През онази вечер бързах към дома по ул. „Раковски“. Крачех енергично, макар и с поовехтяла от житейска рутинност и несгоди душевност на мъж в напреднала възраст.
С периферното си зрение забелязах нейния приведен островърх силует. Беше седнала на стъпалото пред полумрачна витрина на магазин за дамски дрехи, между Чешкия културен център и Театъра на армията. Модните аксесоари не я интересуваха. Седеше, наметната с неопределено на цвят яке, което се спускаше от качулката, прихлупена ниско над очите. Отдолу се подаваше друго кожено яке. Обута беше в панталон, носеше груби обувки. Трудно можеше да се отгатне възрастта й. Тя беше съсредоточена над едно-единствено занимание – припалваше поредния намерен фас от недогорелия още фас, вглъбена и напълно чужда на околния свят. Тази жена, името й не знаех, но в случая едва ли имаше значение, беше най-страстният пушач на фасове. Това упражняваше по всяко време от денонощието с маниакална съсредоточеност, сякаш изпълняваше сакрален ритуал.
Беше положила под себе си парче картон. Взаимният интерес между пушачката и уличните минувачи бе на точката на замръзване. Тази жена, която отдавна не искаше, не се надяваше и не молеше за нищо света, нямаше нито подслон, нито храна. Нещо повече – като че ли не се нуждаеше от такива. За нея светът се събираше на върха на фаса. Беше й напълно достатъчно. За да преживее, на гълъба му трябваше шепа трохи, а на тази жена – шепа фасове.
Срещах я почти всеки ден – приседнала на бордюра на тротоара около „Света София“ или до Руската църква. Не си позволяваше да прилегне. През деня спеше в някоя от близките градинки, седнала на пейка, присвила крака към тялото си, завила се изцяло с якето, покрила лицето с качулката – тихо, незабележимо, беззвучно.
В този ден беше подгънала колене на бордюра, съсредоточена в обичайното си занимание, далечна и чужда на всичко наоколо. Една жена остави до краката й затворена кутия с храна и се отдалечи. Странницата не обърна внимание на този жест, дори не погледна кутията.
Наближаваше време за обяд. Друга просякиня се приближи и взе кутията с храна. Изяде съдържанието набързо и метна празната кутия към краката на пушачката, която дори не трепна.
Не, пушачката на фасове не беше няма. Бях я чувал да разменя думи с насядали по пейките клошари в градинката пред „Св. София“. Никога не започваше разговор първа. Идваше да пие вода от чешмата, увенчана със скулптурата на конника свети Георги, пробождащ змея, създадена от Мина Иванов. Оригиналната бронзова отливка беше открадната преди години. Това беше копие. Та, някой от бездомниците, насъбрани заедно с гълъбите около чешмата, рядко подхвърляше реплика към нея. Пушачката на фасове отговаряше пътьом спокойно и кратко. Нуждаеше се от време единствено за своите фасове. Бездомниците споменаваха, че е добър човек. На никого не му минаваше през ум да се помайтапи с нея, както постъпваха дръзко, жлъчно и кресливо помежду си.
Наскоро я видях в момент, когато изпитваше физическо страдание. В ранния следобед седеше обичайно направо върху тротоара. Лицето беше потънало в качулката. От време на време изправяше тяло, показваше се лицето – беше затворила очи и стиснала безмълвно устни от болка. Разтриваше с длан дясната страна на тялото си. Отново скри лице в качулката от болка. Приличаше на ранена премръзнала птица. Дори в този момент насред центъра на София между тази жена и света на човешкото състрадание непроницаемата стена на отчуждението се издигаше все така враждебна и непроницаема.
След няколко дни се успокоих за жената. Изглеждаше пак обичайно съсредоточена. Видях я за първи път да прави и друго – върху капак от кашон пишеше нещо с бяла химикалка. Всяка дума изписваше с неравен, почти небрежен, почерк. На следващия ден пак я открих, седнала на друг бордюр, с парче от кашон и с химикалка в ръка. Какво пишеше не видях. Думи на един излишен човек, за когото обществото ни нямаше думи. Излишен човек, на когото не му е останало друго, освен светлината на фасовете и топлината на думи върху едно велпапе, от които никой не се интересуваше.
автор: Йонко Бонов
