< https://ok.ru/video/10683942371/div>
НОВА КНИГА
Журналистката Ирина Кирилова ще издаде скоро шестата си книга.
Преди книгата да излезе от печат, „Тракийски Свят“ я помоли да предостави първо на нашите читатели част от нея.
Тя се съгласи и избра ето това:
Харесвам един руски певец. Слушам го всеки ден, гледах всички телевизионни предавания в различни телевизии на Русия и слушах интервюта с концерти на живо в радиостанции и все се питам. По – точно питам вас, мъжете. Как може да се роди такъв съвършен мъж? Да го гледаш – красив, да го слушаш, не можеш да се начудиш откъде се е родил такъв талант, та да може да изпее „Берега“, „Две души“, „Поручик Галицин“ „ Няма път назад“,“Отойди“, „Черемшина“, “Бял кон“ и т. н. Не напразно е народен артист на Русия и народен артист на Украйна. Няма кой да го стигне, нито да го надмине.
Ах, Александър Малинин, защо се роди в Екатиринбург? Защо се не роди в Пловдив? Защо те не срещах на стълбите на университета в София? Кой те създаде така красив, с красива жена, с аристократичен дух, с поведение на дворянин, с красиви и умни четири деца, богат, но не от първенютата, а от изисканите хора, със стил, защото живееш извън Москва, в онова място, където са били именията на дворяните в миналото. Често си и в Тоскана – Италия, а жена ти Емма е доктор на медицинските науки и собственик на клиника по гинекология в Германия. Ах, Александър Малинин, защо хората плачат в залата, когато ти пееш „Нищая“? Ще ви кажа. Всичко това е Божа работа.
На 28 години той се вози в колата на един приятел. И….става катастрафа. Лекарите буквално го „събират“, за да го лекуват дълго време. Загубва гласа си и надеждата за кариера изчезва. И проснат на легло, майка му решава да го кръсти в църква.
Свещеникът вижда, че той е на постеля и казва, без да знае кой е:
– Когато сте щастливи, не идвате в църква, а сега като сте нещастни, ето ви в църквата.
От тогава до ден днешен всеки ден Александър Малинин казва:
– Благадаря ти, Господи, благодаря ти за всичко!
Докато лежи, слуша Висоцки и усеща за първи път как трябва да пее. Гласът му се връща и запява новият Малинин. Той поразява публиката в оня момент, когато още при съветска власт си позволява да запее забранената дотогава песен „Поручик Галицин“. Написана по истински образ за белогвардейски офицер, песента предизвиква такъв транс в публиката, че когато свършва песента, настъпва мълчание, а после бурен възторг и овации.
А Александър Малинин не ходи да пее по частни партита на богаташите на Русия. Той пее в големи зали, пее в Санкт Петербург, във Волгоград, в Минск, в Екатеринбург, в различни градове на бившия СССР, в градовете на Европа и по целия свят, където хората ходят на концерти в костюми и с официални рокли.
А аз, която харесвам Александър Малинин, която съм вземала интервюта от президенти, министри, народни представители, артисти, режисьори, поети, писатели, певци, селяни, работници, сред хилядите срещи само няколко мъже са ми направили впечатление с аристократичен дух.
Единият е Светослав Лучников – народен представител, който в кафенето на Народното събрание ми разказваше за четвъртата книга, която пише, как слуша вечер Моцарт и си почива с деветата симфония на Бетовен, как къщата на родителите му в Боженци го връща в миналото и му дава сили за бъдещето. Беше възрастен, некрасив, но вътрешно одухотворен.
„ Моето хоби е литературата, но много, много уважавам музиката и живописта. За мен това са изкуства, които открехват завесата на отвъдното, които дават възможност да се проникне в съдбата на човека и на света. Когато са шедьоври, аз изпитвам към тях благоговение – едни скулптури на Микеланджело, музиката на Бетовен – те са просто откровение“ – каза тогава пред мен Светослав Лучников.
Другия беше режисьорът Крикор Азарян. Той беше така духовно извисен, че стоях захласната да слушам как се прави театър, как се изгражда образ, как се търси картина дори по облаците на небето. Той умееше да те предразположи, да разбуди съвестта ти, да изкара от теб хубавото, на което си способен, да те направи в разговора равен. Той беше кавалер, той беше артист, той беше личност. Когато му казах, че има начин да не се убиваме всеки ден по малко, той ми каза:
„Вижте, смъртта в приказките се описва като нещо страшно. Страшното е в неизвестността, както Шекспир е казал. Иначе никой не би търпял несгодите, несправедливостите, униженията, оскърбленията. Всеки би потърсил спасение в смъртта, ако знаеше какво е оттатък, какво го чака там.
Аз с годините си създадох една своя философия, че след като човекът е толкова съвършен, създаден с толкова невероятни възможности, значи това нещо няма начин да не е сътворено от някой. Той е създаден, а не се е получил. И мисля, че има нещо оттатък и вярвам в това, че в зависимост от това как си живял тука, ще бъде
и съществуването ти оттатък.“
А поетът, писателят, драматургът Стефан Цанев? Да говориш с него е опасно. Защото неговата духовност има острие, което може да те пореже, ако не си чел стиховете му, ако не си запознат с „Хрониките“ му, ако не си гледал „Величие и падение на Стефан Стамболов“, ако не си разбрал философията на „Богове и мравки“, за да го попиташ още ли чакаме новия Исус, за да разпънем и него.
„Не обичате да ви наричат интелектуалец!“– казах аз, а той отговори:
– Интелектуалец? У нас такова животно почти няма. Има няколко души, които биха могли да се наричат интелектуалци и единият от тях е Валери Петров. Трябва да имаш много знания, невероятна култура, да знаеш много езици…“
Затова ме погледна, когато го попитах в тази класация влизат ли Симеон Радев и Боян Пенев и прецени, че не е непознат за мен и разговорът мина спокойно, без да ме пореже с интелектуалното си острие.
Една среща, която никога няма да забравя, е тази с поета, народния представител Йосиф Петров. Той беше изумителна личност. Не виждаше, но така проникваше в разговора, че разгадаваше душата ти и усещаше онова, което виждащите не разбират. Този човек, прекарал в каторга три години, без съд и присъда по времето на комунизма, обичаше живота.
„Не е важно дали си богат, дали си красавец, дали имаш много жени. Важното е да си жив, да дишаш, да се радваш на всяко земно и небесно, одухотворено и неудохотворено. И аз смятам, че всеки човек е длъжен така да се настрои, той сам да организира своите физически и духовни сили и да си изгради една програма. Първото условие е безумна любов, влюбеност в живия земен живот“ – каза пред мен човекът, който написа:
….След себе си оставям слово. Смъртта над него няма власт. Къде сте съвършени мъже? Къде си Йордан Камджалов – световно известен български диригент, който дирижира на най- великите сцени, който е последовател на Петър Дънов, който казва, че Моцарт не е за човеците, който е красив и елегантен,
има пет деца, който смята, че от нас ще остане само духовното и нищо материално не е важно, макар че е богат?
В „Епохея на забравените“ Вазов събира само хора с извънчовешка способност , според него. А той е събрал само талантливи деца във своята фондация.
„Когато започнах да разбирам, че човекът е повече от музиката, аз започнах да правя по- добра музика“ – казва Камджалов.
На негово име кръстиха астероид, а той самият смята, че името Йордан му е дадено не само от дядо му Йордан и от баба му Йорданка от двата рода, а и затова, че е заченат на Богоявление.
Аз бих добавила, че за да е гениален, има значение и факта, че на Богоявление е рожденият ден на Христо Ботев. Не вярвам това да е съвпадение, защото Господ определя гениалните още в деня на раждането им.
Знаете ли, че Йордан Камджалов казва за артиста и режисьора Мариус Куркински, че е не само гениален български творец, а и космически талант? Казва, че се учи от него на себеотдаване, на готовност за саможертва за другите, на духовна извисеност и го гледа във всяко представление.
Да слушаш Мариус Куркински, означава да вникваш във всяка негова дума. Той не говори обикновено. Той търси дълбокия философски смисъл на всяка мисъл, той търси влиянието на изкуството там, където другите не го забелязват – в душата. А всеки ли има душа? Да, но всеки умее ли да улавя тънката мелодия на струните и? Не, така умеят само тези, които са надарени от горе с дълбока чувствителност, и Мариус е такъв.
Мариус – с истинско име Ивайло Стоянов е ученик на двама велики мъже – Крикор Азарян и Тодор Колев. Азарян е казвал, че артистът трябва да има причина да е в театъра. А Мариус признава, че се е вкопчил в сцената, за да намери спасение и причината, за да е там, е за да остане жив.
„Влизам в театъра, а излизам в друго духовно измерение“ – казва Мариус Куркински.
…Започнах с руския певец Александър Малинин.
Ще го слушам, защото в песните му говорят не само словата, с мелодията пее сърцето му, и всичко, което се съчетава със слово и музика, докосва душата ми и я изпълва с блаженство и с благодарност, че има гениални хора, които ще останат за вечността. Когато го слушам и гледам си казвам:
– Това не е пеене. Всички ангели небесни са влезли в гърлото му и пеят, за да те накарат да забравиш всичко. Достатъчно е само да чуеш „Только раз“ и да усетиш, че това е шедьовър.
И всяка сутрин, когато се моля:
– Отче наш, който си на небесата, да се свети твоето име….. чакам и се надявам да имам още срещи със съвършени мъже.
Къде сте?
ИРИНА КИРИЛОВА
