Таня Христова-Доганова: От 5-годишна свиря на цигулка и пиано
Таня Христова-Доганова е голям български диригент и кинорежисьор. Родена е през 1936 г. в София. Завършва Музикалната академия през 1956 г. с пиано, хорово дирижиране и педагогика на хоровото дирижиране. Завършва и журналистика в СУ „Св. Кл.Охридски”. Работи в Радио София в Предавания за чужбина, знае 3 езика. Венелин Коцев я назначава в Кинематографията. Специализира в Москва в кинематографичната документална школа като режисьор.
Доганова създава и 20 г. ръководи единствения по рода си български мъжки камерен хор за старинна църковна музика „Йоан Кукузел Ангелогласният” (1966). Камерната група постига световна известност. Нейни плочи се издават в САЩ, Франция и другаде по света, а партийни величия се хвалят с тях и ги подаряват на високопоставени чужденци.
– Кога и как музиката става ваша съдба?
– На 5-годишна възраст започнах да свиря на цигулка, много скоро и на пиано. Тази привидна „натовареност” успокои моя иначе палав нрав и аз се съсредоточих върху музиката. Първият мой голям публичен успех беше във Френския културен център – излязох на сцената след актьора Андрей Чапразов и изпях две песнички „Ей, рекичке, лъкатушна” и „Хубава си, моя горо”. След аплодиращите бяха и двама наши близки големи историци – проф. Иван Унджиев и проф. Иван Дуйчев. Все още си спомням радостта от моя първи публичен успех. През дългия ми жизнен път получих множество награди, но и не по-малко жестоки наказания. Не искам да си спомням за тях, защото силно нараненото ми сърце страда – вече се преборих с два инфаркта.
– Каква е съдбата на филмите ви за забележителни български музикални личности?
– Показвани са у нас и в много страни. Само филмът за Филип Кутев „Живот за песента” има превод на 23 езика. Други като „С песен по света” е показва многократно от ЮНЕСКО. „Пирине мой”, „Траяна”, „Търсене на светлината” (за Светлин Русев), „Костадин Варимезов”, „Леля Стойка”, „Бистришките „Шопски баби” и др. – почти всички носят високи национални и международни награди. Те са главно на културна, фоклкорна тематика, но сега има друга вълна в кинодокументалистиката.
– Как и кога създадохте емблематичния мъжки хор „Йоан Кукузел Ангелогласният“?
– През 1965/1966 г. създадох филма „Ангелогласният”. Това е „първата птичка”, показала на света името на първия български певец и композитор Йоан Кукузел (1280-1360). По този повод създадох и състава „Йоан Кукузел Ангелогласният”, който 20 г. просъществува в моя дом (нямахме репетиционна зала), под мое ръководство.
– Откъде е интересът ви към старинната музика?
– Закърмена съм с нея – такава музика много се слушаше в дома на моята баба (от рода на Антим Брегалнишки). Много се запалих от книгата на Добри Немиров „Ангелогласният”. Помогнаха ми Живка и Николай Тодорови, от музея „Славейков”, възрастни певци като Петър Динев, който е първият преводач на „невми” (стари нотни знаци) и др. Търсила съм информация из всички възможни манастирски библиотеки. Получих много ноти от България, но повече от хора, живеещи в чужбина – като от Мерсия Макдермот, която ми гостува през 1963 г. Сега тя е на 94 г.
– Мъжкият хор “Йоан Кукузел” преминава през стотици концерти и има бляскав успех.
– През състава минаха много певци, но най-голям успех завоювахме, когато останаха само завършилите Музикалната академия. Името на състава още се пази с уважение. Папа Йоан Павел Втори ме дари с благословията си. Бе ми присъден Златният орден на Нотр Дам във Франция. А за „награда” в България през 1986 г. Министерството на културата уволни целия състав и подари името на хора на други! Ръководител стана Димитър Димитров, брат на Симеон Димитров – днешния патриарх Неофит. Двамата бяха студенти в ІІІ и І курс на Духовната семинария, когато гостуваха в дома ми.
Заповедта за създаването на “Йоан Кукузел” беше от министър проф. Александър Райчев. А заповедта за прекратяване на концертната ни дейност беше от началник-отдела Петър Ступел – министър Георги Йорданов се скри зад него.
– На 88 г. продължавате да сте много продуктивен човек и творец. Над какво работите?
– Пиша статии, рецензии, участвам в национални и международни симпозиуми. А когато ме поканят за някой от моите филми, разказвам за чудесните хора и срещи в моя житейски път. Преди години съм написала „Познатата и непозната Лилия Гюлева” за прекрасната българска диригентка, оставила ярка следа в сложното хорово изкуство. Наскоро завърших втората си книга. Тя е за моя живот. Книгата е провокирана от акад. Марин Големинов. Той така настоятелно ме молеше преди години да напиша нещо за себе си. А аз така не исках да разказвам за периода, в който у нас бяха само наказвана, заплашвана, ругана, осмивана, с подигравки и високомерие. Книгата може да излезе до края на лятото и тогава ще кажа заглавието й. Защото и сега в някои духовни кръгове все още не могат да ми простят, че аз, една жена дръзнах да създам състав за старинни български песнопения „Йоан Кукузел”. И същите тези, които пяха под мое ръководство в моя дом днес пишат в сайтове за православие свободни съчинения. Добре, че все още има хора с бистра памет и ум в кръговете на науката, културата и изкуството, които твърде добре ме познават и знаят. Истината е само една!
Тези, които днес веят името Йоан Кукузел, фактически нямат нищо общо със стилистиката му, освен че служат в храмове. И не знаят кой и по какъв повод дръзна по онова време 1966 г. да създава състав, който да пресътворява музиката на Йоан Кукузел. Интересна и жестока е историята ми. Но си мисля понякога, че думите на моя баща са най-правилни: „Силните и жестоки ветрове брулят само върховете на стройните дървета!”
– Кое е най-важно в живота?
– Да срещнете в семейството си уважение и обич.
– За какво мечтаете?
– Думата война да бъде забравена. Да има мир, да няма омраза, завист, глад, беднотия. Страдам, като видя бедни, окъсани деца и хора да броят стотинките си за парче хляб. Искам всички млади, които слугуват извън родината, да се завърнат и да имат тук достоен живот и труд. Силно страдам, но мисля, че след като стигнахме дъното, ще се оправи всичко. Ще тръгнем и към по-добро. И след най-тъмните облаци отново изгрява слънцето.
Жени Веселинова
Кръвта вода не става
Родословието ми е свързано с няколко големи възрожденски рода в Копривщица, Панагюрище, Тетевен и Гложене, както и Северна Македония.
По баща съм от копривщенския род на Петко и Тодор Доган – най-богатите копривщенски бегликчии и дарители. Спасяват града от опожаряване след разгрома на Априлското въстание, като даряват на Мидхат паша 5 оки злато и 5 оки сребро. Петко Доган построява в Копривщица първото мъжко училище, после и женско, кани Неофит Рилски да преподава. Образите на дарителите Петко и Тодор Доган заедно с техните съпруги са в църквата в Рилския манастир. Всичките им деца завършват Робърт колеж. Къщите им в Копривщица днес са музеи и се намират на едноименната улица „Доганска”.
Майката на баща ми е племенница на Райна Княгиня.
Имам и македонска жилка – бащата на моя дядо е хайдутинът Танчо Ничов, дошъл през 1861 г. от Тетово в Тетевен и построил къща в с. Черни Вит. На него съм кръстена.
По майка съм от Гложенско-Тетевенския род на митрополит Антим Брегалнишки (той е неин вуйчо) – дарител е на 7 фондации, които са национализирани през 1954.
За всички тях има достатъчно писано в много документални книги.
В годините на моето детство растях в среда на уважение и преклонение пред стойностите на българската духовност и кръг на знаменити личности като Светослава Славейкова, Живка и Николай Тодорови (сина на Пею Тодоров), професорите Джуджев, Големинов, Динеков, Василев и др. В такава среда човек се оформя в разбиране на стойностните ценности на българската култура.
Хор „Бодра смяна“, тя е първа вдясно, усмихнат то момиче
В „Бодра смяна“ съм от създаването й
В хор „Бодра смяна” съм от неговото създаване през 1946 г. Явих се на приемен изпит за хора и едновременно ме приеха в първата детска музикална школа към Държавната музикална академия (ДМА, днес НМА). Изпитът провеждаше комисия от музиканти – Бончо Бончев, Иван Пеев и др. Трудно е днес с думи да опиша онази безмерна радост, че втори път през живота си се явявам пред комисия и ме приемат. Първият беше за приема в училище на 5-годишна възраст през 1941 г.
Хор „Бодра смяна” е един от моите университети – точност, дисциплина, усърдие без хленч, ако трябва една фраза да се повтори 20 пъти, това се прави. Работата и търсене на искания резултат са основните приоритети на изискванията в хора. С „Бодра смяна“ посетих редица страни, срещнахме се със знаменитости, със световноизвестни музиканти. А с Бончо Бончев и Лиляна Бончева станахме много близки до последно.
Срещи с Папата и с „Бийтълс“
През годините по света срещнах големи личности – едни като Папа Йоан Павел Втори ме благословиха, други като президента на Австрия Рудолф Киршлегер, който е известен изкуствовед, стоеше в захлас от божествената музика на Йоан Кукузел. А трети като останалите трима живи от „Бойтълс“ (без Джон Ленън) бяха дошли лично да изразят възхищението си от концерта ни, на който бяха присъствали, и да се запознаят с акапелната формация „Траяна“.
С Бончо Бончев на репетиция
Таня Доганова е автор на книга за българска диригентка и музикална педагожка Лилия Гюлева и на редица документални филми за големи имена в българската музика
На 5 години щастлива с мама след успешно издържан изпит за записване в І клас. Пл. “Света Неделя” – София, 1941 г.
Източник: цък
