Както всички останали институции на ЕС, и тук се концентрира още повече власт в ръцете на наднационални бюрократи
Тревожен е факта, че след присъединяването си към този съюз страната ни вече няма собствен фонд за преструктуриране на банки
На 1 октомври се навърши точно една година откакто България официално се присъедини към Банковия съюз на ЕС. Присъединяването беше придружено с големи фанфари от публични експерти, политици, когато през април 2020 бе обявено присъединяването на България към валутния механизъм ERM-II и Банковия съюз за национален приоритет в рамките на същата година. През това време българските граждани бяха уверявани, че присъединяването към този съюз „гарантира стабилността и контрола на всички български банки“.
За реалната структура и история на Банковия съюз обаче се знае много малко сред българското общество. Причината за това е, че както по отношение на самата Еврозона, българските политици не си помръдват пръста да обяснят как работи този съюз и какви последствия може да има за банковата ни система. Именно на този въпрос съм посветил най-новото изследване за ЕКИП „Една година в Банковия съюз – Какво значи това за България?“.
Като структура, основното, което трябва да се знае за Банковия съюз е, че той е съставен от три ключови звена. Централна роля играе Европейската централна банка, която е крайната надзорна институция за всички банки намиращи се в страни членки на Банковия съюз. Всички национални банки, включително и БНБ са изцяло подчинени на ЕЦБ и трябва да следват нея в своята надзорна практика. Това формира т.нар. „Единен надзорен механизъм“.
След това има „Единен механизъм за преструктуриране“. Централизиран механизъм, в който „Единен фонд за преструктуриране“ финансира евентуалното преструктуриране на банки в случай на проблеми с финансовото им състояние. Този фонд се попълва с вноски от всички банки в рамките на съюза. Дали този механизъм влиза в употреба и съответно дали дадена банка подлежи на преструктуриране се решава от „Единен съвет за преструктуриране“. Това решение на теория се базира основно върху два ключови критерии.
Първо, дали евентуална ликвидация (фалит) на банката би нарушила функции от критична важност за икономиката и второ дали би се застрашила стабилността на банковата система на съответната държава. Това е структурата и теорията на работата на Банковия съюз. Нека сега обърнем поглед към практиката, така както се вижда от историята му.
Историята на Банковия съюз досега показва, че нито стабилността, нито контрола не са гарантирани за банките, които влизат в неговите граници. За илюстрация на това могат да послужат няколко примера. Може би най-известният от тях е случаят с латвийската банка ABLV, която като третата най-голяма банка в Латвия изпадна в несъстоятелност в началото на 2018 г. Банката се хлъзна по пързалката към фалита, след като службите на САЩ ѝ наложиха санкции след като я уличиха в пране на пари.
Това обаче далеч не е единственият подобен случай. През март 2020 г. „Англо Австрийска Банка“ (“Anglo Austrian Bank”) в Австрия обявява фалит, след като няколко месеца по-рано през ноември 2019, Европейската централна банка ѝ отнема лиценза във връзка с разкрития за пране на пари. Уви, разкритията не са вследствие на прозорливата работа на надзорните институции на Банковия съюз, а на разследване на австрийски и литовски журналисти. Контролът на съюза разочарова още веднъж.
Но отвъд слабия надзор, Банковия съюз страна и от по-сериозни структурни проблеми, които носят със себе си тежки рискове за държави като България. За един такъв риск предупреждава настоящият управител на БНБ Димитър Радев още през 2015 г. по време на своето изслушване в парламента, тогава все още само като кандидат за позицията. Тогава той правилно посочва, че начинът по който Банковият съюз интегрира банковите системи на държави като България в рамките на общ банков пазар, с обща регулаторна рамка, създава стимули за изтичане на капитали.
Банките в България, които до преди това са били дъщерни дружества на чуждестранни банки след присъединяване в съюза могат да бъдат свободно трансформирани в клонове, с цел освобождаване от по-стриктните капиталови изисквания на БНБ в сравнение с останалата част от Банковия съюз. След подобна трансформация въпросните чуждестранни банки могат свободно да изтеглят капитал от клоновете си в България. Най-просто казано това означава изтичане на пари, които изпълняват функцията на буфери, което може да направи българската банкова система по-уязвима в случай на криза. Интересно е, че едва няколко години по-късно обаче, вече като избран за управител на БНБ, Димитър Радев не само не споменава нищо за този риск, но дори е един от най-върлите защитници на присъединяването на България към Банковия съюз.
Не по-малко тревожен е факта, че след присъединяването си към този съюз страната ни вече няма собствен фонд за преструктуриране на банки. Преди такъв имаше към БНБ, но при нашето присъединяване той се вля в общия фонд за преструктуриране на Банковия съюз и бъдещите вноски на банките в България вече ще влизат в него. Това е особено проблемно като вземем предвид факта, че в историята на своето съществуване Единния съвет за преструктуриране отново и отново отказва да отпусне пари от фонда за преструктуриране на банки, които национални правителства смятат за важни за местната икономика.
Илюстративен е случая на Италия от 2017 година когато две банки от особено значение за икономиката на северните и най-богати региони в страната, изпадат в тежко състояние. Италианското правителство смята, че те трябва да бъдат преструктурирани, за да се избегнат тежки последици за местната икономика и население. Единният съвет за преструктуриране (ЕСП) обаче е на друго мнение и отказва да отпусне средства от Единния фонд за преструктуриране. Италианското правителство е принудено да финансира преструктурирането със средства от държавния бюджет, т.е. с парите на италианските данъкоплатци, вместо с парите на банките събирани от самия Банков съюз. Куриозен момент е, че Европейската комисия одобрява тази държавна помощ на правителството, въпреки, че преценката на Единния съвет е, че няма нужда от преструктуриране.
Ако в България недай си боже се стигне то проблем с една или друга банка, ситуацията по всяка вероятност ще се развие аналогично. Без фонд за преструктуриране към БНБ, българските данъкоплатци ще са тези, които пряко ще понесат цената за спасяване на дадена банка. От морална гледна точка, начинът, по който Банковият съюз функционира в това отношение, е особено несправедлив с оглед на факта, че институцията, която взима решенията не е тази, която носи финансовата отговорност във всяка ситуация. Единният съвет за преструктуриране решава дали една или друга банка ще се преструктурира, но в случай на отказ, той не носи никакви последствия от това. Последствията са изцяло за местното правителство и данъкоплатците в България, които трябва да избират между това да платят за преструктуриране или в случай на фалит да платят за схемата за гарантиране на депозити с размер до 100 хил. евро.
Уви, това показва, че Банковият съюз страда от най-големия порок на всички останали институции на Европейския съюз. Той концентрира още повече власт в ръцете на наднационални бюрократи, които обаче не са тези, които плащат цената за грешки, които могат да допуснат упражнявайки същата тази власт. Порочната спирала на все по-концентрирана власт и все по-размита отговорност в ЕС продължава да се задълбочава, а България се бута точно в нейния център поради болната фикс идея на българските политици за смяна на лева с евро. Банковият съюз се оказва не спасение, а капан за българските данъкоплатци.
