Една история, едно житие и една поема. Това са трите стълба в нашата литература, върху които ние градим националната си идентичност.
„История славянобългарская“ на Паисий Хилендарски, „Житие и страдание грешнаго Софрония“ на Софроний Врачански и „Горски пътник“ на Георги Сава Раковски. В различни етапи от израстването на народа ни и изграждането на нацията ни тези три произведения имат фундаментално не просто значение, а значимост.
Сега искам да ви споделя малко за Раковски. Третият стълб.
Замислете се колко малко знаем ние за него, колко непознат всъщност е той. Да, ние знаем, че е бил революционер, знаем за легия някакви неща и знаем също така, че на него има кръстени улица и град. В общи линии, това знаем. Не е да сме го забравили, но не е и да знаем много.
След Освобождението България е силно разделена – не само на Княжество България и Източна Румелия, като хора сме били разделени. Скандали и караници – кой е имал по-голям принос за свободата ни, пък кой си приписва заслуги, разправии големи. Пет века напираме за свобода, пък после се изпокарваме. „Българска работа е това“, сигурно ще кажете вие.
Не е. Не е българска работа това. След Освобождението един от първите сринати образи е този на Раковски. Започват едни писаници как е искал да продаде страната си, как си е падал много по мацки (вярно е било това), как е обслужвал чужди интереси, какво ли не се пише. Абе, все едно четете днешна пропаганда, само че е било тогава.
Раковски умира през 1867-ма и направо следосвобожденският човек може да си се зачуди: „Абе, тоя Раковски умря преди повече от десет години, какво му ръчкат кокалите сега с тия статии?“. И сигурно някакви следосвобожденски хора са си го казвали това, чудили са се защо, аджеба.
Защото, приятели, това не е просто ръчкане на кокали, това е бутане на третия стълб на нашата идентичност. Защото именно Раковски пръв сред българите говори за европейска равнопоставеност и пръв говори за българската идентичност като равнопоставена в европейското културно пространство. Защото Раковски е полиглот, защото е ориентирам към Европа и защото си представя едни съвсем различни и прогресивни взаимоотношения между балканските народи. И – ако мога да го кажа на езика на „Facebook“ – освободителите не харесват това.
Именно идеите на Раковски вдъхновяват Левски – нашият най-безспорен национален герой. Никога не трябва да забравяме този факт.
Онази следосвобожденска пропаганда всъщност постига целите си. Ние го знаем Раковски, но ние не знаем за Раковски. Сриването на образа на Раковски затваря очите на новата и свободна държава към Европа. Така работи пропагандата. Бута стълбове.
Моето дете обожава мюзикъла „Хамилтън“. Знае всичките песни наизуст, изчете ужасно много за Founding Fathers, след което започна да чете и за американските президенти. И е истински удивена и респектирана, и впечатлена от Аликзандър Хамилтън и от огромната му роля в изграждането и формирането на американската нация.
За нас Раковски е това, което е Хамилтън за Щатите. Космополит с огромна роля. Много по-голяма, отколкото знаем.
Ще ви споделя нещо. Ние с вас, приятели, сме едни горски пътници. При всичките ни плюсове и минуси, качества и недостатъци, ние трябва да се държим един за друг, за да не ни държи друг. И да не бутат стълбовете ни.
В неделя пред нас има много важен избор. В трудно време, при трудни обстоятелства. Ето, днес видях, че с трикове, хватки и тарикатлъци ние, българските граждани, сме лишени от възможността за видеонаблюдение на изборите. И това пак е затваряне на очите ни.
Не ни е за пръв път да ни е трудно. Справяли сме се и преди, и сега ще се справим.
А това, което ви препоръчвам да направите до изборите е да прочетете „Горски пътник“. Или да препрочетете тази поема. Да четете за Раковски и да си припомните за него.
Днес се навършват 200 години от рождението му, длъжни сме да знаем много повече за него, отколкото знаем. И да го помним, защото дългата история не е задължително да означава и дълга памет. А и свободата, сами знаете, не е лесно да се държи, усилия трябват.
Накрая искам да ви кажа една дума с цялото си сърце.
Благодаря ❤.
Мартин Димитров https://svobodnoslovo.eu/
Семейство и образование
Рожденото име на Георги Стойков Рàковски е Съби Стойков Попович. Правилното произнасяне на фамилията Раковски е с ударение на а-то, защото идва от родното село на бащата на Раковски – Рàково, сливенско. По-късно се преименува на Сава Стойков Попович, но е известен и като Георги Рàковски. Той е роден в подбалканския възрожденски град Котел. В семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. Дядо му Съби Попович е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове. Чорбаджи Стойко Попович е уважаван терзия, водач на местните еснафи. Той е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилното име Рàковски. Майката на Рàковски, Руска, е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828 – 1829) Котел и Сливен. Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си.
В отрязъка между 1828 – 1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 година заради върлуваща по това време чумна епидемия.
В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме.[1] Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.[2]
Раковски – първи фолклорист на българското землище
Раковски е с несистемно частно високо образование. Освен родния си български език, като поданик на Османската империя, а по късно и на Гърция, владее за употреба в границите на тогавашната държава турски език, както и гръцки в двата му варианта. Овладява говоримо и писмено и няколко европейски езици, сред които сръбски, френски – за непосредствена и за научна цел, английски и др. Служи си с арабски и персийски. Той е ярък представител на течението на романтизма, силно повлиян е от Майнхард и братя Грим (Gebrüder Grimm),[3] които чрез своите приказки създават национално чувство в германския народ. Под тяхно влияние той създава етнографски въпросник и иска от всички българи да го попълват и да описват своите вярвания, песни, гатанки. Раковски остава в полето на етнографията с „Показалец“ (1859) и „Българска старина“ (1865). В тях Раковски очертава за първи път идеята за събиране народни старини и те са начало в събираческо-етнографската дейност в България[4]. Раковски подготвя първият етнографски въпросник по отношение на въпроси засягащи културата в родния му Котел. По отношение на борбата за образование, Раковски е човекът смятан за учител на Васил Априлов, който създава първото взаимно училище в Габрово през 1835 г. По отношение на революцията той е учителят на Васил Левски. След Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, Георги Раковски е направил най-много за съхраняването на българското самосъзнание през 19 век. Раковски се стреми да съхрани богатството на езика и поради тази причина влиза в задочен спор със своя съгражданин, котленеца Гаврил Кръстевич, който се стреми да унифицира българския език и да наложи говоримия език за книжовен български език. Като етнограф/етнолог – фолклорист Раковски подтиква много българи да се образоват във връзка своите вярвания, обичаи и песни. Дълго време Раковски защитава пан-славянската идея. Подбуждането на националната духовна култура е чудесен метод той да се обоснове, за велика „славянска“ България. След провала на Двете легии, обаче Раковски е разочарован от политиката на Русия и Сърбия и преосмисля тезите си. Той стига до идеята за национално въстание – идея, която ще бъде продължена от В.Левски.
Раковски е личност с голям идеен размах – той е етнограф, журналист, издател, учител по чужди езици и дори поет. Взима сериозно отношение и по църковния въпрос. Негови „ученици“ в по-голяма или по-малка степен са В.Априлов, Д.Цанков, Ив. Касабов, и най-вече – В.Левски. Притежава огромна кореспонденция. Голяма част от нея е обработена във фонд „Раковски“ в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. За времето си Раковски е известна личност, познат в Гърция, Сърбия, както и сред одеските българи. В Гърция, Раковски се среща с две англичанки, разговоря с тях на няколко езика и те се удивляват на интелекта му.
Като всички ярки европейски личности-романтици, Раковски допуска грешки, в своите „залитания“ в една или друга крайност. В желанието си да докаже пред по-малко запознатите с науките за историята и езикознанието българи от различни възрасти, че българският език е един от най-древните езици, в даден етап от своето развитие (след като престава да търси прилики с т.нар.славянски език) той намира неговите корени в древноиндийския сакрален и богослужебен език санскритски (sanskrit)[5] и търси етимология – „сам-скрит“, с обяснението, че българският език е толкова древен, че сам се е скрил от света. Освен това се опитва да доразвие австро-руската пропагандна идея и догма за Индийския произход на древните балкански народи включително и българите , първоначално създадена от босненския сърбин Стефан Веркович. Веркович създава фалшификатът наречен „Веда Словена” с цел уж да докаже индийски произход на древните илири , траки , българи измисляйки си несъществуващи песни и истории уж автентични сред българите мохамедани в Родопите . По отношения на църковния въпрос той не признава компромиси, и когато Драган Цанков създава униатска църква през 1860 влиза в остра полемика с него на страниците на в. „Дунавски лебед“
-
Васил Априлов е с елинистични нагласи и се гърчее, докато не идва Раковски и не го убеждава да се представя за българин. Скоро след това създава първото класно училище.
Начало на революционната дейност
Портрет на Раковски
През лятото на 1841 година Раковски напуска Цариград и заминава за Браила, където се готви за бунт. Там, с помощта на приятели от Котел, Раковски става учител по гръцки и френски език. Още с пристигането си в града Раковски успява да си издейства гръцки паспорт от гръцкия консул в града и се подвизава под името Георги Македон. За участието му в Браилския бунт от февруари 1842 година е осъден на смърт от местните власти, но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Маврокордатос, Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина[2]. Установява връзка с учещите в Атина българи и създава Македонско общество и Славяно-българско ученолюбиво дружество.
След завръщането си в Котел заедно с баща си Раковски участва в борбата на местните еснафи против чорбаджиите. Наклеветени пред османските власти като бунтовници, те са арестувани, осъдени на 7 години затвор и откарани в Цариград за излежаване на присъдата. В затвора Раковски престоява от 1845 до 1848 година.
Излизайки на свобода, той отново продължава своята революционна дейност. През 1851 – 1854 година пише няколко текста, запазени до днес в ръкопис са: „Три съня“, „Неповинен българин“ и „Дневник на четата“. След избухването на Кримската война (1853) Раковски заедно с група българи създава в Свищов Тайното общество, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за османските войски и да ги предава на руското военно командване. Новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника – бяло, зелено и червено. За осъществяването на тази задача Раковски и неговите другари постъпват като преводачи в турската армия. Тяхната дейност обаче е разкрита и той отново е арестуван. При отвеждането му в Цариград обаче успява да избяга. Членовете на Тайното общество продължават да събират средства, като под формата на дарения за читалище внасят 20 процента, а 80% отиват за въоръжение. По онова време Свищов има статут на свободна област въз основа на договора от Sistova (новото име на града, преди това наричан Zigit), сключен на 4 август 1791 г. между Австрия и Турция, в който град е можело да се разпорежда само валиде ханъм – майката на султана.
През юни 1854 година Раковски организира чета от дванадесет души и броди с нея из Източна Стара планина. Тогава прави опит да се свърже и с руските войски, които по това време са преминали на юг от река Дунав. През есента, руската армия се изтегля отвъд Дунава и Раковски разпуска четата си. Известно време се укрива в Котел, където написва преживяното от него в цариградския затвор. По това време написва и първата редакция на поемата си „Горски пътник“.
Раковски в Сръбско
В края на 1855 година Георги Раковски се установява в Букурещ, където завършва втората редакция на поемата „Горски пътник“, но още на следващата година се премества в Нови Сад в Австрийската империя, където издава „Предвестник горскаго пътника“. Тук той започва и редактирането на вестник „Българска дневница“. Издава и пробния брой на вестник „Дунавски лебед“. През 1857 година Раковски започва печатането на поемата „Горски пътник“. През същата година по настояване на османските власти той е изгонен от Нови Сад и се прехвърля отново във Влашко. Живее известно време в Галац и Яш, където участва в подготовката за създаване на Болградската гимназия,[6] носеща днес неговото име.
На 7 март 1858 година Раковски преминава от Молдова в Руската империя, тъй като османското правителство оказва силен натиск за екстрадирането му върху молдовския княз Никола Богориди, представител на видния котелски род Богориди. След кратък престой в Кишинев, в края на март той пристига в Одеса, където е приет в дома на видния български търговец Никола Тошков. Със съдействието на Николай Палаузов е назначен за надзирател на българските ученици в Одеската семинария, но радикалните му възгледи предизвикват недоволство и по настояване на Стефан Тошкович е уволнен.[7]
Със съдействието на Одеското българско настоятелство Раковски прави неуспешни опити да започне издаването на български вестник в Одеса, а през 1859 година публикува етнографската книга „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч.“, която посвещава на Никола Тошков.[8]
Книгата „Горски пътник“, 1857. Експонат на НИМ
През есента на 1860 г. Раковски се премества в столицата на Сръбското Княжество – Белград, където продължава своите исторически изследвания. Тук започва и издаването на вестник „Дунавски лебед”, в който засягат теми от политическо, просветно и стопанско естество, но и такива, свързани с църковно-националната борба, единството на българския народ и др.
По това време започва последното значително преселване на българи в Украйна, инициирано от руските дипломатически представителства и засегнало главно Видинско, Белоградчишко и Ломско.[9] Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона и през 1861 година издава брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската политика.[10] Освен това той води оживена кореспонденция по въпроса с общественици, като Пандели Кисимов и Кръстьо Пишурка, и публикува в своя вестник „Дунавски лебед“ десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени преселниците в Руската империя.[11] В резултат и на кампанията на Раковски бежанската вълна бързо затихва, в Ломско руски агенти са прогонвани от българските села а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно паспортите си.[11]
През 1861 година Раковски изготвя „План за освобождението на България” и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград”. Тези две съчинения бележат нов етап на идейното развитие на Раковски. В тях той за пръв път излиза с идеята за създаване на „ръководен център на борбата”, както и организирането на територията на Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България и да вдигне на въстание българското население. За ръководство на въстанието Раковски предвижда едно Привременно българско правителство, което е създадено през юни 1862 година в Белград под негово председателство.
Брой I на „Дунавски лебед“
На него се възлагало управлението на всички дела, отнасящи се до „всеобщото българско въстание“. В духа на тези разбирания Раковски се заема и с организирането на революционната армия и такава е създадена през 1862 година в лицето на Първата българска легия в Белград. През юни 1862 година Легията участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. Нейното разтурване (след нормализиране на отношенията между Сърбия и Османската империя) показа слабата страна в плана на Раковски. Поставянето на ръководния център вън от пределите на страната, както и изграждането на революционна армия на чужда територия поставяли националнореволюционното движение в зависимост от политиката и целта на други държави. В същото време напрегнатите отношения между Османската империя и балканските държави давали основание на Раковски да вярва, че е възможно изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ.
