Като ги гледате как грозно се ругаят в Парламента, не си ли казвате, че нямате никакво значение за тях?
Ясно е: правят ви на будали – когато изобщо ви забелязват; играят глуповати игрички, а медиите ги раздуват и представят като „политика“.
Е, да, и в сериозната политика има договаряния и компромиси, но това, което сега се случва тук, си е джамбазлък, най-меко казано.
Ако не знаете, „джамбазин“ е търговец на добитък – точно така те гледат на вас, като на стока, която да менкат помежду си.
Добре, докато си седнат на „дебелите задници“ – така си говорят в Парламента, да поговорим за друго.
Немалка част от обикновените хора покорно приеха да бъдат така упоени, та вече да не са сигурни дори в истината за собствения им живот. Докарали сме я дотам да сме статисти в не един, а в цели два исторически разказа – в реално преживяният, и в другият – натъкменият в угода на поредните властници.
Което не е никак трудно, понеже всички те имат свиреп нагон да лъжесвидетелстват пред Историята.
Правят всичко възможно да доразвратят публиката, ако още има накъде. Защото тя отдавна смята, че „всички са маскари“/от Алековото „Маскари са до един“.
Хората са убедени, че тази фраза-проблясък не се нуждае от доказване, въпрос само на време е да стигнат до идеята, че тя трябва да се изпише на фасадата на Парламента – и никакъв референдум няма да е нужен за това. „Всички са маскари!“ – изпишете това на Парламента и ще видите колко по-естествено ще се държат повечето от депутатите, няма да има нужда да се преправят – това може да ги направи и по-проницателни и продуктивни.
Напоследък някои все разтягат локуми за „Дълбоката държава“.
Прекален разкош е обаче да търсим някакъв скрит/сложен замисъл зад овчата ни политика.
В нея нещата са далеч по-елементарни и опират до чудовищния апетит на нашите галфони, които никога са нямали вкус към сложните замисли. Лапай на големи залци и то веднага! – това е най-сложното им умозаключение.
Какво сложно имаше, примерно, в криминалната революция, и досега представяна като „приватизация“?
Продукт ли е тя на „Дълбоката държава“ – или брутално и съвсем явно, пред очите на всички – бе наложена от Костов.
Обикновените хора пет пари не дават за подобни конспиративни теории – всички гламавщини през последните три десетилетия са извършени открито пред тях, директно/“лайф“ в едно представление на тъпотии, което няма край, сякаш ще продължи и след свършека на света.
А и по начало повечето от основните арендатори на Прехода нямаха потенциал да участват в тънко промислени конспирации, това са примитивни типове, които просто трябваше да не сбъркат едно елементарно упражнение: да уцелят някой от джобовете си, за да сложат там подхвърлената им плячка.
Най-общо казано, „дълбоката държава“ означава Власт зад Властта, скрита власт зад официалната.
Вижда ли ви се възможно това при авторитарни фигури като Костов или Борисов?
И дори при хора като Симеон и Станишев – политически слабаци, обаче пределно хитри и лукави?
Съществува обаче едно проявление, което можем да приемем донейде като продукт/израз на „дълбоката държава“.
Това е тайният трафик на злословия за страната ни.
Публично известни са имената на някои от донорите на интриги или клевети, но това изобщо не ги смущава.
Чудя се, какъв „Райд“ използват, след всяко тяхно дискретно посещение, примерно, в американското посолство.
Повечето от тия типове произлизат от правоверни комунистически семейства, те са фамозни екземпляри, чиито биографии могат да обогатят златната книга на световното ренегатство – и точно те гъгнат от години на ухото на всеки пореден американски посланик.
И все те са нечии жертви – а всъщност самите те са сръчните екзекутори на общия морал.
Те се опитват да определят дневния ред на държавата.
Задкулисните им нашепвания имат отровни последици – най-фрапантният случай бе, когато именно те провалиха кандидатурата на България за шеф на ООН.
Няма страна от бившия Източен Блок, която така да е притискана от този задкулисен механизъм.
Обяснението е просто – винаги ще бъдем подозрителни: заради устойчивостта на православните ни ценности, заради исторически обусловените ни приятелства и пр.
Да, обяснението е просто – но и достатъчно просмукано с коварство и лицемерие.
Както се казва – „зад лустрото наднича черно озлобление“.
Този задкулисен механизъм ще ни изправя пред все по-трудни изпитания. Като прибавим към това и активността на някои чужди фондации, които скрито, но достатъчно агресивно ревизират/редактират Миналото ни, очакват ни тревожни дни.
Заслужили сме си ги. Напълно.
А и по начало все сме омотани от въпроси, не можем да изгазим от тях, сякаш дори нямаме търпението да дочакаме отговорите, които са ни нужни.
Един писател обаче беше казал: „Как се нарича въпрос, на който не очакваш отговор? Молитва“.
***
Бел.: Няма да сбъркате, ако намерите време за забележителното изследване на проф. Йордан Начев „Дълбоката държава“.
Кеворк Кеворкян
www.kevorkkevorkian.com https://svobodnoslovo.eu/
