За пръв път в казармата видях хора, които не могат да пишат. Можеха, но бяха функционално неграмотни, срамуваха се през смях и дори ми плащаха да им пиша писмата. Два лева бяха много пари.
Осъзнах, че не граматиката е проблема (и това!) , а по-скоро невъзможността да се дефинират проблеми и отношения. Стилове пък – съвсем.
Днес пощата ми е пълна с хора, които не могат да дефинират проблем. Техен проблем.
Вече свикнах с това, ужасно мъчително и гневно свикнах. Понякога дори се ругаем. Какво искате да ми кажете?!
РаЗкажете историята си с имена!!!
Дефинирайте какво очаквате от нашия екип?!
Пиша това, защото от няколко дни един мъж на повече от 30 години се опитва да опише трагедията си – убита жена, неясни обстоятелства, никакъв интерес от полицията.
Това момче днес отиде при баба си, за да напише писмото си отново, за да подреди събития, факти и имена в няколко реда, за да мога аз да схвана какво се е случило.
Не знам дали вие схващате какво се е случило – тридесетгодишния мъж два дена пише несвързано, на третия ден отиде, баба му му диктува явно как да разкаже историята си, проблема си.
Граматическите грешки останаха, но човешката история кристализира с имена и зов за помощ.
Не знам дали схващате. Всеки живее в собствения си сапунен мехур. Нашата работа ни среща с всички сапунени мехури.
Е, повечето (от всички) са го жестоко закъсали. Не могат да разказват.
А това е беда, човеци, страшна беда е.
Мартин Карбовски
