Амбицията и волята за напредък на Росана Дачева движат „Група технология на металите“ вече четиринадесет години. Фирменият слоган „Една група –много възможности” не е само на думи – групата си партнира с гиганти като „Сименс“ и АББ и е сертифициран доставчик на „Дойче бан“.
Г-жа Росана Дачева е изпълнителен директор на „Група технология на металите” – Ангел Балевски холдинг – Български холдинг, който обединява дейността на три утвърдени леярни – Осъм АД в гр. Ловеч, Алуком АД в гр. Плевен и Центромет АД в гр. Враца. Заводите са експортно ориентирани за водещи индустриални пазари – енергетика, химическа индустрия, ж.п индустрия, ВиК, машиностроене и са носители на множество награди.
Интервю на Явор Сидеров
Я.С. Вашите компании леят метал, произвеждат специфичен продукт, изпълняват специфични поръчки. По какъв начин четвъртата индустриална революция се отразява на вашия бизнес?
Р.Д. Четвъртата индустриална революция засяга всички, включително тежка индустрия като нашата. Ето как стават нещата: работим по задание на клиент, който прави разработката на чертеж, ние правим мостра, после десет бройки, нулева серия и накрая стигаме до индустриално производство. Доскоро този процес е отнемаше година и повече. Времеемкото е именно в разработката на мостри и нулева серия. Сега с новите технологии тези срокове са съкратени драстично. Използваме 3D принтери, като суровина за мострите използваме пластмаси, които не са като метала, но вършат работа. Аз ходих в една леярна, която можете да възприемете като конкурент, но аз я възприемам като партньор. Неизбежно е да вървим заедно и по-добре да заимстваме и да градим заедно. Та те използват пластмаси за мострите на всяка разработка, което им намалява времето с 30-40 процента. Съответно палитрата от продукти, които могат да си позволят да предложат, е в пъти по-голяма. Освобождава се ресурс, който може да бъде прехвърлен на R&D, за да разработва нови продукти. Така че четвъртата индустриална революция наистина ни засяга. Това, че правим материален, а не виртуален продукт – няма как да заместиш хидрант на улицата с виртуален такъв, не означава, че новото не ни влияе. В сравнение с леката промишленост има разлики, там винаги се наема много повече работна ръка, в пъти повече, отколкото при нас. В тежката индустрия се наемат повече хора, ако има асемблиране. В автомобилната индустрия например дойдоха много чужденци и направиха заводи за окомплектоване на части. Те наемат много хора. При нас хората са малко, но трябва да са много качествено обучени. Технологиите навлизат и хората се адаптират. Нещата вървят паралелно. Не може едното без другото.
Я.С. Целият фокус в момента е върху дигитализация на индустрията.
Р.Д. Когато въвеждаме определен софтуер, който да оптимизира даден процес, то не става от днес за утре. Хората трябва да се адаптират, да излязат от зоната си на комфорт и да създадат нова зона. Това иска време, не става бързо, но е неизбежно. Вървим в тази посока. Пазарът няма да ни приеме, ако не сме високотехнологични. Технологиите оптимизират срокове, процеси, употреба на материали, управление на човешки ресурси.
Я.С. По времето на социализма в България металургията беше основен и много важен отрасъл, който загина по време на прехода. Много малко са предприятията, които успяха да направят успешна трансформация. „Кремиковци“ загина, от „Стомана“ Перник остана някаква работеща част. Какво означава да си леяр сега от бизнес гледна точка?
Р.Д. (смее се) Така, както го каза, излиза, че леярите са пещерни хора. Честно казано, никога няма да постигнем обемите от онова време. Те обаче са били предназначени за гарантирани пазари. Сега няма гарантирани пазари и въпреки това ниша има. Тя изисква да си много по-ефективен и генерира много повече стойност. Вече не сме само леярна. Аз и моите колеги надграждаме, защото не можем да се конкурираме с мащабите и цените на китайското и индийското производство. Просто нямаме шанс срещу тях. Значи въпросът е отлятото кюлче да се обработи, да стане по-фино, да се използват по-висококачествени материали, да е по-леко, да правя по-малко бройки. Въпрос на надграждане и производствена култура. Ето, споменах пещерните хора. Ами те не са били глупави, в някакъв момент са почнали да леят метал, но сега знаем много повече.
Я.С. Леярската професия в България се е развила много за последните 30 години.
Р.Д. Ние сме една шепа хора, познаваме се отлично и всички работим предимно за износ. Буквално деветдесет плюс процента от продукцията ни е за износ. Нашите заводи например от години произвеждат планки за железопътната индустрия и ги изнасяме за Бенелюкс. Сертифицирани сме за снабдители на „Дойче бан“. В момента в Ловеч леят планки за германските железници. Същевременно на българския железопътен пазар влязохме едва преди две години. Не знам дали по линиите ни има и една наша планка. Нашият пазар е зает от внос. Нелепо е, но е масова практика. Изнасяме за номер едно и две чуждестранни ВиК компании (?) части и детайли, които у нас също се внасят. Иначе у нас има пазар, но наистина не знам как се взимат решения, как се организират търговете. За железниците мога да кажа, че от време оно работят с материал несъвместим с нашите планки. Въпросът е как могат Белгия, Холандия, Германия и Австрия да купуват нашите планки, пък тук да не стават. Факт е, че има и други европейски държави, които работят с материали подобни на българските, но така или иначе за нас в България няма възможности. Явно картите са редени и аз дори нямам желание да се състезавам на този терен. Работим с „Дойче бан“ – много тежка структура, според които ние се нагласяме, нагласяме костюма според копчето, но се адаптираме. Работим и с компании като АББ и „Сименс“ и аз казвам на моите хора, че това е пътят да надграждаме и да растем.
Я.С. Сертифицирането ви от „Дойче бан“ резултат от конкурс ли беше?
Р.Д. Те изискват тази сертификация за да участваш изобщо на търг. Иначе става с одитори. Ти си одитиран, сертифициран, след което участваш в търг и евентуално можеш да го спечелиш. Не изглежда като да са редени картите – веднъж печелим, веднъж не печелим. Ако ги редят, правят го с оглед да имат по-широка мрежа от доставчици.
Я.С. Науката за материалите беше доста добре развита навремето у нас, даже мисля, че има специален институт в БАН, който се занимава с това…
Р.Д. Има, има, Институт по металолеене и леярски технологии се казва. Той и до момента съществува и ние имаме много силно сътрудничество с него. Буквално днес негови представители са в единия ни завод в Плевен, където тестват свои разработки на наша база. Ние на свой ред се обръщаме към тях, когато имаме нужда от разработки и оптимизации. Тепърва ще осъзнаваме, че без тях сме наникъде. Без наука няма практика. В последните години покрай липсата на кадри започнахме да се обръщаме към университети и колежи. В Ловеч има колеж, който е към техническия университет в Габрово. Те отчаяно търсят деца, които да се обучават при тях. Много е тежко. Аз настоятелно приканвам и мои служители да се квалифицират непрекъснато, да надграждат знанията и уменията си, за да бъдем добре ние, да е добре университетът, да взаимодействаме всячески. Ние също сме жадни за нови кадри, а те явно усещат привилегированата си позиция, усещат този комфорт и си казват, „сега защо да се заробвам за три години да ти работя и да уча, след като мога и да не уча – работа пак ще има“. Това е много късогледо, но има и такава прослойка работници, които не искат да се развиват. Човешко е – просто не всеки има амбицията да върви напред.
Я.С. Недостигът на кадри е повсеместен. Където и да попитам, в който и да е бранш, недостигът на хора е хроничен и се задълбочава. Отчасти е предизвикан от демографската криза, отчасти е резултат от един феномен на прехода. Хиляди деца учат „перспективни“ специалности като публична администрация и психология, с които после не могат да си намерят работа.
Р.Д. Но проблемът не е само български, а общоевропейски. Всички наши контрагенти го споделят. Затова навсякъде се говори за дуално обучение, сътрудничество с университети, фирмите създават собствени училища.
Я.С. Да се върнем на въпроса за вашето производство и науката. До каква степен вашето производство зависи от български научни нововъведения? До каква степен технологиите, които въвеждате, се базират на български иновации, а не от вносни технологии, които купувате лицензионно? Думата и е за смисъла от съществуването на БАН – те понесоха доста атаки.
Р.Д. Сигурно сред масата има и такива, които не правят нищо. Покрай сухото обаче гори и зеленото. Като се замисля, проблемът е в комуникацията между бизнес и учени. Факт е, че ние бихме могли да се оправим и без хората от БАН, но защо да го правим, след като те са тук, дават възможности и са наши? Те наистина са уникални в познанията си. Не знам как стои при тях въпроса с младите кадри – най-вероятно финансово не могат да си позволят да ги задържат, но хората, с които аз съм общувала и които са от по-старото поколение, са с невероятни познания и способности да развиват иновации. В последно време исках да развия и надградя един мой продукт и влязох във връзка с БАН. Запознах се с една госпожа, великолепен учен. Тя познаваше толкова добре материята, че правеше фантастични неща. Бяхме накрая на проекта, когато почина. Не продължихме работа, проектът е замразен. Грехота е да не се възползваме от знанията на нашите учени. Чиста загуба е те да разработват приложна наука и никой да не я имплементира. Ние сме си взаимно необходими.
Я.С. Кои са ви основните пазари?
Р.Д. Основният пазар е Европа, но стигнахме дори до Китай. Покрай партньори като „Сименс“ и АББ, покрай въвеждането на нови технологии и приложната наука, започнахме да правим сложни продукти, които намират разнообразни пазари. Едно е да правиш на конвейер милиони бройки от нещо, което е лесно за разработване и производство, друго е да навлезеш в екзотиката, която изисква майсторство. По тази линия продаваме дори в Австралия, Мексико и Китай, макар че в Китай всичко замръзна заради вируса.
Я.С. Прави ми впечатление, че регулярно ви задават един и същи въпрос и предвид факта, че това интервю е за мартенския брой на нашето списание, няма как да не повдигна темата. Мен доста ме дразни подтекста, но всички питат как оцелява жена в този бизнес. Как гледат контрагентите ви на вас в този „мъжки“ бизнес?
Р.Д. Хубавото е, че аз имам здрава основа. Със сигурност много хора ме виждат и в първите пет минути нито са въодушевени, нито сигурни от перспективата да работят с мен. Първо, аз си познавам бизнеса. Млада или не, аз съм от десет години в леярните. Въпреки, че съм икономист, комуникацията ми с инженери е ежедневна. Най-малко начините за общуване с тях ми са ми ясни. Имам много силен екип. Когато те са зад мен, нещата вървят. Хората ми са се доказали във времето и аз имам комфорта да не ми се налага да го правя тепърва. И баба знае с екип като моя (смее се)
Я.С. Това е достойно за уважение, но и в България, и навън има негласно разделение на мъжки и на женски професии. Чудя се как в тази, една от най-„мъжките“ професии, как влязохте? Емоционално как се адаптирахте?
Р.Д. В края на краищата аз не ходя да лея. Това е „мъжкото“, това е тежката работа. Управлението само по себе си не е задължително да е „мъжка“ работа. Факт е, че една неделя ми се наложи да отида в един от заводите, който в момента не работеше. Ние нямаме непрекъснат цикъл на работа, така че това не е нещо неестествено. Аз не бях стъпвала от години в неработещ завод. Дори в момента, докато го разказвам, ми се свива сърцето. Много е странно, тъжно и страшно. Това ме мотивира. Между другото, наскоро родих второто си дете. Преди два месеца…
Я.С. Честито!
Р.Д. Благодаря. И влизам с бебето в „Алуком“, то навсякъде е с мен, даже в момента е долу при секретарката, и дишам въздуха на завода и това ме прави щастлива. Ароматът на производството… Вероятно съм наследила това усещане от баща си, много години минаха… но си е мое, вътре в мен е любовта към тази работа. За добро или лошо, това е положението. Няма спирка.
Я.С. Интервюто започна по интересен за мен начин. Преди да включа диктофона, вие казахте, „Като дете на двама известни родители, аз страня от прожектора“. Това е логично решение, аз го разбирам и уважавам. Може би е естествена реакция, но ако погледнем нещата от позитивната им страна, какво ви дадоха Красимир Дачев и Христина Ангелакова?
Р.Д. Те всичко са ми дали. Баща ми даде възможността да развивам този бизнес. Майка ми ми даде възпитанието, въобще отношението към живота, защото аз израснах с нея. Тази сплав от силни характери, от мачовското и женственото, живее в мен. В крайна сметка съм жена и макар че през годините съм се занимавала с „мъжки“ неща – леярните едно на ръка, но карам мотори, тренирах баскетбол, все пак оставам жена. Много ми дадоха родителите ми, но ми взеха „пиарската“ част. Не мога да им стъпя на малкия пръст в способността да комуникират публично. Този страх ме бута.
Я.С. Ще промени ли нещо въвеждането на еврото?
Р.Д. Все тая. Ние така или иначе сме вързани за еврото. После ще имаме евро-евро. То е логично и естествено развитие. Не че еврото ще ни направи европейци, но е нормално развитие.
Я.С. Оптимист или песимист си за своята индустрия в България и за българската икономика?
Р.Д. Моите амбиции в момента са големи. Искам в рамките на пет-шест години да удвоя всичко. Имам много идеи и не знам кое по-напред. Вярвам, че перспективата е добра. Най-малкото в момента сме ударили дъното. Оттук само нагоре. Какво ли не преживяхме – 2009 криза, какво ли не. Въобще не ми и минава през ума, че нещо ще ме бутне.
https://business-club.bg/moite-ambitsii-v-momenta-sa-golemi-ot-tuk-samo-nagore/
