Единственият компонент, който никога не девалвира в този живот е времето. И биткоина на малоумието, но това е друга тема…
Дремеш на село или ококорено трупаш слава, деградираш или прогресираш, работиш или спекулираш – цената на времето все расте. Да не говорим, че то неотменно увеличава своята скорост, като не спира да се движи все по-бързо с всяка следваща година.
В началото е лек крос, а накрая изтощаващ спринт. Апатичната му физиономия остава без гримаса, както в миговете на големи трагедии, така и в моментите на невиждано щастие.
Времето е сфинкс. То няма сърце и е сляпо. Всички му взимат мярка, но размерът му остава неясен. Така е, защото сърцето на времето сме самите ние.
Не знам какво се случва днес с човека. В чудесно здраве е, а мозъка му умира. Живее за безкрай, а зад всеки ъгъл го дебне край.
Снежинка се оказва той, а времето е неговият разтопяващ асфалт.
Тъжна история, ще кажете вие, тъжна, но поучителна. Защото, докато стоим тържествено в своята паметна неподвижност, като една глупава и самовлюбена емблема на вечността, а свистенето на годините шуми покрай ушите ни, ние пропускаме да съпреживеем най-голямата трагедия на човека – фактът, че всичко се променя.
А в трагедиите и бурите, както всички знаем, има повече енергия отколкото в затишието на комфорта, който обичаме да наричаме щастие.
Затова, уважаеми хора, не би било зле да си пожелаем буря.
За да проумеем най-накрая истинската стойност на времето, както и големия подвиг, който се крие зад промяната.
Иначе, пичове, за какво сме тук?
Освен за промяната.
Васил Петев https://afera.bg/
