Ваше Светейшество,
Ваши Високопреосвещенства,
Уважаеми приятели и колеги,
Уважаеми госпожи и господа,
В навечерието на 1 ноември – Ден на народните будители, съм силно притеснен от:
– Днешната политическа обстановка;
– Политиката на предишните български управници, от днешните и тези, които днес се стремят към властта, затриващи Род и Родина;
– Невижданата в световната история биологична война срещу човечеството;
Смятам:
– На този етап предлаганите ваксини предизвикват редица въпроси;
– Единствения път за действие е набавяне и бързо масово ваксиниране с “несистемна” ваксина, идваща от държава, която не е част от Златния милиард, която разполага с кадри, наука, опит, разработки и добро разузнаване. Това са Русия и възможно Китай, с всичките въпросителни за влиянието и в тези държави на силите работещи за Златния милиард;
– Най-добрия път за Българите и България е държавата да отдели подобаващи финанси за българската наука за изработване на българска ваксина, съобразена с българския генотип.
Реших да предоставя допълнително на вниманието Ви:
1) цитат от Глава девета и
2) Глава десета: НЕЩО КАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
От последната ми книга:
БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ
(ПАРАЛЕЛНАТА ВЛАСТ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО)
„Това си е кафява напаст. Как тя вижда бъдещето? Сорос дава отговор и на този въпрос: „Не е важно как виждам бъдещето, важното е, че го виждам, но ще ви кажа едно – Бъдещето не принадлежи на всички“ (!?). /689/ Това са много силни думи. Дали точно е цитиран, или синтезирано са представени неговите възгледи?
Добре е внимателно да подхождаме към информацията. Да погледнем друг източник, а именно Foreign Reports on Nomenklaturocracy. /690/ Там са дадени по-обширно тези негови възгледи и действия. По-силно се откроява неговата „филантропична“, банкерска и мегаспекулантска личност.
„Бъдещето не принадлежи на всички!“ Да поразсъждаваме. Да си зададем няколко въпроса:
– Как възникна пандемията Covid-19?
– Как, случайно или по-скоро неслучайно, скоротечно се появиха толкова ваксини?
– Имат ли нещо общо появилата се пандемия, скоротечно „създадените“ ваксини и „решенията“ на ред правителства по света за задължително ваксиниране, с виждането на Сорос, че „Бъдещето не принадлежи на всички“?
Много се изписа по тези въпроси. Отговорът не е ли в това, че: „Бил съм военен лекар и… масовото поразяване по време на войни, това е една война с вируса. Коронавирусът е изкуствено създаден… От ваксина няма смисъл. Мистериите около това ново заболяване са много. За мен Covid-19 е едно чисто биологично оръжие“, коментира пред БНР проф. Младен Григоров./691/
/688 Сорос: Бъдещето не принадлежи на всички, ще изкореня национализма ви. Публикувано на 09/01/2014 Източник: ПанБГ /689 Пак там. /690 Foreign Reports on Nomenklaturocracy в сайта на фондация Заедно George Soros and the Shadow Party Behind Crises to Take Down America Soros Democrats strive to take down governments and empower global elite by KURT NIMMO | INFOWARS.COM | JULY 14, 2014 446/
Така го вижда лекар, светило в своята област, познаващ и прийомите за водене на биологична война.
Да видим как Андрей Фурсов, руски учен и анализатор вижда проблемите. Фурсов в изследването си „Капитализмът, антикапитализмът и съдбата на света“ прави интересни изводи. Според него „2020 година, с нейното коронабесие и „официалното“ обявяване от световната върхушка за нулирането на предишната история и фактически на предишната, т.е. на капиталистическата система“./692/ Тоест, коронабесието наложено на света е с определена цел. Тя се вижда как – „Фабриката на мисълта“, която обосновава процесите на постепенна деиндустриализация на ядрото, е Римският клуб (1968), създаден по инициатива на Рокфелерите. Още в първия доклад до Римския клуб с характерното заглавие „Ограниченията за растежа“ (1972) е представена концепцията за „нулев растеж“. забавяне на икономическия растеж с политически средства в името на борбата за опазване на околната среда.
По същество неомалтусианският доклад също така задава задачите за намаляване на населението и потреблението в света.“/693/
Виждаме че „Коронавирусът е изкуствено създаден“, „Covid-19 е биологично оръжие“, „неомалтусианският доклад също така задава задачите за намаляване на населението“, т.е. как се върви да се направи така че да се постигне „Бъдещето не принадлежи на всички“. Зад това не прозира ли антихриста? Той не се ли стреми, „щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, 17. Та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му, 18. Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестотин шейсет и шест.“/694/
Андрей Фурсов, Александър Дугин, Валентин Катасонов, Игор Панарин, а и ред други руски анализатори, в своите изследвания правят интересни изводи и обобщения за исторически процеси в царска Русия, в СССР и как го „разпадат“, на днешни процеси в Руската федерация и в света.
Без да се разпростираме, само ще отбележим, че, те широко анализират и днешните двете глобални тенденции.
Първата, изграждане на многополюсен свят, където и Русия да бъде самодостатъчен свободен център за вземане на решения.
Втората, създаването на световна държава начело със световно правителство, т.е. еднополюсен свят с повсеместно царстваща идеология – либерализъм, ЛГБТ, екология, демокрация на малцинствата и компенсаторен расизъм.
В анализите им не достатъчно се откроява главното. Това е войната срещу Православието и неговото исторически създало се ядро – Русия! В техните анализи въобще липсва, с цялото отражение върху тях, виждането, че тази война, вероломна, подла и коварна, минава през Македония – Свещената земя на Българите. В нея се вписва и цялата „проблематика“ с МПЦ, ролята на т.н. Вселенска патриаршия и Вартоломей във войната срещу Православието, бих казал, срещу Истинското Православие, донесено по Българските земи – Македония от апостол Павел, запазило се от антихристиянски влияния. Може тази „проблематика“ да я няма в анализите на учените, но е необяснимо днешното мълчание от Българската Православна Църква, а и от Руската Православна Църква, когато се води война срещу Православието.
Крайно време е БПЦ и РПЦ да поемат ролята си на духовни водачи на българи и руси! За единство на Православието!“
Глава десета
НЕЩО КАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
При започването настоящия разказ, продиктуван от въпросното писмо на „интелектуалците“, които за парата си продават и душата, се наложи да се върнем назад във времето. Да тръгнем по пътеката на великата история на Българите. Откроиха се исторически процеси и явления от перманентната война на антибългарски сили, срещу Българите, България и Православието.
За да си осигурим бъдещето, трябва да си върнем откраднатото минало. Да осъзнаем и осмислим истинското си минало, така, че то да роди надежда в настоящото тежко състояние на българите. Тази надежда да даде сили и воля на българите в борбата ни със сатанинските кръгове, да ни препрати в бъдещето, да пребъдем.
Какво бихме казали, во кратце, за българите, народите в Югоизточна Европа, за днешната политическа ситуация и перспективи в щрихи, с всичките рискове. Ще се спрем на някои държави. Това спиране по държави е условно. Разглеждайки въпросите, ще се наложи, когато се спираме на една държава, да засягаме проблеми, касаещи и друга.
Русия
Ходът на историческите процеси разкриват и показват, че връзките между българи и руси са много по-дълбоки и далеч назад в годините. Все още не е подобаващо осъзнато нарушеното единство между българи и руси. Това не осъзнаване е много по-силно в Русия и от русите.
Това осъзнаване няма да е лесно, но не и неизбежно. То е заложено от първоапостолите на християнството сред българите и русите, и ролята, която им е отредил Бог, в спасяването света от сатаната и Содомската антицърква.
Логиката сочи, че е добре Русия да предприеме нужното, да се върне към своята майка България, но заедно с Малорусия и Белорусия.
Логиката е едно, а реалността е друга.
Паралелни сили, хилядолетните врагове на българите и на Православието, и в София, и в Москва са едни и същи, със сериозни властови възможности.
В България те перманентно работят за насаждане на русофобия. Виждайки, че нямат исканите от тях резултати, в насаждане на русофобски настроения сред широката българска общественост, те губят контрол. Думат и предлагат какви ли не небивалици по отношение на Русия.
Патологичната им омраза към Православието е пословична. Омраза, която стига дотам, че публична личност, от „постоянното присъствие“ на телевизионния екран, да се сдобие с името „Г-н Майната му на Православието“.
Тези сили, под формата и на НПО-та, са добре структурирани, със сериозни финансови средства. Те са проникнали в държавните, научните и културни среди. Със значително влияние са в СМИ. Авангард им е „Атлантическият клуб“, „Атлантическият съвет на България“ (АСБ), „Америка за България“, „Отворено общество“. Те провеждат вероломна, коварна и подла кампания за обезличаването ни като народ и нация. Безпардонно, непестящи сили и финансови средства, работят за превъзпитание и насаждане сред българите на чужди, антиправославни, евроатлантически, неолиберални, мултикултурни „ценности“ на содомската антицърква. Призовават: „България да… се освободи от зависимостите си от Русия…“ Да се освободи дори и от „религиозно-православен и пропагандно-исторически аспект“.
Де факто те искат България да се „освободи“ от Православието и своята история. Може ли да използваме терминологията на „майносването“ по отношение на тези АСБ-та, евроатлантици, неолиберали и т.н. Можем, но не бихме си го позволили да паднем на нивото на Паси-то. Това не е присъщо на Православната ни вяра, възпитание и култура.
В Русия, тези сили имат много по-осезателни резултати в насаждане на българофобия сред русите. Много са примерите, но ето един. На интерактивната експозиция „Кирилица: когда, зачем, откуда?“ по повод 80-годишнината на парка Вы́ставка достиже́ний наро́дного хозя́йства (ВДНХ) в Москва е изложена карта на Югоизточна Европа от IX век. Там фигурират Македония(!), Черна гора, Сърбия, но не и България.
Черноризец Храбър е с неясен произход, а според текстовете византийските братя Кирил и Методий по поръка на Великоморавския княз са създали глаголицата.
Може да се приведат още факти. Явно е, че в Русия българофобията е придобила големи размери, да не кажем, че е станала държавна политика. Целта е руската общественост и руските деца да не знаят истинската история за българите и България.
Редно е руските държавни, научни и културни среди час по-скоро да осъзнаят и приемат:
– Няма „славянобългарска азбука“ и „старославянски“ език, както няма и „старочерковнославянски“ език или „черковнославянски“език;
– Няма „славянска“ или „бъларо-славянска писменост“;
– Има „словобългарска азбука“, азбуката на братята Кирил и Методий създадена за словото българско и старобългарския черковен език;
– Че руският език е производен от българският;
– Стореното в исторически план от българите и България, да предадат на русите и Русия всичко, с което разполагаха, поставяйки го в основите на руската държавна, военна и ментална мощ.
Днес реалността сочи че:
– И в началото на ХХІ век „фашизмът – това е най-свирепото настъпление на капитала против трудещите се маси“ и че „Фашизмът – това е власт на самия финансов капитал“.
Православна Русия е главно препятствие срещу налагания от САЩ и от обяздения от тях Европейски съюз (А дали, и САЩ, и ЕС и НАТО не са на капистра, държана от „фашизмът на ХХІ век – най-свирепото настъпление на капитала против трудещите се маси“, „Фашизмът на ХХІ век– властта на глобалния финансов капитал.“) универсалистки, неолиберален, мултикултурен път на развитие. На горното се дължи патологичната и шизофренна русофобия, налагана и от Холивуд.
При сложилата се обстановка в Европа и света, от България се изисква:
– Активна и конструктивна българска политика в евроатлантическите структури, срещу агресивния курс на НАТО, налаган му от фашистите на ХХІ век, за война срещу Русия;
– Подобаваща политика на България в ЕС за взаимноизгодно икономическо сътрудничество с Руската Федерация;
– Разширяване на българо-руското политическо, икономическо и културно сътрудничество, за единство на Православието.
Румъния
В разказа си, по отношение на власите, бяхме по-кратки. Нямахме за цел да разкриваме и показваме единството на българи и власи. Търсехме опорни точки, на които да стъпваме и да се движим през историческото тресавище.
Ще отбележим, че проблемите с историците от северната ни съседка не са от вчера. Тези проблеми произлизат от това, че на самите днешни власи са им изтрили историческата памет. Те нямат никакъв спомен за своето минало и славата на собствения си царски род, който тръгва от Херакъл. И днес те се лутат в лабиринта на римската история, търсейки бащите си сред изтребителите на собствения им народ.
За историята на българите и власите има не малко изследвания на български историци. Ще посочим, едно от най-новите, изследването на проф. Николай Овчаров – „ДРАКУЛА“ (Българската версия)“, публикувано през 2020 г. В разказа си проф. Овчаров разглежда една част от истинската версия за историята на българи и власи, която е свързана с Дракула.
През 1920 – 1927 г. Йордан Йовков е на работа в българската легация в Букурещ. Редовен сътрудник по печата, но и работи върху свои творби. Вниквайки в душевността на власите се провиква: „Ама, обичам ги тия власи.“ Този вик не е случаен! Йовков усеща, долавя, вижда нещо, което българи и власи все още не виждат в своята историческа съдба. Те и днес не искат на проумеят, своето кръвно родство, което идва от дълбините на историята.
Добре ще е, колкото се може по-скоро, българите и румънците да осъзнаят своето кръвно родство и историческата си съдба. Да преосмислят, особено румънците, отношенията си от края на ХІХ и преди всичко от началото на ХХ век към българите и България. Логично е това осъзнаване, което едва ли ще е лесно и бързо, да е съпроводено от конструктивни държавнически действия на България и Румъния за преосмисляне на миналото с подобаваща преоценка на настоящето и с поглед към бъдещето. Тази преоценка да доведе до започване работа в посока за изграждане на единно държавно формирование между България и Румъния в рамките на ЕС. Логиката сочи, че на следващ етап към него да могат да се присъединят Република Северна Македония и Република Молдова.
Не би трябвало да се изключва възможността първоначално да се изгради държавно формирование между Република България и Република Северна Македония. Може би това ще е най-прекият път за влизане на Република Северна Македония в ЕС (Отделен въпрос е бъдещето на ЕС!?).
За да се пристъпи към обединение на България и Вардарска/Северна Македония наложително е първо, да се преодолее и осъзнае, по думите на Александър Панев – македонски дипломат в София, че „Чужди сили ни тровят“ . Това ще рече, да се овладее настоящето, да се неутрализира паралелната власт, т.е. тези чужди сили, които ни тровят, за да се погледне обективно към миналото и да може да се отправи поглед към бъдещето.
Турция
Добре е да се отчитат някои исторически явления, свързани с Турция, които се пропускат или се „замитат“. По-горе в изложението видяхме началото на турската държава, положена от селджуките. Те могат да се разглеждат като истинските основатели на мюсюлманска Турция. От изследвания на автори, на които се спряхме, се вижда, че това става след втория износ на юдейската религия, отново под формата на ислям. Така се ражда, или по-точно се създава Османската империя. Тази империя влиза в историята, по думите на Кьостлер, не направо, а през задната врата, защото става ясно, че великата династия на Селджуките е тясно свързана с хазарите-евреи.
Това става в края на ХІІІ век. По това време ислямската опасност за християнска Европа е преодоляна. Надвиснала е през 711 г., когато Иберийският полуостров пада в ръцете на арабите. След победите на испанците през 1212 г. при Лас Навас де Толоса, и тези през 1236 г. със завладяването на Кордова и на Севилия през 1248 г., опасността е отстранена. Остава под тяхно владичество Гренада, но те не са вече опасност. Маврите окончателно са изгонени и от там през 1492 г. от Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски.
И така, когато опасността за Християнска Европа на запад е преодоляна, на изток се появява Османската империя, която „влиза в историята не направо, а през задната врата“. Влезнала в историята, тя столетия наред е опасност за Християнска Европа. При тази втора експанзия срещу християнството, за разлика от тази на маврите, ислямизацията на покорените народи става нейна същностна черта.
И при съвременната обстановка, както на Балканите, но така и в Европа и Близкия изток, следва да се отчита начинът на възникване на мюсюлманска Турция. Това възникване не бива да се надценява и абсолютизира, но ще е погрешно, ако не се взима предвид при анализиране регионалната и надрегионална политика на съвременна Турция.
При анализиране на турско-израелските отношения, освен целия набор от интереси на двете държави, може да се търсят и културно-исторически предпоставки. Не без цел е и „Установяването на тясно сътрудничество с Израел от страна на Турция като една от най-влиятелните сили в региона е в унисон с усилията на Израел да постигне международна легитимност.“ Това сътрудничество предизвиква реакция сред арабския свят, където „днес редица арабски държави се държат дистанцирано в отношенията си с Турция. На последното заседание на Организацията „Ислямска конференция“ Турция не получи почти никаква подкрепа за поста генерален секретар, което показва как този тип поведение постепенно е обхванал и членовете на организацията и какво голямо значение има психологическата атмосфера, създадена от отношенията с Израел.“ Затова, без да изменя стратегическата си политика, Турция е принудена да предприема тактически ходове, особено по проблемите с палестинците. Няма как да се спираме на ислямския свят, сред който през ХХ век, след процесите в Близкия изток, настъпиха немалки промени.
Цитирахме Ахмед Давутоглу, който разглежда широк кръг въпроси в труда си Стратегическа дълбочина за мястото на Турция в международните отношения. Много от проблемите се интерпретират с оглед неоимперските цели на Турция. На ниво е и еквилибристиката на Давутоглу и по Кюрдския въпрос.
В жонглирането с исторически факти, той тангира, подминава същинската част на основополагащия за Турция Лозански договор (24 юли 1923 г.), с който се слага край на войната между Турция и Гърция. Турция съумява не само да завладее отново чужди за нея етнически територии в Тракия и Мала Азия, но и да заобиколи клаузите на Севърския договор (10 август 1920 г. ) по отношение правото на суверенна държава на кюрдите в Турция.
Идеята за автономия на кюрдите не е нито нова, нито тяхна. В Севърското споразумение е предвидено, „една година след спогодбата, ако кюрдското население се обърне към Съвета на Обществото на народите, ако докаже, че мнозинството от кюрдите иска да бъде самостоятелно от Турция и ако Съветът приеме това, Турция ще бъде лишена от всякакво право в този район“. Създадена е дори комисия за определяне границите на бъдещия автономен Кюрдистан.
Турската дипломация, в усилията си да елиминира правото на автономия на кюрдите, прецизира дипломатическите си ходове съобразно политическите цели на турската политика. Те далеч надхвърлят въпроса за кюрдите.
През януари 1923 г., два месеца след ликвидиране на султаната и десет месеца преди обявяване на Турция за република, Гази Мустафа Кемал паша провежда в Измит среща с главните редактори на най-влиятелните истанбулски вестници. При откриване на срещата Кемал паша подчертава, че „разговорите ще останат за сега поверителни“. По въпроса за кюрдите той подчертава „категорично и дума не може да става за него от гледна точка на нашите на турците интереси. Защото както ви е известно, кюрдските елементи са разположени така в рамките на националните ни граници, че по много места са компактно групирани. Но загубвайки постепенно компактността си и враствайки се сред турското население се е образувала една такава среда, че ако искаме да я очертаем в името на кюрдското национално общество трябва да унищожим турското такова в Турция“.
Турция се намира в трудна ситуация. Водят се преговори в Лозана и Кемал паша е принуден да маневрира. Той вероятно се опасява, че турската делегация не ще успее да елиминира идеята за автономия на кюрдите, затова предприема тактически ход. На въпросната среща по въпроса за автономията той заявява, че „вместо да си представяме една кюрдска самостоятелна национална общност, всъщност в съответствие с конституцията (става дума за бъдещата конституция – бел. ДЙ) ще бъдат създадени един вид местни автономии. При това положение, в която област народът е от кюрди, те автоматично ще управляват сами себе си“.
На Лозанската конференция, на която се очертават основите на Република Турция, турската делегация съумява да прокара схващането си за два вида общности в Турция – на мюсюлманска общност и немюсюлмански религиозни малцинства. Кемал паша и турската дипломация в усилията си много успешно използват, не само опита на Османската империя, но много гъвкаво преследват и целите на младотурците, въплътени в Турана, превръщайки ги в стратегически цели на турската политика. Във вътрешен план турската политика, върху базата на краен турски национал-шовинизъм, се насочва, от една страна, към ислямизация или прогонване и унищожаване на християнското население, и от друга, безогледно турцизиране на нетурското ислямизирано население в рамките на турската държава.
Във външнополитически план турската държава през всичките години от създаването на Република Турция провежда последователна политика. Включително и в началото на ХХІ век с оръжието на гъвкавия и при нужда брутален турски национал-шовинизъм, потъпква всякакви права на човека, демократични ценности, исторически и научни истини. В името на неоимперските си цели води активна пропаганда и гъвкава външна политика, целяща турцизиране на ислямизираното в миналото население, преди всичко в съседните ѝ балкански държави, особено в България.
В България потурчването на тюркоезичните българи и българите мохамедани е в пълен ход, под мълчаливия и приведен поглед на майцепродавците – българските политици.
В хода на разказа си се спряхме и на кюрдите и на общия им корен с нас, българите. Кюрдите, устояли на персийско, на византийско, и на османо-турско владичество, днес водят борба за своя автономия с поглед и стремеж за държава и независимост. Това налага подобаваща българска, а и руска политика.
Гърция
В хода на придвижването си през годините данайците-гърци се откроиха като хилядолетни български врагове. От тях българите и България са получавали лицемерие, двуличие, коварство, притворство, удари в гръб. Погърчване на българи и унищожаване на всичко българско. И днес целият данайско-гръцки инструментариум работи срещу българите и България, в това число и по отношение на Република Македония.
Това не е толкова притеснително. По-лошото е, че българските политици и тези, които са начело на българската държава, все още не са го осъзнали, проумели и не го отчетат в българската политика по отношение на Гърция.
Сърбия
Гърция, с успеха си да привлече Сърбия в преследване на политическите си цели срещу българите и България, превръща сърбите във врагове на всичко българско. Сърбите се оказват добри данайско-гръцки ученици. Усвояват гръцкото лицемерие, двуличие, коварство и притворство, но със сръбска специфика. От това сръбската политика към България е още по-деконструктива, което не се вижда и отчита от българските политици.
Гърците смятат сърбите са свои исторически съюзници.
За нас българите, Гърция и Сърбия са наши исторически врагове и недоброжелатили.
Албания
Днес се създава интересна представа за Албания. Отчита се, че нейните ръководители, с помощта на външни сили, преди всичко САЩ, се стремят към Велика Албания. С едни или други средства и останалите балкански страни, имащи или нямащи основание, са преследвали подобна цел. Видяхме Мегали идея на гърците и Начертанието на сърбите, стремящи се да заграбват и заграбили чужди, предимно български етнически територии. Видяхме погърчването и сърбизирането или прокуждането на българския етнически елемент. Засегнахме и неоимперските цели на Турция.
Добре ще е да се отчита, вижда и разкрива механизмът на стремежа към така проектираната Велика Албания, което не бива да се подценява. Това си има своя предистория, която следва да се отчита.
Според Хегел: „Трябва да бъде признато за справедливо изискването, според което една история без оглед на това, какъв е нейният предмет, трябвало да разказва фактите без пристрастие, без да иска да утвърди чрез тях един особен интерес и една особена цел. Обаче с едно такова изтъркано изискване не можем да отидем далеч. Защото историята на даден предмет по необходимост е най-тясно свързана с представата, която си създаваме за него. Според тази представа се определя вече и онова, което се смята за важно и целесъобразно за този предмет, и съотнасянето на онова, което се е случило, със самия него, носи със себе си подбор на събитията, които трябва да бъдат разказани, начин на тяхното схващане, носи гледни точки, под които те биват поставяни. По такъв начин може да се случи така, че според представата, която си създаваме относно същината на държавата, в политическата история на дадена страна читателят да не намери нищо тъкмо от онова, което търси от нея“.
За да вникнем в политиката, преследваща целта за Велика Албания, да се опитаме да видим представата, изградена за Албания и това, което се е случило с албанците в исторически план. Това е обширна тема и тук няма как да се спираме на нея. Все пак няколко щриха, с всичките му рискове за това. Да се върнем в годините на османското нашествие на Балканите и борбата на балканските народи.
„Християнството открива своя голям герой в лицето на един дребен владетел от албанския север Георги Кастриоти, останал в историята като Скендербег (1405 – 1468 г.)… Мехмед І, станал господар на Круя, налага на съседните феодали да му изпращат по един свой син като заложник. От четиримата си синове старият Кастриоти избира Георги и го изпраща в Едирне, където момчето получава мюсюлманско образование… като приема името Александър (на турски Скендер)… През 1438 година, получава титлата бей и длъжност валия (административен управител) на Круевския район. Но през ноември 1443 година, когато армията на Хуниади завзема Ниш, Скендербег изоставя лагера на бейлербея и заставайки начело на малобройна конница от триста души, както гласи преданието, взема Круя благодарение на един фалшив ферман. На 28 ноември същата година той издига над цитаделата знамето с отличителните знаци на своето семейство: двоен символ с голямо бъдеще, понеже знамето на Скендербег става емблема на независима Албания, а датата 28 ноември и досега се чества като неин национален празник.“
Няма как да се отклоняваме и да се спираме на борбата, когато има успех след успех от албанците, срещу поробителите. През септември 1444 г. армията на кръстоносците предвождана от Владислав, придружаван от кардинал Цезарини и Ян Хуниади тръгват на поход срещу османците. „Все пак липсва един важен съюзник – сръбският деспот Георги Бранкович, който доволен от спечеленото от предишната кампания, дори предупреждава султана.“
Доволният от спечеленото сръбския деспот Георги Бранкович, не само че не участва във войната с османците, но „дори предупреждава султана“ за предприетия поход на кръстоносците. Нещо още повече, той подпомага султана. „Сръбският деспот, който в резултат на съюза с Портата получил неочаквани облаги, не участвал в кръстоносния поход. Той даже попречил на Скендербег да се присъедини навреме към своите унгарски съюзници.“
Добре е да се отчита поведението на сърбите и на техните деспоти, през тези съдбоносни години за Православието, християните и Християнска Европа. Те не само пречат, но и подпомагат османците, включително и няколко години по-късно при превземането на Цариград. „През февруари – март европейските и азиатските войски, сред които имало и сръбски отряд, (повд. – ДЙ) се събрали около града. Предшестван от оръдията и обсадните машини, Мехмед ІІ пристигнал на 2 април 1453 г.“ Сърби участват в превземането на Цариград. Това не бива да се забравя и подценява.
Няма да се спираме на сръбската народопсихология и на тяхното „перчене“ в борбата срещу османските поробители. Те и Нишкото въстание на българите през ХІХ век го присвояват и представят за сръбско.
Да се върнем към Кастриоти, големият християнски борец срещу османците. „Докато героят не умира от болест в Алесио (Леша) на 17 януари 1468 година, той си остава пречка за завладяването на Балканите от османците.“ И каква стана тя? Кастриоти – големият християнски борец срещу поробителите, става/направен символ на днешна Албания, приела исляма след неговата смърт. Албанците отхвърлят християнството и стават оръдие на поробителите. Това е днешният албански народопсихологически парадокс, с всичките му особености в Южна, Централна и Северна Албания и Косово.
След Георги Кастриоти, с приемането на исляма от албанците, през всичките години на османско владичество на Балканите, те са войни на падишаха. Привличат ги да воюват, включително и за потушаване на християнски бунтове и въстания, преди всичко на българите. Въпреки това съжителството между българи и албанци в годините на Османската империя има свои особености, произтичащи от миналото. На това няма как тук да се спираме.
По-горе видяхме как на 28 ноември 1443 година Георги Кастриоти/Скендербег издига над цитаделата знамето с отличителните знаци на своето семейство, което става емблема на независима Албания. След 469 години също на 28 ноември 1912 г. (нов стил) се ражда държавата Албания. Албанското национално събрание във Валона/Вльора провъзгласява независимостта на страната и прерязва пъпната връв с Османската империя. На 29 юли 1913 г. посланическата конференция на Великите сили в Лондон издава акта за раждане на новата държава под формата на международно признаване.
През тези години „България и Албания имат идентични нагласи за реванш по отношение на Сърбия заради присвоени късове от националната им територия – първата заради Македония, втората заради Косово. С други думи и миналото, и настоящето, и бъдещето неизбежно и закономерно свързват двете държави. При това положение никак не е чудно, че личности с висок политически пост или голям обществен престиж в Албания тогава демонстрират симпатиите си към България под най-различни форми.“
Като че ли един от най-съществените недостатъци, както в началото на ХХ век, така и днес, е в това, че все още не е преодолян от българските управляващи среди прекомерната надежда в лоялността на албанските политици към България. „Много години ще минат, докато българската дипломация проумее, че Албания не е нито по-малката сестра на България, нито пък е венчана за нейната кауза. Тя не само има свои интереси, но – още по-важното – разполага и с умението да ги постига. В случая с българското малцинство това ще бъде изцяло за сметка на България.“
По отношение на държавните/национални цели, за разлика от Албания, която има „умението да ги постига“, България през ХХ век, че и днес, няма това умение да преследва и отстоява националните си цели и интереси.
Тези албански умения, да преследва и постига своите цели, по-ясно проличават след 9 ноември 1921 г., когато посланическата конференция на Великите сили в Париж признава Албания за независима държава в границите от 1913 г. В продължение на десетилетия сякаш Албания остава извън полезрението на българската политика. За това допринасят и проблемните отношения след Втората световна война на Тирана с Москва и другите страни от социалистическия лагер.
След 1990 г. настъпва нови времена. Неоосманизмът си има своя предистория. Той бележи бързи успехи и все по-осезателно обвързване на Албания с Турция. Те, не само са обвързани, но Албания става важно звено в турската ислямистка инвазия на Балканите. Албанците с тактиката на „кукувицата“, да снася яйцата си в чуждо гнездо и малките кукувичета да изхвърлят пиленцата на тази, която ги е излюпила, се настаняват сред християните. Образуват албански анклави и прогонват корените жители, най-вече българи. Така превзеха Дебър, Струга. Косово. Днес настъпват в Охрид. Всичко това е извън полезрението на държавните институции на България, – това, което става в Югозападните български земи. Албанци правят опити да се прехвърлят в Кюстендилско и в други западни български региони.
Албанската политика на демографска инвазия не е случайна и се вписва в политиката на Турция. Видяхме как турската политика се „модернизира“ и от началото на 1903 г. започва целенасочено да използва башибозука и основно албански банди, жадни за грабежи и убийства. Обещава на албанците цяла Задвардарска Македония да стане техен национален патримониум, но след като успеят да изгонят или да избият българското население там. Именно тогава се полагат основите на тенденцията за албанската експанзия на изток в българското етническо и културно пространство, в Югозападните български земи, носещи днес името Република Северна Македония.
Република Македония
Видяхме в разказа си, че в различни периоди в българската история, с името Македония са обозначавани различни територии от българското землище. Говорим за днешните географски граници. Ако си позволим да резюмираме целия път български по отношение на Македония, може да кажем, че:
НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАРЕЧЕ МАКЕДОНЕЦ, АКО НЕ Е БЪЛГАРИН. БЪЛГАРИН И МАКЕДОНЕЦ В ЗНАЧИТЕЛНА СТЕПЕН СА СИНОНИМИ.
ТАЗИ СИНОНИМНОСТ Е С ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕДПОСТАВКИ – ОТ СИНОНИМНОСТТА НА ТРАКИ, БЪЛГАРИ, МАКЕДОНЦИ. НА МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ.
Има „прави сърби“, и ред измислици с цел асимилация на българите в Македония и Западните български земи. Има „славяногласни елини“ в Гърция и какви ли не творения на антибългарски, бих казал антиправославни мозъци.
Може да се приемат като синоними или да се каже македонски българин, но „македонски“ език не е синоним, а изкривен, софистикиран български диалект. Видяхме творението антибългарско за „македонска“ нация.
Следва да се отчита, че нямаме само до 1944 г. обща история! Историята на България – Мизия, Тракия, Македония – и след 1944 г. е една, с всичките антиправославни, атеистични, антибългарски практики и сатанински действия! Все още не е осветлен и подобаващо осмислен процесът за увреждане на българското етническо поле, сред българите в Югозападните български земи, южните в Гърция, западните в наричаната днес Северна Македония, чрез измисляне на македонски „език“, македонска „нация“, „славяногласни елини“ и съпътстващите ги ред антибългарски процеси. Не е подобаващо осмислен и процесът за увреждане на българското етническо поле, сред българите в Западните български земи – Нишко и Пиротско. От там няма никаква българска политика за регенериране на българското етническо поле сред тези българи.
Проследихме, доколкото имахме възможност, как се изфабрикува в политическите лаборатории, по-точно в Азиатския департамент, в Петербург в края на ХІХ век, концепцията за македонска самостойност, за откъсване на македонските българи от българското етническо пространство. Как е протекла процедурата в Азиатския департамент по изфабрикуването на концепцията за македонска самостойност, не можем да кажем. Едно е несъмнено, че е станало със съдействието на антиправославни сили-къртици. Те отдавна са се промъкнали в държавните, политическите и културни среди в Русия и си правят своите антибългарски къртичини.
В Белград я приемат и не приемат концепцията за македонска самостойност. За сръбските политици тез хора са „прави сърби, та прави сърби“.
Проследихме по-сетне във времето и как се стига до там, че с комунистическа идеологическа закваска, Сталин – бащицата на народите, да „болшевизира“ царската руска политика и да отсече, че там, в Македония, има „македонска нация“. И верните му послушни комунистически ученици започват голямото комунистическо „коване“ за създаване на „македонска нация“.
Македонизмът, с официализирането му в края на Втората световна война в Република Македония, включена в състава на СФРЮ, е създаден на антибългарска основа и противопоставянето му на всичко българско. Чрез драстично нарушение правата на човека, свободата на волеизлияние, противопоставяне на всичко българско се кове нова „нация“ и „език“.
Уважаеми читателю,
Прави ли Ви впечатление какво единомислие има между комунистическите ковачи на македонска „нация“ и „език“ и днешните „бащици“ на народите, евроатлантическите, неолиберални, мултикултурни властници в Брюксел и Вашингтон. Тях не ги интересува съблюдаването на правата на човека в Република Македония. Или по-точно, и при комунистите, и при днешните евроатлантици „бащицата“ на народите е един и същ – Дълбоката държава. Тя и днес със същия антибългарски „плам“ виртуозно и перфидно налага концепцията за македонска „нация“ и македонски „език“.
Всичко това никак не е случайно!?
Опряхме до случайност. Това е философска категория и е свързана с категорията необходимост, което трябва да стане при дадени условия. Поредицата от случайности работят за създаване на условия за постигане на дадена необходимост. Така че зад случайностите винаги се крие необходимост.
Въпросната случайност не е в истинския смисъл случайност. Ние говорим, че това не е случайно. Тъй че не е обвързана с категорията необходимост и случайност. Разглеждаме поредица неслучайни политически действия преследващи определени цели. Въпросът е: Каква ще да е тази цел и каква е ролята на македонска „нация“ и македонски „език“ за нейното постигане?
Изфабрикуването на „македонска самостойност“ и нейната „еволюция“, под диригентската палка на задкулисни сили, да създадат македонска „нация“ и „език“ е една неслучайност. Ние се стремим да разкрием истинската, прикритата, скритата цел със създаване на поредица неслучайности. За разкриване на тази цел да потърсим още неслучайности.
Турция е в процедура за приемането ѝ в ЕС. На запад някои страни оценяват други не искат да оценят нейната последователна политика в преследване на нейните неоимперски цели, зад които цели стоят по-големи стремежи.
Спирахме се на проф. Ахмет Давутоглу. Той е свързан с интелектуалното течение неоосманизъм, чиято основна идея е за общност между страните, които някога са попадали в Османската империя. В теоретичен план се лансират и идеи за тази общност. Логично на даден етап, при благоприятен за Турция развой на събитията, да се предприемат действия за прилагане на тези идеи в практиката. Не е случайно, че витаят разни идеи.
Давутоглу е откровен. Според него: „Ислямът е основна религия в Европа. Преди половин столетие в Европа дойдоха млади и смели хора от всички краища на Анадола, и благодарение на тях израснаха куполни джамии, които със сигурност ще бъдат защитени от посегателства. Ние ще продължим да се борим срещу всички, които посягат с ръцете си към тях“, каза Давутоглу на среща с турски гастарбайтери в Цюрих, цитиран от турски медии. От думите му ясно се виждат целите на глобални сатанински сили във войната им срещу Християнството и Християнска Европа и мястото на Турция в тях и нейната политика на неоосманизъм.
Никак не е случайност и лансирането на някакъв си „балканско-ориенталски“ център между Албания, България, Турция и Македония. В същото време се предлага паралелен на него православен център между Гърция, Сърбия, Черна гора и вероятно – Румъния и Русия, с което България се откъсва от православието.
Затова, също никак не е случайно, че на 5 юни 2021 г., сред разговора на президента на Република Турция Реджеп Тайип Ердоган с председателя на ДПС Карадайъ, той приема и премиера на Северна Македония Зоран Заев.
Трябва да си слепец и глупак, за да не видиш и проумееш поредицата неслучайности и как турската политика работи в тази насока.
Уважаеми читателю,
В нашия път през годините видяхме как апостолите Павел и Андрей Първозвани донасят Християнството по нашите земи. Как то е прието от нашите предци, и как словото Божие поема на север и запад. Проследихме пътя на апостол Павел в тогавашна Македония, днешните географски територии на Тракия и Македония.
Също се спряхме на Архиепископия Юстиниана Прима, която по своята същност става трети център на Християнството, и как правоприемник на нея става Охридската българска архиепископия. Докато другите два центъра на Християнството, Рим и Константинопол, се подават на антихристиянско влияние, този трети център на Християнството се запазва и не допуска подобно влияние.
Поредицата неслучайности повдигат завесата, разкриват сатанинските цели в хилядолетната война срещу Християнството. Въпросният „балкано-ориенталски център“ е удар както срещу българите и България, но и срещу Християнството, унищожаване на третия му център.
Затова и целият шум за македонска „нация“ и македонски „език“ е с много по-дълбоки сатанински цели, които по делата им проличават.
Увреждането на българското етническо поле сред българите от югозападните ни земи не е преставал през всичките години след 1944 г., пред „премрежения“ интернационален „поглед“ и предателска политика на БКП.
През всичките години след 10 ноември 1989 г., включително и днес, този процес придоби нови измерения, подпомаган и от една, неслучайна, недалновидна, и не достатъчно активна политика, от български „държавници“, не малко от тях – кукли на конци.
За преодоляване на македонизма, трябва да бъде изкоренено влиянието на югославския/сръбския национал-шовинизъм с комунистическата му закваска в Република Северна Македония. Това следва да започне от управляващата върхушка, която е наследник на югославския/сръбския национал-шовинизъм. Изкореняването следва да стане чрез: 1) Заставяне управляващите в Скопие да съблюдават правата на човека. 2) България, със съдействието на ЕС, да предприеме нужните действия за защита на македонските българи, подложени на преследване и тормоз за това, че отстояват своето българско самосъзнание. 3) Вместо мълчание от българските държавни институции и политически партии е наложително подобаващ отговор на поредица антибългарски изявления и действия от страна на Белград. Стигна се до там, че: „Cръбcкият прeзидeнт Aлeкcaндър Вучич кaзвa, чe… e cмeшнo мaлкa държaвa кaтo Бългaрия дa блoкирa преговорите на РCМ с ЕС, cъoбщaвa „Нeтпрec“. Това е поредно сръбско антибългарско изявление. Сръбският антибългаризъм придобива болестно състояние на политическа олигофрения. С това болестно състояние на политиците в Белград са заразени и днешните управляващи в Скопие.
Увреждането на българското етническо поле сред българите от Югозападните български земи изисква:
1) научно осветляване и 2) сериозно ЛЕЧЕНИЕ за РЕГЕНЕРИРАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ЕТНИЧЕСКО ПОЛЕ сред българите/македонците във Вардарска Македония за изкореняване на някаква си днешна „македонска самостойност“, станала „идентичност“.
Това лечение трябва да е дело, не само на историческата наука, но и на научните звена по български език и литература, на етнологията, социалната психология, биологията, психиатрията, антропологията, и най-вече съблюдаване правата на човека.
Лечението за регенериране на българското етническо поле сред македонските българи в Югозападните български земи – Вардарска Македония изисква предприемане комплекс от адекватни действия: политически, икономически, културни, информационни, инфраструктурни.
За лечението ще трябва време и грамотни лечители!
* * *
Подзаглавието на книгата ми е: Паралелната власт срещу Българите, България и Православието. В хода на движението ни през годините се виждат и влиянието на паралелни властови сили, промъкнали се в обкръжението на българските владетели и управленческите среди на България. Видяхме, че това явление е присъщо и на Русия. Тяхното разконспириране може да стане само според делата им, по делата им да се разпознават.
След 10 ноември 1989 г., новата емблематична дата в най-новата история на България, и прехода от тоталитаризъм към демокрация настъпиха сериозни промени. Най-голямата „промяна“ е тази, че стана така, че в България мафията си има държава. Пипалата на мафията обхванаха властта и оттам Родината ни! Случайно ли е това? Една нова, поредна неслучайност!
Проф. Лозан Стоименов през лятото на 2020 г. в разгара на протестите, под лозунга „Вън мафията от властта и прокуратурата“, прави аналитично изследване, на днес действащата българска Конституция. Анализът е под заглавие: „КОНСТИТУЦИЯ за създаване на МАФИЯ“. Разглеждайки и анализирайки Чл. 1, ал. 1 и 2; Чл. 11, ал. 1, 2, 3 и 4; Чл. 8; Чл. 11, алинеи 1, 2, 3 и 4; Чл. 12, ал. 1 и 2, на Конституцията на Република България той прави извода, че: „В управлението на България един връх на управленската пирамида няма. Има три, а реално, като се добавят СМИ, стават четири върха. Така се стига до орел, рак и щука.
Така формалното безвластие и хаос в управлението се постига чрез две равнища на разделяй и владей – чрез многопартийния плурализъм на борещи се идеологии и чрез разделянето на властите. За мафията става много лесно да внедри както в партиите, така и в разделените власти свои платени агенти и протежета и да оглави и овладее системата за управление НАПЪЛНО и ЗА ДЪЛГО.“
Нещо повече! Проф. Лозан Стоименов стига до извода, че: „Този текст се оказа неудобен и пречещ за реализация на пълно управление на съдебната система от мафията, така че в Гражданския и Наказателния процесуални кодекси Тройната коалиция (40 НС) добави:
ГПК: Чл. 12. Съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение“
НПК Чл. 14. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.
Така тройната коалиция извърши промяна на Конституцията, на която никой не се противопостави. Тази промяна заедно с Чл. 132 на Конституцията :
Чл. 132. (Изм. – ДВ, бр. 85 от 2003 г.) (1) При осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.
Комбинираният ефект е превръщане на вътрешното убеждение в СТОКА, която в условията на пазарната икономика МОЖЕ ДА СЕ ПРОДАВА И КУПУВА и БЕЗНАКАЗАНО ДА НАРУШАВА ЗАКОНИТЕ И КОНСТИТУЦИЯТА.
Крайният резултат е утвърждаване в Съдебната система на БЕЗНАКАЗАНО БЕЗЗАКОНИЕ.“
Проф. Лозан Стоименов продължава: „До тук са изложени текстовете на Конституцията, които в най-груб начин ликвидират демокрацията и осигуряват ДИКТАТУРАТА НА ПОЛИТИКО – ИКОНОМИЧЕСКАТА МАФИЯ. Без тяхното премахване и внасянето на нови, които да защитят и осигурят демократичното управление на държавата, тя ще върви към своя свещен конец.
Както става ясно, г-н Бойко Борисов не отбелязва нито един от посочените текстове за порочен и нуждаещ се от замяна. Същата песен пеят и много „именити“ политици и политолози: „българската Конституция е една от най-добрите и е станала образец за подобни в други държави“. Сред тях трябва да се добави „елцинската“ Конституция на Руската федерация, в която цитираните тук текстове са точно преведени на руски, което потвърждава предположенията, че двете конституции имат един и същ външен автор, който силно е заинтересован България да се управлява от вярна нему МАФИЯ!“ – Заключава проф. Стоименов.
Заключението, „че двете конституции имат един и същ външен автор“, е многозначително и се вгражда в логиката на хода на движението ни през годините. Под диригентската палка на този „външен автор“ припяват и въпросните интелектуалци с тяхното открито писмо: „Договор за добросъседство или за високомерие и шовинизъм“, които ни принудиха да тръгнем и търсим пътека на Истината през историческото тресавище.
Уважаеми читателю, ти, който обичаш България, Истината и Свободата не се подавай на омраза. Това не е присъщо на българската душевност и на нашата Православна вяра. Спокойно, аргументирано и с постоянство да се борим за Истината, и да я отстояваме.
Да се борим на дело, но и с молитва:
„Господи, дай ми душевно спокойствие да посрещна всичко,
което ще ми донесе настъпващият ден.
Дай ми всецяло да се предам на Твоята воля.
През всеки час на деня ме наставлявай и подкрепяй.
Каквито и известия да се получат през деня,
научи ме да ги приемам със спокойствие, душа
и с твърдото убеждение, че всичко е според твоята свята воля.
Ръководи ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства.
При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя,
че всичко е изпратено от Теб.
Научи ме правилно и разумно да постъпвам с всеки член на
семейството ми, без да смущавам и огорчавам някого.
Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и
всички събития през деня.
Ръководи моята воля и ме научи да се боря за истината и да я
отстоявам, да се моля, да вярвам, да се надявам,
да вървя, да прощавам и да обичам.
Амин.“
С мисъл за Род и Родина,
Димитър Йончев
