През 1014 г. войските на цар Самуил и на император Василий ІІ се срещат при с. Ключ, в подножието на Беласица. Византийската войска е 35 хиляди, а българската наброява 22 000.
Въпреки това Самуил решава да влезе в битка с превъзхождащия го по численост противник. За да предпази тила си, е построил дема (защитна стена от дървета, камъни и пръст), като за охраната й е поставил 2000, повечето възрастни, войници, мобилизирани набързо, слабо въоръжени и необучени във военно дело. За техен командир е назначен Правул – от знатен род, който е започнал службата си като стотник при бащата на Самуил – комит Никола, и се е издигнал до хилядник.
Той е опитен воин, но вече на възраст и Самуил го изпраща при дема, защото смята, че там няма да има битка. Един малък ромейски отряд, който е тръгнал да събира храна, от едно възвишение забелязва стената и малобройните защитници, които са въоръжени само с по едно копие. Когато донасят за това на Василий, той разбира, че му се отдава възможност да превземе дема и да се яви в гръб на Самуиловата войска.
Той изпраща 6 хиляди тежко въоръжени войници, които нападат защитниците на съоръжението. В завързалата се битка от тях 500 са убити, а другите 1500 са пленени и изпратени в стана на императора.
Византийците се озовават в тила на Самуиловата войска. В същото време Василий повежда основните си сили във фронтална атака. Въпреки неприятната изненада, Самуил успява да организира воините си за отбрана. След като отблъскват щурма по фронт и тил, започва организирано отстъпление и с малки жертви се оттеглят от полесражението, поради което до голяма битка не се стига.
С основната част от войската си българският владетел по най-краткия път се връща в Охрид, а 3-хилядната конница и още толкова пешаци под командването на сина му Гавраил Радомир се заемат да спрат придвижването на византийската войска, но му е заповядано да не влиза в битка и да пази войниците.
Князът обаче е с буен нрав и мечтае за военни подвизи. Когато забелязва, че предният отряд на ромеите се е откъснал от основните сили, го напада и му нанася жестоко поражение. Той се командва от Никифор (в някои хроники е Михаил) Вотаниат, който е пръв любимец и любовник на Василий ІІ. Той пада убит лично от Гавраил Радомир. Узнавайки за смъртта му, Василий изпада в дълбока печал, която обаче скоро се сменя с ярост.
Тогава той заповядва да бъдат ослепени пленниците и да ги изпратят на Самуил в Охрид. Петнадесет редици от по 100 слепи, водени от едноок, се отправят към столнината. Ослепяването става през август, а 15-те колони достигат до Охрид на 4 октомври. Вече в тях няма по 100 души, а по 70-80, а в някои и по-малко. Стигналите до Охрид, освен че са лишени от зрение, са с изпокъсани дрехи, някои дори полуголи, телата им са покрити с рани, защото по пътя си са падали и са се блъскали в дървета, скали и храсти. При вида на тази ужасяваща гледка, Самуил получава сърдечен удар и два дни по-късно (на 6 октомври) умира.
Жителите на столицата приютяват нещастниците, но съжалението към тях скоро прераства в мълчаливо макар обвинение, че не са защитили честта си на български воини, която повелява да победят или да умрат на бойното поле, но никога да не попадат в плен. Тогава един от еднооките – Правул, събира оцелелите и те отново по 100 души се хващат за едно въже, тръгвайки на изток, защото оттам изгрява слънцето. Стигат до Рила. Вече е късна есен, почти зима, но снеговете още не са започнали, ручеите са пресъхнали и ги мори жажда. Тогава случайно откриват изворче, от което пият жадно и плакнат лицата си с водата му. И, о, чудо! Някои започват да проглеждат с едното си око, а други дори с двете.
Решават да си направят тук поселище. До извора издигат 3-метров кръст, а след това започват да строят колиби. Наричат мястото Добърско. Преживяват зимата, като се хранят с шишарки и корени. Научават се да намират целебни билки. Напролет се спускат в селата по равнините и се наемат за овчари, говедари и работници по нивите. По-младите си намират жени и ги водят в Добърско, което околните жители наричат Горското село.
По това време България вече е част от Византия, защото през 1018 г. Василий ІІ е превзел Охрид.
През 1021 г. ромейските бирници тръгват да събират данъци от населението в Рилско, защото по това време Василий ІІ води война в днешна Сирия и му трябва храна за войската. Тогава за първи път узнават за Добърско и че там има много овце и кози, а точно това им трябва. Тръгват с 30 волски коли, но пътят свършва далеч преди да стигнат до селото. Затова ги оставят и продължават с 200-те войника по тясната пътека. Тя обаче е осеяна с капани, прикрити с клонки ями, на дъното на които има остри колове. Почти никой не се връща. Така Добърско остава крепост на българщината през 180 годишното византийско робство, а ослепените Самуилови воини и техните потомци отново си възвръщат честта.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
