https://www.youtube.com/watch?v=2NG-0x2wEcc&feature=youtu.be
снимка: bghistorypictures
Житейският път на славния български цар Самуил е изпълнен с победи и поражения на бойното поле. Самуил е изключително надарен пълководец. Ако направим справка за живота му в историческите извори, ще намерим само непрестанни битки. Повечето от тях победни. Семейната история на Самуиловия род е разтърсващa със своя драматизъм – брат посича брат си, предателства, лицемерие, жестокост и вероломство дебнат отвсякъде. Върху рода на Комитопулите, от който произхожда Самуил, сякаш тегне някакво проклятие.
По Самуилово време (976 – 1014 г.) византийци и българи са вплетени в безмилостна битка на живот и смърт. Над цялото българско царство се сипят желязо, кръв и сълзи. Навред трупове и разруха…
Крепостите на Балканите преминават от ръка в ръка – ту при византийците, ту при българите.
В един момент България отново е на три морета. Самуиловите войски са неудържими. Държавата по размери се доближава до границите си от времето на Симеон Велики.
Напълно вярно е, че след Златния век на Симеон Велики идва Железният век – при могъщия военачалник Самуил. През Железния век на Самуил мечовете, копията и стрелите заместват като приоритет книгите от Симеоновия златен век. Историците определят близо 40-годишното управление на Самуил за истински подвиг, заслужаващ възхищение.
цар Самуил и войската му побеждава при битката край Солун
Малко след края на управлението на този владетел България пада под чуждо владичество. България погива, но славно, изгубвайки своя войнствен цар, „който никога не знаел покой“.
Неустрашимият цар Самуил преживял десетки битки, не издържа пред гледката на ослепените си войници, получава сърдечен удар и скоро издъхва. България се прощава с „отличния войн Самуил, който без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“, „непобедимия по сила и ненадминат по храброст Самуил“. Дори през XIII в. споменът за големия съперник на Византия не изчезва. Византиецът Йоан Ставракий припомня, че „в предишно време владеел над българите онзи прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите“.
Кое прави Самуил толкова обичан от нас българите? Казахме, че по негово време страната преживява редица нещастия. Цари разруха, от която народът няма как да бъде доволен. От къде идва силната мотивация на българите да следват владетеля си навсякъде и да споделят нещастията?
В българската история цар Самуил изиграва ролята на могъщ обединител. При неговото царуване България се отърсва от налегналото я в последните години безсилие. Самуил се наема с нелеката задача да събере българите отново в една държава. След като царете преди него са загубили Източна България и отвъддунавските територии, Самуил повежда отново българите напред. Целта е България да стане същата, каквато я била при Симеон Велики. Самуил е четвъртият, най-малък син на Рипсимия и комит Никола. Баща му държи титлата комит, която по онова време означава, че е първенец в голяма териториална област от Първото българско царство. Майка му се казва Рипсимия, а големите му братя са Давид, Мойсей и Арон. Според византийски източници четиримата сина на комит Никола, наричани Комитопули, „замисляли въстание и внасяли смут в българската държава“.
Срещу кого е насочено въстанието на Комитопулите? На 5-ти април 971 г. ромейските войски превземат с щурм българската столица Преслав. Законният български владетел Борис II е отведен, заедно със семейството си, в плен във византийската столица. Император Йоан Цимисхи осъществява заветната византийска мечта за триумф над българите. Царското достойнство на Борис II е снето и той е зачислен с чин магистър към ромейската аристокрация. И точно в това смутно време на безкняжие, братята Комитопули въстават срещу византийските окупатори. Движението им добива масов характер след смъртта на византийския император Йоан Цимисхий (януари 976 г.). Българите скоро определят за свои владетели именно братята.
Общата власт, споделяна между четиримата, не е орисана да бъде трайна. Най-големият брат Давид е убит от скитници-власи, за които се предполага, че са наемни убийци. Вторият брат Моисей губи живота си по време на обсадата на Серес. Остават само Арон и Самуил, които за известно време действат съвместно. Византийските интриги скоро успяват да внесат неразбирателство между двамата. Арон влиза в секретни контакти с византийския император Василий II. Брат му основателно го подозира в предателство на българската кауза. В крайна сметка Самуил предприема едно крайно жестоко действие: нарежда убийството на брат си и целия му род на 14-ти юни 976 г. След това слага ръка на цялата власт в България. На следващата година обаче законният владетел Борис II и брат му Роман бягат от византийския плен. При нещастен случай на българската граница Борис II е убит, но брат му се измъква невредим и е отведен при Самуил. Тук Самуил постъпва достойно. Цар Роман е признат от него за цар и двамата действат съвместно срещу византийците.
Но докато Роман се занимава повече с църковни въпроси, Самуил неуморно воюва. От 977 г. насетне датират редица походи на войските на Самуил към Мизия, Тракия, Македония и вътрешността на Гърция. През 981 г. е превзета силната крепост Лариса в Тесалия. Успехите на Самуил всяват смут и страх в душите на ромеите. „Императорът достигнал до голяма безизходица и не бил в състояние да се бори с враговете си.“
През 986 г. е най-голямата Самуилова победа. Войнственият, точно колкото Самуил, византийски император Василий II е решен на всичко, за да се разправи веднъж завинаги с вироглавия българин. Предприема атака срещу силната Софийска крепост, намираща се по това време в български ръце. Двадесет дена трае обсадата, като през това време византийската армия „се отдала на леност и безделие поради неспособността на военачалниците си“. Българите преминават в контранастъпление. Самуил и войските му отрязват обратния път на нашествениците. Следва паническо византийско бягство. При Траянови врата българите тотално разбиват противниците си, а самият Василий II „едва преминал теснината и се спасил“. Заграбени са палатката на императора, съкровището му и целия обоз. Поражението на византийците е съкрушително. Оттогава те наричат местността на погрома си – „Българска клисура“. Мястото, където България „грабна венеца на Рим“.
До края на X в. продължават победните български походи начело с цар Самуил. Междувременно Василий II сполучва отново да плени цар Роман, в една победна битка през 991 г. И оттогава Самуил остава „пълновластен господар на българите“. След 996 г. походите на Самуил целят овладяване на нови територии в сърцето на същинска Гърция, чак до Коринтския проход. Василий II разбира, че упоритият му съперник цели унищожаване на Византия. Нещата се променят след неуспешното сражение при река Спрехей, когато ромеите, водени от Никифор Уран, съумяват да изненадат спящите българи. Кръвопролитието е жестоко. А Самуил и синът му Гаврил Радомир се спасяват, като „се смесили с умрелите и лежали като мъртви“.
От 1000-ната година насетне се редят българските поражения. През 1001 г. военачалникът Никифор Ксифия нахлува в Мизия, овладявайки Плиска и Преслав. На следващата година Василий II разорява Южна България. Превзети са множество крепости в Тракия и Македония. През 1014 г. настъпва и тъжният край на най-войнствения български цар. Решен на всичко, Самуил „отново събрал войска, повикал чужди наемници и се впуснал в боеве и сражения, пълен с гняв и заслепение“. Войските на Самуил и Василий II се сблъскват при село Ключ, Благоевградско в лятото на 1014 г. Подкрепата на стратега на Пловдив Никифор Ксифия се оказва решителна за византийската победа. Войниците на Ксифия нападат българите в гръб, като една част избиват, а друга пленяват. Пленниците, около 15 хиляди на брой, са ослепени по заповед на императора, като на всеки 100 е оставен един едноок за водач. Така Василий II се сдобива с прозвището си Българоубиец.
Едва спасил се от бойното поле, Самуил не издържа при вида на ослепените си воини. „Присъстващите, като се мъчели да върнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, след като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял.“ Гробът на цар Самуил е идентифициран в църквата „Св. Ахил“ на остров в Преспанското езеро. На владетелската дреха са изобразени папагали – гербът на Самуиловата династия. По скелета се установява счупване на лява лакетна кост, което най-вероятно става при битката при Спрехей, когато Самуил получава нараняване именно в тази област.
