България окончателно се изтегли от Афганистан – след близо 20 години, през които около 11 хиляди наши военнослужещи участваха в различни мисии там.
Малчовците просто последваха САЩ – те пък записаха в историята си най-продължителната, безсмислена и, в крайна сметка, позорна война.
Не дадохме нито една жертва, Слава Богу – за разлика от присъствието ни в Ирак.
Може би трябва да се чувстваме победители след тази авантюра?
Още в началото й тукашните папагали започнаха да цитират
лорд Робъртсън, който казал: „Ако ние не отидем в Афганистан, Афганистан ще дойде тук!“
Е, отидохме и в Афганистан. Но въпреки това терорът дойде и тук.
След атентата в Сарафово, Плевнелиев беше убеден, че незабавно ще заловим терористите и ще ги изправим пред ООН?! – така го каза.
Още ги търсим.
Плевнелиев осигуряваше и други комични нюанси.
Посланик Уорлик го закара инкогнито, като чувал с картофи, в Афганистан с американски правителствен самолет.
Нашият човек се върна и съобщи, че „международната общност” високо ни ценяла заради участието ни в Афганистан.
Летището в Кабул приличало на самолетното изложение в Бурже.
А пък българите познавали афганистанците повече от американците.
В крайна сметка, заключението му беше, че е много важно да сме в Афганистан.
Обаче през вековете много политици и историци винаги са твърдели друго – че най-важното е мигом да си плюеш на петите от тази страна, без дори да се оглеждаш.
В Афганистан никой не е печелил война, никога досега, дори руснаците, които са най-упорити и не губят излишно време да си пресмятат загубите в жива сила.
И сега, след руснаците, и американците позорно се измъкнаха от Афганистан.
Нашите кукуригута обаче смятат, че е важно да киснем в там.
Не е излишно да припомним и думите на Киплинг:
„Когато си изоставен в тази страна и дойдат жестоките афганистанки, за да изрежат всичко от теб, пръсни си мозъка и иди при своя Бог…“
„Войните от началото на 21 век, независимо дали в Афганистан, в Ирак или Сирия не бяха загубени – и каузата не бе опозорена – заради провала в получаването на конкретна информация.
Те бяха провал от много по-широк характер: неспособността да се разбере света като цяло.“
Това пък е цитат от книгата на Стивън Грей „Новите супершпиони“.
Неспособността да се разбере света като цяло!
В спомените си, озаглавени „Достойни битки“, бившият шеф на ЦРУ Леон Панета разказва, че Обама, още като кандидат-президент, често повтарял, че „докато Буш преследваше несъществуващи оръжия за масово поражение в Ирак, сме изтървали от поглед онези, които действително бяха атакували Съединените щати“.
На 20 април 2003 година, с телевизионен мост от Вашингтон, разговарях с Питър Бъргън, един от най-авторитетните американски експерти по въпросите на тероризма, той се беше срещал и правил първото телевизионно интервю за Си Ен Ен с Осама бен Ладен в Източен Афганистан. Бъргън нарича тероризма „асиметрична работа“ – поставяш бомба за 3000 долара и щетите са за половин милиард долара.
В това интервю Бъргън спомена, че до 1993 г. „Ал Кайда“ е имала представителство в Бруклин, Ню Йорк.
Стана дума и за по-големия брат на Бен Ладен – Салем, който бил стар приятел на семейство Буш.
И за една наивност също стана дума. В своя книга Бъргън цитира един прелюбопитен факт – според американската статистика до началото на август 2001 г. опасността един американец да бъде ухапан от змия е била по-голяма от терористичната опасност.
От тази наивност светът и досега не се е отърсил.
Живеем в грозната ера на Големия Провал.
Когато през 1993 година го избираха за шеф на ЦРУ, Джеймс Улси каза: „Ние убихме големия дракон, но сега живеем в джунгла, пълна с объркващо разнообразие от отровни змии. И по много причини драконът бе много по-лесен за проследяване“.
Колко са убили Дракона/Русия, е отделен въпрос, но светът наистина се превърна в отровна джунгла. Обаче продължават да се перчат.
Според носителя на „Пулицър“ Дейвид Уд, най-разпространената травма на американските войници, веднага след бойни действия в Ирак и Афганистан, се превежда като „Дълбока печал“.
Целият свят вече е в това състояние, но се правим, че не го осъзнаваме.
След Киплинг няма смисъл да се чопли „афганистанския синдром“.
Обаче има цяла наука, посветена на “иракския синдром”.
Но вече не си спомняме, че в Ирак изобщо нямаше ядрени оръжия, че Буш се оказа лъжец.
Забравени са и Дейвид Кей – шефът на американските оръжейни инспектори, който отвратен напусна поста си, или неговият приемник Чарлз Дуелфер – и според двамата в Ирак не само не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, но дори нямаше и действаща програма за развитието им.
Забравен е и английският микробиолог Дейвид Кели, който настояваше, че кабинетът на Тони Блеър е подведен от американците за оръжейния потенциал на Саддам Хюсеин.
По-късно Кели се самоуби.
Американците направиха буквално стотици филми за позора във Виетнам, сетне за мистериите на Първата война в Залива, още по-сетне и за провала в Ирак.
Тепърва ще дойде ред на Афганистан.
Обаче вероятно сте гледали „Доведеният ми брат Франкенщайн“ – руски филм, от 2004 година – той представя по един несравним начин смазващата истина за последиците от руската агресия в Афганистан.
Руснаците са безподобни в изкуството – дори да потребяват свободата с купони.
Всяка година честват смъртта на клетите ни войници в иракската база Кербала – и нито веднъж там не е забелязан рошавият ястреб Соломон Паси.
Някой предложи подвига им да влезе в учебниците.
Да си пушечно месо – и това вече минава за подвиг.
Споменаха виновника за лошата подготовка на нашите войници – някакъв заместник-началник на батальона. Нито дума обаче не чухме за политиците, които, заради дупедавските си напъни, ги пратиха като жертвени овце на заколение в Ирак.
Соломонпаситата – ИДЕОЛОЗИ на новия героизъм пак ги пожалиха.
И те продължават кротко да си преживят с новия, ДНЕШНИЯ си интернационализъм.
На човек чак му се гади от толкова много глупост.
Глупостта на Големите, която пък е Библията на малките, невзрачните – такива като нас.
Някой от новите властници ще се осмели ли да направи една равносметка на натрапените ни авантюри?
Важно е: според американския държавен секретар е желателно да се открият бази у нас, понеже руснаците марширували край границата с Украйна.
Накрая, един фрагмент от интервюто ми с великия американски писател Гор Видал/2003 година:
„Знаете ли, сърцето ми не кърви за иракчаните, а за нашите свободи, които губим.
Поискали от Джон Адамс – един от нашите велики президенти през 20-те години на XIX век, да се присъедини към група европейски държави, които да освободят гърците от Турция.
И тогава Адамс казва: „САЩ не е Аладин, който хуква към чужди земи, за да води войни и с бори с чудовища. Ако бяхме това, бихме могли да се превърнем в диктатор на целия свят и бихме изгубили собствената си душа“.
Ето това е гласът на истинската Америка, предаден от моето скромно аз“ – завърши Видал.
***
Кеворк Кеворкян
