
Попитах Брат си – свети Георги Победоносец,– а той: ”Любовта е за бедните духом! Най-голямата любов се дава на най-ощетените откъм дух. Не я чакай!”
*
Никога не предвещавах смърт, дори когато я виждах. Защото и днес вярвам, че макар много рядко, Бог може да помилва душата и да я върне към земен живот.
*
Понякога човек се гнуси да бъде брат на човека, но нека бъде брат поне на природата.
*
Бог не пречи на хората да грешат, щото за Него човешката воля е свещена, а човешкият избор – неотменим. Дай на човека свобода и ще познаеш духа му.
*
За три неща никога не се плаче: за жив човек, за развален пазарлък и за хубаво време. Понякога като ни ощетява, Всевишният ни предпазва.
*
В очите на Небесата нищо не е зло. Всичко е само наука. А никоя наука не е развлечение.
*
Бог е добър и дава на човека онези болести, за които в околната на човека природа има лековити води, треви и камъни.
*
Никой народ не идва на света ей-тъй за едното гезме. Всякой народ си има заръка: да е камък в темела на храма световен и да пребъдва според съдбата си.
*
И хората, и народите са творение – едни от желязо, други от глина. А твоите хора, Боянке, са от дърво. От дрян са твоите – най-жилавото сред дървесата. То първо от всички цъфти през пролетта, а последно зрее. Късни ще са плодовете на твоя народ, но като наука целебни.
*
Няма незнайни неща на света. Щом нещо е дадено от небесата, то е дадено да се знае. Небето няма тайни от нас. Ние си мислим, че имаме тайни от него.
*
Дадени ми бяха двете най-стръмни стълби за стигане горе до Силите: да се вдигам във въздуха, кога се моля, и да напускам тялото си за доста време, като го оставям да лежи ни живо, ни мъртво, а аз да ходя по времена и места незнайни, облечена само с едната си душа. Има и трето, но и преди, и сега ме е страх да го спомена. Ако хората знаят, че съм с него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и да ме заколят… Ей тъй без нужда някаква, само от единия страх… Непостижимото за ума винаги ни се струва заплашително за живота…
*
За светиите ме питате. И те са хора като нас. Само дето мисълта им е такава, че ги кара да светят и светлината им избива отвътре навън.
Туй е разликата. Светецът не се ражда. Светец се става. Кога сътворявал земя и небе, Господ не е предвидил светии. Само някой и друг ангел, колкото да не е самин.
После туй, ангелите, взели да се зазяпват надоле къде земята и някои от тях изпопадали, па като се намерили между човеците, човеци станали. Но Небето не обедняло от туй. В същото време някои люде живеели тъй праведно и по Бога, че той ги припознал за ближни и ги вдигнал при Него си на небесата. Всеки жив е по нещо малко светия. И всеки от нас свети винаги, кога с помисъл или с дело се явява Бог за някое живо същество: не си стъпкал мравката по пътеката, макар че си бързал – ти ставаш неин светец-закрилник; изскубнал си, без да ти пречи, току-що засадено дръвче, ти си негов сатана. Иначе светците са най-просто творение – колкото по-нагоре накъм небето се намира едно нещо, толкова то е по-съвършено и просто. Виж къртица и птица. Най-трудните за разбиране работи се въдят по земята, Боянке, и са на два крака. Те искат всичко. А светецът иска само едно: да бъде полезен, да свети заради някого, да спаси нещо, да предпази и да помогне, да влее в главите на хората добри мисли и…ако трябва – да умре за тях.
След време всички ще станем светци, но не едновременно.
*
И да помните, люде, прошката е Боговото в човека.
Преподобната са я карали по черковите да кажува как требе да живеят хората. Суветувала ги. Кальмана (кума) ми е казала: сичко що Стойна е рекла, все е станало. Коя държава ке напредне, коя – не.
Мария Стамболиева, гр. Петрич
– А България? Кажи, Преподобие, какво ще стане с България?
– Много работи ще станат. Ако политикантите скарат народа и той почне да се мрази, ще дойде глад и мор. Деца и старци ще умират без лек и лекарства. Обич, обич требе на хората!
– Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир Русия или подир Германия?
– България и Русия завинаги ще са вързани една за друга, но не винаги за добро. Те двете са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е душата. Щото от тук са тръгнали към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови работи сме й пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то, завалията. Сляпа сила: днес я гледаш – сака да те прегърне, утре я гледаш – сака да те яде. Тъй става, щом тялото не почита душата си, а някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и век – помнете ми думата – и тя, дето днес е ръгнала да прегази света и като порой мътен да го залее, ще бъде прегазена, ще бъде бита, ще се свие в коритото си и дълго време само ще шушне…Ще шушне и ще въздиша…Тогаз отново ще й потребе душа и тя пак ще прегърне България… Внуците ви ще го доживеят.
– А ние, българите… народът, тъй да се рече… Що ще стане с нас?
– На нас, българите, ни е дадена вечност. Щото сме ние най-дълголетни измежду другите и сме още калемът на Небесата, що може да драще и по трева, и по камен, и по вода…Че и по небето пише. Де минат българи, белег на книга оставят. И тъй си е от време оно. Кога онез петимата братя – Кубратовите, де – хукнали по света да си заграждат земя и да си правят царства, целият свят се дивял що е туй чудо – напаст ли некаква или Божия нужда голема. Па като им се начудил, взел и той да си загражда – един тук, друг – там. Хем градят, хем благодарстват, а че и по малко завиждат! Тъй българите зарадвали света с небесен дар – научили те другите народи, че тъй както Господ може от пръст да си прави човеци, тъй човеците могат от пръст да си правят държава…И сички взели та си изпонаправили.
А годините се търкалят – де в мир, де в бой, народите си живеят живота. Ама то живейш-живейш, па вземе да ти омръзва и светът взел да усеща, че не му стига въздух, пък то било от туй, че не му стигало заграденото. И тръгнали тогаз да се разширяват кой накъде може. Туй добре, ама сухата земя малко, пък и отвсякъде обиколена с вода и тя солена. Оди да ореш и сееш в солта! Но светът не е вчерашен и видял, че има два други пътя за порастване на всяка държава – единият е надоле и майката му е копане, другият е нагоре и майката му е… Той нямал майка, имал само Баща. Тез, дето взели да копат, намерили сичките земни богатства и се разпрострели надълбоко: туй злато, туй подземни лековити води, туй кости и свети мощи – сичкото станало тяхно. А българинът… Сал дето го набеждават за уж много работен – нито е бил, нито ще бъде, щото той по сътворение си е по-такъв, а по-такъвите малко работят, но пък по-хитро гледат, та и нашите тъй…
„Мен ми имане не требе! Булката ми е златото, синовете – среброто, щерките – ситен маргарит… Що ми е мене да копам и да се абим! Я по-добре да се яз разширявам нагоре – хем лесно, хем дъно няма…”
И тъй ние, българите, сме открили и поднесли на света своя втори небесен дар: ако си Богу мил, ти ще бъдеш откъм акъл свободен и откъм душа безкраен и на сичките люде брат ще бъдеш, а и те братя на тебе.
Има и трети дар, люде. На вас, арни хора, ще ви се падне да го изнамерите.
Но преди туй България ще опустее откъм народ. Младите ще забегнат, старите ще измрат. Който остане тук, няма да знае какво да прави със земята и ще я зареже неосветена от труд. Самите люде първо ще подивеят и ако не се един друг избият, ще се един друг намразят. България ще лети все по-надоле и по-надоле като на празен геран ведрото… докато удари сухото дъно и не остави надежда на никой жадуващ. Тогава онез, що са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез синове и внуци. Те затуй са били някогаш пратени далече от тук – да бъдат опазени и защитени за новото време. Ще се върнат те и ще направят от България храм с древна позлата и святи икони. И тогаз тук няма да има градове, а само нацъфтели села и богати чифлици. И децата ни ще са повече от звездите…
Тогаз ще е времето на Духа! Третият дар, с който на нас, българите, ни е съдено да обдарим света…
(Това ми бе казано тъй, га че някой вътре у мене четеше от Книгата, онази, що е голема колко небето, пък яз го слушах и само повтарях, а гласът ми трепереше като да бе камбана. Тежка съдба я чака милата ми България, тежка утре, но след туй векове благодатна – като на сички Божи избраници…)
Из романа „СЪВЪРШЕНАТА” от Неда Антонова
