Един царски син решил да се задоми. Направил извор, от който текло мляко и вино. Надошли моми отвсякъде да наливат; насъбрали се — като оси на медена пита; а той застанал да ги гледа и да избира. Дошла и една баба — вещица, жадна като суха земя за дъжд. Като напълнила делви, кърчази и връчви, наредила черупки от яйца — и тях да пълни.
Князът се изсмял и хвърлил камък, та счупил черупките. Вещицата била зла като усойница. Тя проклела княза — да се ожени, чак когато намери неродена мома. Изредили се всички моми, а той не харесал ни една.
Замислил се князът, къде да търси неродена мома. Решил да пита слънцето: то гледа като око отвисоко, нашироко — все ще да знае, има ли, няма ли неродена мома. Запътил се към запад, дето слънцето преспива нощем. Дълго вървял момъкът, сума планини прехвърлил. Стигнал най-после до една мраморна ограда — бяла като сняг, със златна врата — бляскава като летен ден. А тъкмо слънцето слизало в своите градини, отвъд оградата, на огнена колесница, впрегната в коне — жълти като шафран.
Потропал князът на вратата. Излязла да му отвори слънчева майка — хубава бабичка с коси като сребро.
„Кого дириш, сине?“ — запитала го тя и гласът ѝ прозвучал сладко като меден кавал.
„Слънцето диря, бабичко.“
„Ела след мене тогава.“
И тя го повела през градините, дето растели златни дървета с листа от мерджан и с плодове — скъпоценни камъни. Дървесата се навеждали, та се покланяли на бабичката и ѝ думали: „Добро утро, майко.“ А всред градините светел алмазен дворец — като светкавица светъл.
Влязъл момъкът. Слънцето седяло на изумруден престол. Князът коленичил и му казал, защо е дошъл. То се най-напред ядосало, като видяло чужд човек, и викнало по него, та се разтърсил дворецът. Но като зърнало майка си, че иде след княза, то се засмяло — и всичко наоколо светнало.
„Иди“ — рекло — „в градините ми. Ще видиш дърво с три златни ябълки. Избери си една: в тях има по една неродена мома.“
Отишъл момъкът, та откъснал и трите ябълки. Не знаел коя да вземе, коя да остави. Тръгнал си. Вървял, що вървял — спрял се да се отмори. Разрязал една ябълка. От нея изскочила мома, хубава като зорницата.
„Дай ми хляб и сол!“ — рекла.
„Нямам“ — казал той.
Хубавата мома се изгубила.
Свило се сърцето на княза от скръб. Тръгнал пак. На половината път разрязал втората ябълка. Излязла друга мома — хубава като месечинката. И тя поискала хляб и сол. Момъкът нямал да ѝ даде. И тя изчезнала.
Момъкът се наскърбил още повече. Ами ако третата ябълка излезе празна? Все туй си мислел по пътя. Като стигнал пред столнината на бащиното си царство, той взел от един овчар хляб и сол, па влязъл в царската градина и разрязал третата ябълка. Пак излязла мома — по-хубава от първите, хубава като слънце, с очи черни като нощ, с устни червени като малини, със зъби бели като бисер.
Поискала му хляб и сол, той ѝ дал. Тя хапнала, дала и нему да хапне, па рекла:
„Щом ядохме заедно хляб и сол, ще ти стана жена.“
Князът я оставил в градината, па отишъл в двореца да доведе сватове и свирци, да я вземат. Момата се бояла да остане сама, качила се на едно дърво.
По едно време се задала циганка — грозна като страшилище, черна като дявол. Дошла да си налее вода от извора под дървото. Тя видяла, че в кладенеца свети образът на хубавата девойка, почнала да налива вода, но обърнала менците нагоре с дъната. Сипва, сипва, а те все празни.
Видяла това момата, дожаляло ѝ за циганката, та рекла:
„Не тъй. Обърни менците, че тогава сипвай!“
„Бог да те поживи, моме“ — казала циганката, — „я слез, та ми покажи!“
Слязла момата. Циганката, пъргава като котка, се метнала на врата ѝ, удушила я, взела ѝ дрехите и я хвърлила в кладенеца. Сетне облякла сърмените дрехи и се качила на дървото.
Дошъл князът и се много почудил, като видял, вместо хубавицата, черна жена.
„Не се чуди“ — рекла му циганката, — „мене досега слънце не ме е виждало. От слънцето и вятъра почернях.“
Нямало що да прави князът, качил я на златната колесница, отвел я в двореца и се оженил за нея. Тъй циганката станала царица. На другия ден дошли царските коняри, та обадили на царя, че в кладенеца играе златна рибка; наведат ли се конете да пият, пръхне, та ги подплаши.
„Уловете я и ми я сгответе!“ — заповядал той.
Така и станало.
Но едно дете, което слугувало в готварницата, скрило една златна люспа от рибата, занесло я вкъщи и я сложило на полицата. То било сираче, баба му го гледала. Рано на заранта, додето всички спели, люспата се превърнала на мома, изчистила и наредила къщата, донесла вода, опекла хляба и сготвила. Станала бабата, гледа и се чуди.
Това се повторило и на другия ден, и на третия.
На четвъртата сутрин бабата се събудила още в тъмно. Когато видяла момата, че шета, скочила, та я прегърнала. Хубавицата изпищяла и побегнала, но бабичката ѝ се примолила да остане при нея, да ѝ бъде дъщеря. Девойката се съгласила. Бабата ѝ дала шарена хурка и писано вретено и я научила да преде.
Веднъж царят свикал всички моми от града на тлъка в двореца. Дошла и неродената мома. Щом влязла в двореца, всичко светнало, сякаш е слънце изгряло там.
Царят накарал момите да разказват приказки. Когато дошло ред на бабината девойка, тя поискала празен тас и чаша с бисери. Дали ѝ. Взела тя зърно бисер от чашата и рекла:
„Един царски син реши да се задоми“, па пуснала зърното в таса и добавила: „Зрънце бисер.“ Сетне продължила: „Направил извор, от който текло мляко и вино. Второ зрънце бисер.“
Тъй разказвала тя и след всяко изречение пущала по едно зърно в таса. Толкова увлекателно разказвала момата всичко, що се било случило с нея и с княза, че момите наоставили хурките и я зяпнали в устата. Когато стигнала до циганката с менците, царицата казала, че и се спи, и си отишла.
Но царят останал. Девойката разказала всичко, що станало, и най-после рекла:
„И тая неродена мома сега разказва на царя приказка.“
Тогава царят разбрал всичко. Той изгонил циганката-царица и се оженил за неродената мома. Дълго и щастливо живели и царували те.
https://www.otizvora.com/2020/08/12334/nikolay-raynov-zruntse-biser/
