Размах на настъплението на Балканите
Добруджанска България противоречи на сведенията за събитията, за Генералното сражение и говорят за съвсем друго развитие на успеха.
Победоносните войски при настъплението си, и преследване на остатъци от разгромения противник, завладяват цяла Долна Мизия – от Железни врата до Тулча. През Арабаконак и през Софийското поле Централният отряд настъпва към Пеония и надолу по теченията на Струма и Вардар, Беласица, Солунско и Езерата / Охридското и Преспанското /, овладяване на Керамийската равнина.
Във взаимодействие с тях, при Сигизмунд (дн. Белград) ударната групировка на войските формираща Западния отряд – северите от Панония, завладява западните части на Полуострова и излиза на Драч. Българите, овладявайки Стара планина, организират отбрана на проходите. Според сключения през 681 година мирен договор с Константин Погонат, там е сложена северната границата на Византия с България.
По силата на основния договор между България и Византия, подписан през 707 година между Юстиниан ІІ – Риномет (Кормисош) и Завоевателя, се очертава границата между двете империи. Почти целия Полуостров става владение на българите. Цяла Илирия, цяла Горна и Долна Мизия, Цяла Македония до Солун, Родопите, територията до Термопилите влизат в състава на българската империя. На Византия, на този етап, остават само земите на Тракия и Софийското поле заедно с Подбалкана.
Границата на българската империя на север върви по Тиса, по Балтийско море, Ладоха, Волхов, Волга, долното течение на Дон, включваща Таврида (по-късно и днес наричана Крим). Държавата на Завоевателя е по-голяма от колкото при Цар Кубрат.
Срещу единството на българи и руси
С официализиране на християнската същност пред Българската империя се открива перспектива за нейното засилване и разрастване. Това задейства крадците на богатствата, на скритата в произведенията на древните българи истина, на крадците на българското културно-историческо наследство – хилядолетните врагове на българите. Активизира се политиката и подмолните ходове на поданайчените византийски държавни и религиозни власти. Те, а и сатанинските сили, прикритите български врагове, не пестят сили и средства в подмолната си война срещу българите. Наясно са, че българския цар с официализиране на християнството има по-далечни културно-цивилизациони цели.
През същата 862 година те успяват да инспирират метеж срещу българския цар. Князът на Новгород Ростислав, съпруг на сестрата на царя, и баща на престолонаследника Расате, известен в източниците с имена като Василко и Владимир, изпраща сина си с 25000 войници срещу царя. Войските на новгородци са посрещнати под Вишиград, недалеч от днешния Киев, от армията на царя и разбити. Цар Борис I хвърля престолонаследника Владимир в затвора. Легендата за ослепяването му е византийска измислица, вграждаща се в преиначаване на събитията. С потушаване на метежа царят си развързва ръцете и тръгва на война с Византия.
През следващата 863 година Цар Борис I – Николай, известен в руските източници като Асколд, предприема военна операция и обсажда Константинопол по суша и море. Отново, под давление на Константинопол и антибългарските сили, Ростислав Новгородски го удря в гръб. Царят се принуждава отново да се върне към Вишиград. На територията на днешна Украйна се разгаря война на два фронта – с византийците, които го преследват и с руснаците от Новгород. Вероятно и част от собствените му войски изменят. Царят е убит. Така на престола във Вишиград се възкачва Расате, също с името Борис, означаващо „Владетел на Севера”.
През 865 година в изпълнение на договореностите за помощта от Византия, Цар Борис-Расате приема кръщенето/канона/ в/на/ Православната вяра с името на императора на Константинопол Михаил. Наложено е в историческата наука, че той е Кръстителят на българския народ в Православната вяра. Цар Борис-Николай, онзи, който писа писма до папата и вика католическите свещеници в България, убитият от Ростаслав Новгородски цар на българите, лежи в Гроба на Асколд в Киев, незаслужено забравен и изхвърлен от историята ни.
Започва гражданска война, която не стихва чак до Светослав II Киевски и разрушава напълно великата държава.
Димитър Хайдутов, осветлява тези процеси, синтезирано ги описва, чистейки ги от воняща кал. Тай посочва „Цар Борис I – Николай, известен в руските източници като Асколд”. За Цар Борис I – Николай, не се споменава в официалната българска и руска историография. Хайдутов посочва и: „известен в руските източници като Асколд”. Да видим какви са тези руски източници? Какво е останало в тях? Как са преиначени и понагодени от сатанинските сили, работещи през годините, че и днес, срещу единството на българи и руси.
Отговорът на тези въпроси не може да се намери, без да се види:
Първо, как възниква руската държава. И второ, какви тенденции по отношение на българите се залагат с нейното възникване и утвърждаване.
Това е обширна тема и тук няма да я разглеждаме. Все пък схематично, с всичките рискове, които произтичат, от това вкратце разглеждане. Да погледнем какво пише във „Википедии — свободной энциклопедии”.
Според енциклопедията, често се смята, че Рюрик (род. ? – ум. 879), Княз Новгородский (862-879), е основател на Киевска Рус.Посочва се, че има различни версии за произхода на Рюрик. Важното е това, че освен версиите и техните фантасмагории, има и други изводи и заключения на съветски и руски историци търсещи истината. Според проф. И. Н. Данилевский, в историческата хроника за Рюрик, той е измислена фигура, това е легенда и няма смисъл да се търси неговият етнически произход. Не знаем, до колко тя има отношение към реалността.
Може Рюрик да е легенда, но в руската научна мисъл спорът за норманската теория се разгаря или затихва в зависимост от политическата ситуация в Русия. В последните години дискусията се води и с подход за ДНК идентификация. Тази дискусия влияе върху обществени процеси с отражение върху руското общественото съзнание. Може де се приеме, че химическият състав на кръвта на първите руски князе няма нищо общо с раждането на държавността. Все пак не е без значение какъв е етническият произход на тези, които поставят началото на руската държава.
Осветляване етническия произход на първостроителите на Русия е свързано както с разбулване митът за Рюрик, така и с разкриване кой е Асколд, какво е останало в историческите извори за него, с всичките им преиначавания.
Като се погледне какво се пише в ръкописите за Рюрик, сътворени векове след събитията, логично е да се определят като легенда. Според Татищев: „Рюрик при смъртта на братята си владее цялата земя, като няма война с никого.
През четвъртото лято на князуването си той се премества от стария в Новия град” и продължава да управлява както своите предци. Какви са братята му и предците, легендата не дава информация. Като се чете това, което пише Татищев, позовавайки се на древните ръкописи, се вижда как творците на легендата са „недоизпипали” своето „творение”. Посочва се, как по молба на кивчани, Рюрик им изпраща Асколд, „който събира голяма войска и разбива хазарите. След това отплува за Цариград, но бурята разбива корабите му в морето и той се връща. И като се върнал, той изпратил в Цариград при царя.” Не се посочва какво е изпратил, но Татищев посочва, че: „Тук от страни е написано, че в ръкописа се губят два листа. И след това започва: Михаил благодари на Бога, отивайки при българите. С това разбирам, че кръщението на Асколд е изгубено и Михаил този Кир Михаил митрополит…”.
От това се разбира, че е имало Асколд, че е „пребивавал” при киевчани, т.е. в Киев, че е тръгнал за Цариград, но се върнал, че е имало преди това негово кръщение, но то било загубено.
Трудността в осветляване същността на връзката между легендата за Рюрик, Олег и Асколд идва от унищожаване на първичните източници. Това е последвано от преиначаване на това, което е оцеляло при описване на събитията правено много години след тях.
Според Данилевский: „Тук виждаме още един пример за жонглиране, особено в историята това е нормално явление, когато иноплеменици /чужденци/ стават ръководители на първите държавни асоциации. Това е обща /често срещана/ тенденция в цяла Европа и Азия.” Данилевски казва това, във връзка с норманска теория, за произхода на първите руски князе и че в „историята това е нормално явление”.
До сега се спряхме на поредица от преиначавания на исторически събития и процеси. Използвахме и термина „еквилибристика” с тях, но може да се каже и „жонглиране”. При това „жонглиране” с фактологията, с историческите събития и процеси, се получава изкривена, нереална историческа картина. Това води до болестно състояние на общественото съзнание, с всичките му последствия за обществения живот.
Бих казал, влияе върху съзнанието и психиката на хората. Дава отражение върху погледа на хората към минало, а от там към настоящото им поведение в частност и върху водената политика на държавно ниво. Именно това болестно състояние, раздвоение на съзнанието дава отражение и на отношенията между българи и руси, за нарушаване на изконно заложено тяхно единство. По този проблем, да не се разпростираме с извадки от основния текст, а да преминем към извода.
Единствената терапия от норманската теория – „вирусът” обсебил руското обществено съзнание, е първо, осъзнаване, осмисляне и приемане историческата истина за създаване на Киевска Рус като държава на Новгородските князе. Тези князе са от същия род на царете на България. Родът на еакидите, който както по-горе описахме, показахме и посочихме, че римските войници получават заповед да бъдат избивани. Проследихме и пътят през годините на царския род на българите. Тяхното оттегляне на изток, с немалка част от своя народ, и създаване на Велика България.
На даден исторически етап в границите на нея са включени и русите и изграждане на обща велика империя. Второ. Осъзнаване и осмисляне на подмолната сатанинска паралелна власт и данайско-гръцката политика, работили и работещи срещу духовното единство между руси и българи. Владеейки настоящето те внимателно следят и възпрепятстват осветляване на минало за единството на българи и руси и по сатанински работят срещу България и Русия.
Това е причината, поради която князете на Киев са гледали на Дунавска България като на своя земя, а царете на Дунавска България са гледали на Киевска Русь като на откъсната провинция.
Проникването на сатанинските сили, чрез византийски власти и това на Цариградската патриаршия сред русите, влиянието на „паралелната власт”, на „държава в държавата” се увеличава.
Между обособилите се две държавни образования от Стара Велика България се установяват трайни враждебни отношения. Данайска Византия и обсебилите я паралелни сатанински властови сили постига пореден успех в борбата си срещу българите. Този неин успех способства за следващия.
Нашествието на Светослав II – Киевски в Мизия. Това дава възможност по-сетне на император Йоан Цимисхи да пробие защитата и да овладее Североизточна България и главните крепости Плиска и Дръстър.
Ще си позволя отново да посоча! С оглед политическия момент, свързан с югозападните български земи, днес кръстили ги с името Република северна Македония, не можех да подмина откритото писмо на въпросните интелектуалци. Тук давам извадки, с всичките му неудобства, както посочих, от много по-обширен текст. Затова няма как да се спирам на прочистването на исторически източници при „създаване“ на преиначена история. Това ще се види като излезе от печат основния текст.
Светослав не се вслушва в съветите на майка си, бъдещата светица Олга – Елена. Няма да се спираме как е използван, за разбиване единството на българи и руси. Само ще споменем, че по едни източници синът му „княз Владимир-Красно Солнешко е бил извънбрачен син на княз Светослав и еврейката Малки. Така че, инициативата на Владимир за покръстване на Рус в юдохристиянството с едновременното унищожаване на руското национално жречество се е родила не напразно и не от нищото.
Какви са последиците за Рус свидетелства историята на Русия,..“ По други източници, Владимир е най-малкият син на княз Светослав от неговата икономка Малуша. Въвеждат се скандинавски саги, според които е пророчица. Агиографски източници свързват детството на Владимир с неговата баба Олга, която е християнка и т.н.
Дали е имало покръстване на Рус през 988 г. от княз Владимир е проблематично. То е по-скоро невярно! Несъмнено от всичко това е вярно това, че баба му е християнка. Какво е нейното влияние върху него, може само да се гадае. Без да се гадае, е видно и това, че действията на Владимир Святославич (Управлява от 11 юни 978 до 15 юли 1015 г.) се вграждат във византийската противобългарска политика. При тези трудни обстоятелства българите продължават борбата с Византия.
Тази борба е изследвана в българската историография. Сред многобройните изследвания и публикации се откроява фундаменталния труд, на „непрофесионалния“ историк, юриста Антон Съботинов, „България при цар Самуил и неговите наследници (976 – 1018 г.) Том І, Извори и литература”. В него той прави важни научни изследвания, обобщения и заключения.
В края на Х и началото на ХІ век: „Българското царство при цар Самуил не е нищо друго освен продължение държавата на царете Симеон, Петър и Борис ІІ, но с изместен държавен център на Запад, което обективно се налага от завоеванията на Йоан Цимисхи през 971 г. Тя е централизирано царство, което не е изградено на федеративни начала. Самуиловата аристокрация е служебна, каквато е и при предишните български царе… Военната повинност е задължителна и издръжката на армията, освен от военната плячка се обезпечава и от самата държава“.
Цар Самуил измествайки държавния център в Охрид, там развръща и командването на българската войска. Това му дава по-добри възможности да ръководи войските в Македония, където император Василий II нанася главните си удари. Това е третият дял на България, водещ битка с византийците.
Тези югозападни български земи не са какви да е! Те се препокриват с териториите, където Апостол Павел е проповядвал и основавал църквите на истинското християнство. Там е основана и автокефалната архиепископия Юстиниана Прима, не от кого да е, а от император Юстиниан І Велики (527-565), който след неговата кончина е канонизиран и почитан от Светата Православната църква. Действителният правоприемник на тях е Българската православна църква, запазила се от юдеизиране, както става с тези в Константинопол и Рим и проповядваща истинското христово учение. Затова Българската църква е едно безценно съкровище. Затова правилно посочва Антон Съботинов, че „Войната между България и Византия от 971 – 1018 г. не е война на етническа основа, тя е сблъсък на религиозни и политически интереси за хегемония на Балканите“. Въпросът е, дали е само за хегемония на Балканите?
С овладяване на Българската църква и нейното подчинение на Константинополската се преследват далеч по големи, да не кажа глобални цели за хегемония. Това ще го видим по-сетне в хода на нашия разказ. Изводът на Весела Трайкова, посочен по-горе, за юдеизирането на Константинополската и Римската църква си има предистория. Също цитирахме и Макс Даймънт, за това как „Тогавашните евреи, както и днешните, вярват, че човек може да познае Бог само чрез Божието слово, разкрито в Тората. Доктрината на Павел, че човек може да познае Бог само чрез Христос. Разделението между евреи и християни е пълно.” След пълното им разделение „сблъсъкът на религиозни и политически интереси“ не престават.
Докато Римската и Константинополската църкви се подават на юдеизиране, християните, където са проповядвали апостолите Павел и Андрей не му се поддават. По-горе се спряхме на откъсване на русите от българите. В основата на разбиване единството между българи и руси е този религиозният сблъсък и установяване църковната власт на Константинополската патриаршия над русите.
Прозорливост на Самуил, дала безсмъртие на неговото дело, която се вижда само след няколко години от неговата кончина. Императора Василий е заставен, от прозорливостта на цар Самуил и да успокои българите, да възстанови Българската патриаршия под името Охридска българска архиепископия. Охридската българска Архиепископия устоява на всичките превратности през нейното 749 годишно съществуване.
Търпейки и борейки се с всички, по най-дълбоката си същност нехристиянски византийско-цариградско патриаршески, по-късно и османско-гръцко цариградско-патриаршески стремежи за унищожение на всичко българско тя съхрани съществуването на българския народ.
През следващите години и столетия, хилядолетните врагове на българите и русите, усъвършенстват трайната си антибългарска и антируска политическа тенденция. Обогатяват я с нови прийоми за проникване и влияние в руските и българските властови, управленчески и културни среди. Безскрупулно, без срам, без задръжки, че и днес, работят срещу тяхното единство.
На следващ етап усилията им се насочват за разбиване единството на българите с власите и сърбите. Първоначално те постигат откъсване, и на по-сетнешен етап противопоставяне, на сърби и власи на българите. Откъсването на сърбите и най-вече на власите от българската етнокултурна среда води до свиване на българското етнокултурно пространство в географските области Мизия, Тракия, Македония.
Крадците на българското историческо наследство, хилядолетните врагове на българите, в омразата си към нас, успяват да хвърлят семената на антибългаризма сред сърби и власи.
В продължение на години, работят и стимулират неговото поникване и изкласяване. Антибългаризмът на данайците-гърци, прикрит под двуличие и притворство, нямащо равно на себе си, води до стремежи:
„Сърбия да осъществи своите патриотически мечтания за Душановото царство, Гърция да усвои Албания и Македония, а Румъния да търси Траянови потомци даже и в габровските колиби, то се разбира, че Возточният вопрос ще да се реши неправилно и това решение ще бъде второ начало на оная страшна, безумна и вредителна историческа борба, която доведе турците в Европа и която твърде лесно може да доведе на Балканският полуостров други някои незвани гости, или по-право да кажем, друга някоя цивилизована орда откъм север или откъм возток.”
През хилядолетията, а и в наши дни, унищожаване на българското, на българщината в Македония е главна цел на сатанинските сили. Те, с целия си арсенал от средства провеждат безпощаден иконоклазъм, както в Мизия и Тракия, но най-вече в Македония, за унищожаване на всичко българско. Асеновци се явяват наследници на Цар Персиян по мъжка линия. Те имат в герба си три лъва.
„Така лъвът на герба на българите сочи кръвното ни родство с власите, което веднага се вижда от езика на ИМЕННИКА. Самите днешни власи пък нямат никакъв спомен за славата на собствения си царски род, който тръгва от Херакъл и се лутат в лабиринта на римската история да намерят бащите си сред изтребителите на собствения им народ.”
И българи и власи не виждат своята историческа съдба. Те и днес не искат да проумеят, своето кръвно родство, което идва от дълбините на историята.
Същевременно, слугите на сатаната, под православна мантия, дълбоко проникват в РПЦ и в продължение на столетия фалшифицират миналото. От 987/988 г. до 1589 година в Русия има само митрополити. Първият е Михаил Българин, изпратен от цар Симеон – Роман, внук на Симеон Велики и сина на цар Петър Втори. По-късно от Самуил е изпратен друг и така до окончателното падане на България под ромейска власт.
Василий II запазва много от тогавашното църковно устройство, но след кончината му Архиепископията ни, макар и автокефална, получава архиепископите си от Константинопол. След 1039 г. руските митрополити също са назначавани от там. В продължение на 550 години Руската православна църква се ръководи от Цариградската патриаршия.
Ръководството на Руската Православна Църква от Цариградската патриаршия оставя своя „почерк“ и в руската политика. Враговете на българите и русите постигат разбиване на тяхното единство, игнориране и прикриване на това, което русите са получили от българите. В същото време гърците сериозно се „окопават“ в руската политика, в научните и обществени среди.
Ловко по данайски, прокарват гръцките аспирации за сметка на българите. През тези години, те поголовно унищожават занесената българска книжнина и български исторически свидетелства.
Така вървят нещата до 1589 г., когато Борис Годунов избира патриарх. Това ще рече, че 136 г. РПЦ се ръководи от Цариградската патриаршия, която е институция в Османската империя. Още не е осмислено какво е влиянието през тези години върху РПЦ чрез Портата на стоящите зад нея сатанински сили.
Българското Възраждане и данайско-гръцката реакция Да се върнем към Паисий. „О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?” – се провиква Паисий! Вик, независимо към кой е отправен, но отеква в душата на българите.
Все пак, към кой е отправен този повик? На тези въпроси се спира Асен Чилингиров в своите РАЗМИСЛИ ОКОЛО ЕДИН ЮБИЛЕЙ. В размислите си Асен Чилингиров дава светлина на процеси и събития, преднамерено „затъмнявани” с мълчание. Проследявайки делата на двамата, той се аргументира защо „е нужно въпросите, свързани и произлизащи от живота и дейността на гръцкия възрожденец, да се разглеждат паралелно с живота и дейността на Паисий Хилендарски” , който е една от основните фигури в българското възраждане.
И двамата творят по едно и също време и място – Света гора. Паисий твори в килиите на Хилендарския, а Евгений Вулгарис, или както той се подписва Евгенiй Булгар, в Зографския манастир.
„И това посвещение има тъй универсален характер, че досега никой от безчислените изследователи на Паисий и на неговото дело не е забелязал, че този адресат е една конкретна личност – при това една от най-известните личности в културния ландшафт на Балканите през ХVІІІ век, хвърлила своята сянка далеч извън техните предели и надживяла с векове епохата. И Паисий е този, който е могъл да разбере най-добре проблемите в характера на своя сънародник, чието понижено самочувствие идва единствено от това, че не е „достатъчно грък“.
Дори когато съвременниците му го превъзнасят като „втори Платон“, това не го успокоява и той иска да бъде „по-грък от гърците“ – а това е комплексът за малоценност, тъй характерен за всеки ренегат, който знае дълбоко в душата си, че каквото и да прави, никога няма да бъде считан от инородните си съвременници за равностоен.” Овладяната от гърците Цариградска патриаршия не признава българите за отделен народ. Нарича ги „руммилет“.
Политиката на асимилацията над българите е както от турците, но тя е много по-жестока от гръцка страна. През вековете на игото за това спомага и липсата на самостоятелна българска църква с български висш клир.
Българите, лишени от собствен духовен център, подложени на чуждо влияние – гръцко чрез Цариградската патриаршия и висшия клир на Охридската архиепископия, сръбско – от Ипекската патриаршия, губят ориентация в своята история. Чуждата пропаганда прониква лесно сред тях. Погърчването на българите през всичките години на турското иго е приоритет за гръцкото духовенство.
Логично се стига до ситуацията как „от края на ХV-ти и през ХVІІ-век, /да/ има и свидетелства за взаимна неприязън между българи и гърци. При липсата на висш български църковен клир, особено важна се очертава ролята на манастирите. Те са трансмисията, която препредава голяма част от средновековната елитарна култура.”
Българите, при сполетяла ги робска/физическа и духовна/ съдба, в борбата си за оцеляване от втората половина на ХV-ти век започват възстановяване на манастирите по българските земи. Създават сакрален пръстен от манастирска мрежа. Основна роля се пада на Рилския манастир. Възстановени са манастирите на следовниците на Рилския Чудотворец, св. Гаврил Лесновски, св. Прохор Пчински и св. Йоан Осоговски.
Манастирите, които и досега са места за поклонение, Пчинския се намира в Сърбия, а другите два – в Македония. Те са водили духовен живот, поддържали са духа на българите и вярата им в Бога. Голяма е ролята и на Софийската Мала Света гора.
Манастирската мрежа се възстановява както на югозапад, така и на североизток, чийто митрополитски център е Дръстър (Доростоло-Червенската катедра), поддържайки духът на православните българи. Тази манастирска мрежа запазва и българския характер на Охридската архиепископия, независимо че неговия висш клир в повечето случаи да е от гърци, назначаван от Цариградската патриаршия.
От изследователите, не само български, но и чужди, е обвит с мълчание проблема, защо няма потурчвания в южната континентална част на Балканите. Териториите до Пелопонес на линията на днешните градове Превеза-Ламия, българите неподали се на асимилация по време на византийското владичество, в годините на турското иго ситуацията е друга. Дилемата е, турски кланета и потурчване или погърчване.
Българите са принудени от Патриаршията и ситуацията, която тя създава, да се подадат на нейния натиск и политиката за погърчване. През тези години и големия род Бугари, от който произлиза Евгений Вулгарис/ Булгар, приели погърчването, се преселват и установяват в Корфу.
Цариградската патриаршия, изкривявайки старо християнските порядки за користни цели и нужди, води агресивна политика срещу българите и тяхната Охридска архиепископия – наследницата на Българската патриаршия.
През годините погърчената Цариградска патриаршия, не престава и постоянно разширява противобългарската си, по своята същност нехристиянска, политика. Тя не може да се примири, и никога няма да се приеме истината, дори и в наши дни, че Българската църква е наследница на Истинната Христова църква. Православните българи съхранили вярното изповядване на Христовото Слово не възприемат въведените догматични схващания обслужващи лични и групови интереси.
Случайно ли е, че Цариградската патриаршия успява едва през 1767 г. да закрие Охридската българска архиепископия. Това е пет години след написване на История славянобългарска (1762) от Паисий и само две години (1765) след нейния първи препис от Софроний Врачански.
След 115 г. от написване на История славянобългарска, Русия ще отвори война на Турция за българското освобождение. Тези години са изпълнени с исторически събития, подвластни на невидима задкулисна режисура.
Да се спрем на „Гръцкият проект“ в политиката на Екатерина Велика, от началото на 80-те години на ХVIII век, който не е случаен. Този проект е гръцка идея и той „зрее” дълго време.
Гръцкото лоби в Петербург успява да го прокарана в руската политика, ставайки проект на Екатерина Велика. Целите на този проект се вграждат в руските политически тенденции, които още по-ясно се очертават през ХIХ век.
Димитър Александров Йончев Продължението следва
