Не знам дали е знак на съдбата, но така се случи, че продължавам петата глава – за свободата и несвободата, от новата си книга „Критическата психология на екзистенциалните преживявания“ в условията на пандемията и извънредното положение в страната, след като сравнително „спокойно“ приключих предишните – уводната, главата за смъртта, главата за самоубийството и главата за смисъла на живота.
Е, имах малко премеждие преди три месеца – съмнение за рак на пикочния мехур, но се оказа, че съм здрав, а очакването на окончателната диагноза беше свързано с преживявания, които вече 20 години чета в лекциите си за смъртта на студентите, описани вече и в настоящата книга. Ако е рекъл Господ, ще напиша и последната глава – тази за любовта, макар че ако нещо се случи, мисля си, че Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ може да публикува и само текста дотук – сигурен съм, че ще предизвика интерес, подобно на предишната ми книга – „Критическата психология на българската история“. Дотук с личните неща – споделям ги, за да станат по-ясни изходните ми позиции!…
Отдавна ми е известно, че съвременната западна и бивша католическо-протестантска цивилизация, към която България по никакъв начин не принадлежи исторически, непрекъснато убива човешкото в човека, заменяйки го лицемерно с въобразените евро-атлантически ценности за свободно движение на хора, стоки и капитали. Регулативното психично действие на тази идеологическа конструкция всъщност създава и възпроизвежда онова отчуждено от себе си същество – масовия човек-консуматор, въобразил си, че е свободен, само защото е скъсал с традициите – родови, религиозни, на общността, в която живее.
„Глобалният човек изобщо“ – съвременната либерална идеологема, е също толкова едновременно измислен и несвободен, какъвто беше „комунистическият човек въобще“ – предишната комунистическа идеологема. Затова и Жорж Бернанос казваше, че „дали е либерално или марксистко, няма никакво значение, защото съвременното западно общество непрекъснато унищожава съпротивителните сили на човека“, превръщайки го, по думите на Херман Хесе, само във „вълк, самотно виещ от отчуждение“. Курт Вонегът дори предложи на планетата Земя „да се освободи от този масов човек, за да може самата тя да оцелее“…
Абсурдно е да си мислим, че е възможна универсална дефиниция за свободата, защото универсална свобода няма – ние можем да опознаваме и да преживяваме отделни конкретни проявления на свободата, но никога не можем да имаме практическа представа за „свободата изобщо“, тъй като такава просто не съществува – всичко останало са идеологически спекулации, дали либерални или марксистки, няма никакво значение.
Всичко това означава, че всяка конкретна свобода е преди всичко религиозно или културно детерминирана и тя може да бъде разбрана и усетена само при положение, че бъдат разбрани отделните човешки общности, в които хората се случва да живеят живота си между раждането и смъртта.
Съвременната световна ситуация около пандемията, свързана с коронавируса, само потвърждава тази фундаментална теза на моето предложение за различна психологическа парадигма – тази на Критическата психология. Особено като имаме предвид фактът, че днешното универсално човешко преживяване на COVID 19 е впрочем израз на универсалния човешки страх от смъртта, тъй като вирусът очевидно предполага и летален изход, докато, на свой ред, специфичните религиозно и културно детерминирани екзистенциални модели “ са призвани“ всъщност да минимизират този страх, за да направят живота по-поносим. Иначе казано, както е видно и в сегашната ситуация, различните религиозни и културни човешки общности и техните хора се справят по-различен начин и с преживяването на днешния страх…
Очевидно е, следвайки тази логика, че съвременен Китай се справи твърде успешно със заплахата не, защото е „комунистически“, а защото тази – една от двете най-стари няколко хилядолетни писмени цивилизации (наред с индийската), в дълбините на своята колективна психика е конфуцианска, което означава едно конкретно специфично преживяване и на свободата, непонятно за масовия западен човек – консуматор.
Тонове медицинско оборудване от Китай и девет китайски лекари – специалисти по коронавируса, пристигнаха в Италия, за да помагат, докато „митичният“ Европейски съюз наблюдаваше ситуацията на Ботуша с широко затворени очи. Какво по-голямо лицемерие от тази типично западна мимикрия – до преди месец да говориш за Европейския съюз като за най-висшето политическо творение, а днес страните – членки да затварят границите си, да се самоизолират, без капчица състрадание и солидарност помежду си. Така е – парите не носят свобода, с тях можеш да си купуваш разни неща, да си непоправим консуматор, но свободата е състояние на духа, не на тялото. А когато за западните общества и хора Духът е ненужен остатък от миналото, как можеш да си мислиш, че си свободен?!…
Учителят Петър Дънов, когото българската общност все още не иска да припознае за световен гений, казваше, че „смирението е най-прекият път към Бога“. Смирението не означава да се предадеш, а тъкмо обратното -смирението предполага възможността да осъзнаеш своята необходима крайност, а тъкмо това преживяване е свобода – лична и социална, чрез които индивидуално и колективно да потърсиш сметка на облечените във власт нищожества, които не са в състояние да изпълнят основната цел на политиката, както смяташе Аристотел: „Да повишава непрекъснато качеството на живот на хората“. Открил чрез смирението Бога в себе си и усетил по този начин свободата си, всеки човек е готов на всичко – учителят Петър Дънов призоваваше тъкмо за подобно състояние на духа:
„Бог не е в църквата, Бог е във всеки един от нас и ако го открием в себе си, това ще ни направи свободни“. Ето затова Българската православна църква анатемоса Учителя, а ние, българската общност, продължаваме да сме в състоянието, което той описа отдавна: „И с девет чифта биволи да ви впрегна, пак не мога да ви изкарам от блатото, в което сте затънали!“…
Но, ако чрез смирението можеш да намериш Бога в себе си, а Бога в теб е другото име на личната свобода, то Жорж Бернанос е абсолютно прав, когато твърди: „Свободата е само във вас, глупаци!“…
Това е положението, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари!
Никой не може да ви направи свободни – нито премиер, нито прокурор, нито генерал – професор, нито партии и партийни лидери, докато вие сами не откриете свободата в себе си!…
проф. Людмил Георгиев https://afera.bg/
