Поетесата Юлия Вапцарова, родом от Хисаря, по случай 24 май бе наградена от министъра на културата с почетен знак „Златен век“ – печат на цар Симеон Велики – златен и грамота за принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност.
– Здравей, Юлия!
– Здравей, Ирина!
– Ти беше при награждаването заедно с Жоржета Чакърова, Павел Поппандов, Васил Банов, Красимир Ранков, Стефка Янорова – артисти, там беше и Огнян Видев – известен китарист от „Бели, зелени, червени“ – Пловдив и други… Такова признание е това за теб, за твоите шест книги! Как го оцени, когато застана пред министъра?
– Много приятно бях изненадана. Това е един голям момент в моята биография и мога само да благодаря, че ми се обаждаш и да ти кажа, че съм щастлива в момента.
– Виждам, че сред всички наградени има само още един поет.
– Да, той е от Варна, радвам се за него.
– Ти казваш, Юлия, че първите ти стихове са били като ръждива вода. Защо?
– Това стана много скоро, след като бях започнала да издавам. Бях взискателна към написаното от мен. Трябваше да напиша доста стихотворения, те ми бяха тренировка, за да започна да ги харесвам.
– Аз няма да изреждам заглавията на всички книги, но ще спомена „Зеленото събуждане“. Това зелено събуждане връщане към младостта ли е?
– Съвсем не. От едно издателство ме слушали на мой рецитал. Обадиха ми се, че могат да ми помогнат за издаването на книга, но имат изискване заглавието на стихосборката да бъде „Зеленото събуждане“. А това е първото стихотворение, което аз съм отпечатала и то имаше голям успех сред хората, из редакциите. И аз се съгласих…
– Ти си родена в Хисаря, била си библиотекарка и журналистка в Чирпан, утвърди се като поетеса най- вече в София. Кой град ти даде най-много?
– Това не мога да кажа, защото в различните възрасти, различни неща са ми дали. В Хисаря най- забележителното нещо беше, че израснахме сираци и имахме трудно детство, но всички станахме добри хора. Аз излязох от Хисаря рано, защото дойдох да уча в Библиотекарския институт в София. Разпределиха ме в Чирпан. Братът на Яворов – Крачолов ми каза, че който пие чирпанска вода, става чирпанлия. Аз му казах, че не вярвам на тази история, но скоро се омъжих за добър човек и не познавам по- добър човек от него. Останах 40 години в Чирпан и целият трудов стаж ми е от там. След като се пенсионирах, работих 4 – 5 години в Чирпанската кабелна телевизиа. Това ми достави много голяма радост с трите ми авторски предавания, които се приемаха много добре от зрителите. След това дойдох в София уж да помогна за отглеждането на внучката си, но така стана, че останах. Вече 17 години съм в столицата. Тук имам много нови запознанства, много нови приятели. След награждаването ми телефонът постоянно звъни да ме поздравяват.
– Поезията е паметник, където са запечатани най- добрите и щастливи мигове на най- добрите и щастливи умове. Така ли е според теб?
– Според мен много голяма истина има в това. Но…поезията те хваща за гушата тогава, когато си събрал достатъчно материал от някакво събитие, настроение и ти се иска да го напишеш. Тя просто не те оставя на мира, докато не приключиш работата с това. При мен трудните моменти в живота ми бяха много, започнах да пиша много късно и през ум не ми минаваше, че този момент ще бъде така сериозен в живота ми. В първата стихосбирка аз просто излях много горчилка, събрана по различни поводи и общо от живота и тя се получи много хубава. Когато отида в читалища на среща с читатели, съм много доволна, защото виждам задоволството им от прочтеното в моите книги.
– В душата на всеки човек, според мен, има един капан. Защото всеки съхранява в този капан нещо, което не иска другите да знаят. Той се отваря само при поезия. Кога се отваря твоят капан?
– Аз, когато имам съкровени неща, на масата слагам един лист и каквото и да правя, а аз правя по три неща наведнъж, но мине ли ми някаква мисъл, вземам молив и я записвам. Много често от тях излизаше стихотворение. „На мястото на слънцето, остава белег от изгаряне“ е една такава мисъл. Бях започнала да остарявам, но тогава се говореше за младите поети. Затова майка ми и дъщеря ми бяха единствените читатели.
– Има една мисъл на един класик: „пийте вино, пийте поезия, пийте добродетел“. Какво пиеш ти напоследък?
– Аз съм добър човек. Доставя ми голяма радост, ако мога да помогна, ако мога да улесня живота на някой приятели. И да бъда добра. Това е добродетел, нали?
– Разбира се. А чирпанско вино?
– Моят мъж си правеше по 50 – 60 литра домашно вино. Зимно време, когато кацата е пълна с кисело зеле и в Чирпан винаги можеше да се намери прясно, хубаво месо, събирахме приятели. А двамата, когато сядахме, вадеше една подарена голяма чаша, напълваше я с вино и двамата я изпивахме – нито той пиеше, нито аз. А колкото до израза „пийте поезия“, аз много четях поезия. Аз на руските и западно-европейските класици знаех стиховете наизуст. После започнах да уча моите стихотворения, но сега, когато навършвам 80 години, всичко е много по – трудно.
– Знам, че сега събираш стихове, писани в моменти, когато душата гладува. Измисли ли заглавие на новата стихосбирка?
– Това не зная. Умувам. Затруднават ме най- много заглавията, затова много от стихотворенията ми нямат заглавия, но това не ми пречи. Разработвам мисълта, с която започвам едно стихотворение, следвам темата. Идва ми на ум, че при едно гостуване на Павел Матев в Чирпан, той каза, че среща затруднение при намиране на заглавие на стихотворенията си. Ето по това си приличаме с Павел Матев.
– Поезията е едно от цветята на живота. Тя рисува образи. Ако я сравниш с живописта, какво е твоята поезия?
– О, в този случай съм много доволна, защото съм получавала много комплименти от художници. Казват, че когато четат мои стихотворения, те ги виждат и им се иска да ги нарисуват. Наша братовчедка – Маня Вапцарова – художник, преподавател в Художествената академия, беше художник на една от стихосбирките ми. Тя казва, че е виждала картината и за мен това е много голям комплимент.
– Благодаря ти, Юлия! Очаквам да се чуем с теб, когато излезе новата ти стихосбирка!
– Няма да е много далеч, с удоволствие ще чакам!
Разговора води Ирина Кирилова Тракийски Cвят
СТАРАТА КЪЩА
Старата къща без мен сиротее.
Щастлива е, когато се върна при нея.
Остарявахме заедно ден подир ден, тухла по тухла
пред хитри уловки не падахме духом.
Уморени макар, и днес си приличаме-
герои в театър трагично- комичен
и нуждата вечна да бъдем обичани.
Ето, отново двете празнуваме,
че в божия ден, още сме влюбени
и като слънце залязващо, още сме хубави.
ЮЛИЯ ВАПЦАРОВА
