Най-мразя, когато пребият някой журналист, сещат се, че аз съм първа в списъка на осакатените с насилие журналисти и ме канят за интервю. Винаги отказвам.
Рядко някой колега успява да ме убеди, че темата го интересува не само защото трябва на запълни 5 минути или 15 реда в поверената му рубрика.
Пребиха Слави.
Съчувствам му от душа. Но искам да бъда съвсем честна пред вас сега, когато всички сме пред изпитание.
Аз не споделям патоса, с който някои коментират посегателствата срещу журналисти като „насилие над свободата на словото и над смелите хора, които казват истината и само истината“.
Първо, защото ние журналистите не сме съсловието, което най-много страда от саморазправи в България.
От саморазправи страдат най-много лекарите,без които не можем сега. А след тях в тази тъжна класация са учителките на нашите деца.
И второ!
Защото ние като журналисти не правим всичко, което можем, за да се прекрати масовата безнаказаност на злодеянията, за да се премахне делението на правосъдието на 2 вида -за бедни и богати, за да се очисти властта от некадърници и крадльовци и да се обезсили мафията.
Ние, българските журналисти в последно време предизвикваме злобата на съдбата си не с това, което пишем и казваме, а с това което премълчаваме!
Повтарям: ние патим не защото говорим, а защото си траем!
Казвам това с риск да ми се обидят колегите, които са пострадали.
Мога да го кажа, защото и аз съм от тях. Защото нося на лицето си белезите от беззаконието, корупцията и омразата, на които ние позволихме да живеят с нас.
