Автор Теодор Дечев
АЗЕРБАЙДЖАН, ГРУЗИЯ, ТУРЦИЯ И ЕС СЛАГАТ КРАЙ НА РУСКИЯ ГАЗОВ МОНОПОЛ В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА
Завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ – партията на свободните социалдемократи.
Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.
Карта: Azertag / Euractiv
На 01 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обяви, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline – TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]
Газопроводът TANAP ще бъде свързан с Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline – TAP), който трябва да започне да работи догодина. Това означава, че през Гърция и Албания ще започнат доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газовите доставки от държави, които са различни от Русия. [24]
Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800 километровия тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]
Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17-ти ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]
През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.
През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересувани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно, започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).
Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]
В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно – измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан, е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]
Президентът на Турция – Ердоган, заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:
„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]
Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.
Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.
Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашният не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:
„Украйна напълно подкрепя този проект … Днес, ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]
Вицепрезидентът на Европейската комисия – Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:
„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]
За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]
Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.
Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.
Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank – AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.
Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции.
По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP преди две години, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]
През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.
По това време, все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]
Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.
По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP се очакват през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитета на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.
Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.
Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни
Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC) е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline – TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.
В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.
Може да звучи леко невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.
Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline – SCP) и Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline – TANAP). Фактът, че Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline – TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.
Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време, към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.
Естествено, от критично значение, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи, Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика и геоикономика и в читанките по стопанска история.
Туркменистанският урок за руската газова дипломация
Урокът, който Русия получи от изключително неразумната си политика по отношение на Туркменистан не може да не е бил анализиран и преосмислен. Фактът, че след откровения саботаж на газопровода, свързващ Туркменистан с Русия през 2009 година и демонстративния отказ на Русия да купува туркменски газ през 2016 година, днес Русия се връща сред купувачите на туркменски газ е показателен.
Преговорният процес започна някъде през есента на 2018 година, като през месец октомври изтече първата информация, че в Москва са „размислили“ по отношение та туркменския природен газ. [23]
В началото на месец юли, 2019 година, възстановяването на газовата търговия между Туркменистан и Русия вече е факт [25]
Едва ли руснаците щяха да са толкова щедри в пазаруването си и да се договорят за закупуването на 5,5 милиарда кубически метра природен газ годишно през следващите пет години, ако не се беше явила конкуренцията на Южния газов коридор. Цената на покупката е държана в строга тайна, но едва ли е в ущърб на туркменската страна. В Ашхабад вероятно са много щастливи от този развой на събитията, защото това е много важно приходно перо в бюджета на средноазиатската република.
Едновременно с това, Туркменистан има много по-голямо присъствие на световния газов пазар. В момента, страната изнася 30 милиарда кубически метра природен газ годишно за Китай.
Историята на присъствието на Туркменистан на световния газов пазар е прекрасна илюстрация на верността на поуките от приказката „Неволята учи“. През 2000 година, Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Русия. Всъщност, по това време, несъмнено най-важната страна – купувач на природен газ, с която е свързана газопреносната мрежа на Туркменистан е Русия. За съжаление на туркменските власти обаче, през пролетта на 2009 година настъпва рязко спадане на търсенето на природен газ в Европа, поради започналата финансово – икономическа криза. Като допълнително неблагоприятен фактор (за туркменския износ) се явяват и нетипично високите температури в началото на 2009 година в Европа и в Русия. Това довежда до рязкото спадане на търсенето на природен газ.
Руската страна рязко намалява черпенето на природен газ от газопровода, свързващ я с Туркменистан, БЕЗ да предупреди туркменската страна. Туркменистан продължава да подава газ с дотогавашния дебит. Това довежда до взрив и скъсване на газопровода на 9 април 2009 година. [8]
Руската страна обявява аварията за технически инцидент, докато туркмените имат сериозни основания да смятат, че факта, че руснаците не са подали информация за рязкото намаляване на черпенето на природен газ от тръбопровода не е „руско нехайство“, а съвсем преднамерено действие. Туркменското външно министерство, нарича действията на руската страна „безразсъдни и безотговорни“, но подозренията им отиват и по-нататък. [8]
Действително, аварията е изключително удобна за Москва, защото вместо да обезщетява Туркменистан с неустойки за рязко намалени заявки на природен газ, руснаците третират станалото като „форсмажорни обстоятелства“ и не се чувстват длъжни да обезщетяват средноазиатските си партньори.
Вбесени от поведението на руските си партньори, властите в Туркменистан незабавно се захващат да търсят алтернатива на руския си клиент. Търсенията на Ашхабад, разбира се не са на „голо поле“. Още през месец януари 2008 година, заместник изпълнителния директор на департамента за тръбопроводите и доставките на природен газ на китайската компания “Petro China”, потвърждава публично, че Китай и Туркменистан са успели да се споразумеят за цената на доставките на туркменски природен газ по планирания Централно азиатски газопровод (Central Asia Gas Pipeline).
Изявлението на китайския мениджър е огласено на 21 януари 2018 година от китайското издание “China Securities Journal”, което се издържа от официалната информационна агенция на Пекин – „Синхуа“. Съобщението за договорката идва шест месеца, след като Китайската национална петролна корпорация е заявила желанието си да закупува от Туркменистан 30 милиарда кубически метра природен газ годишно в рамките на период от 30 години. [4]
На 9 април 2008 година, президентът на Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов се среща с Комисаря по външните взаимоотношения на Европейския съюз – Бенита Фереро – Валднер в Ашхабад. Двете страни се договарят за доставките на 10 милиарда кубически метра природен газ за ЕС през 2009 година. [6]
Предполага се, че дори само „изневярата“ с китайците е била достатъчна мотивация за руснаците да започнат описаната по-горе наказателна акция с рязкото намаляване на вноса на туркменски природен газ (под благовидното обяснение на „форсмажорните обстоятелства“ около аварията на газопровода). Но известно е, че ревността е силно разрушително чувство и историята не помни да е донесла щастие на някого. Така е и в случая с руско – туркменските отношения.
Следващата практическа стъпка на туркмените е подписването на споразумение с германската енергийна компания RWE, което дава на компанията правото да търси и да добива енергийни източници в шелфа на Каспийско море. Сделката е подписана на 18 април 2019 година, като започват и преговори за доставка на туркменски газ за европейските страни. [8]
Руснаците са буквално вбесени, макар че се смята, че туркменските власти са потърсили партньорството на германска компания, именно защото Москва се отнася с по-голяма търпимост към германците, отколкото към останалите западни компании, навлизащи на територии, които Русия смята за свои „ловни полета“. Сметката на туркмените обаче е твърде оптимистична в този случай. Реакцията е много остра и това не е случайно. RWE е енергиен гигант и освен това е акционер в тогава актуалният проект за газопровода NABUCCO, който също беше в списъка на нежеланите за „Газпром“ явления.
В цяла Европа приемат, че сделката с RWE е „отваряне“ на крайно изолирания Туркменистан към Запада. Европейският съюз побързва да нормализира отношенията си с Туркменистан, скоро след сключването на сделката с RWE. Американците приветстват европейското партньорство с Ашхабад и открито насърчават диверсификацията на туркменския газов експорт.
Разбира се, по онова време, когато световната криза свирепстваше, подобни мащабни инфраструктурни проекти изглеждат повече от съмнителни, но руската реакция е изключително остра. Веднага след сключването на сделката с RWE, Москва заплашва да оттегли своята военна поддръжка за Туркменистан, на първо място доставките си на оръжие за Ашхабад. Плъзват слухове за движение на руски войски към границите на Туркменистан. [8]
В Туркменистан изпитват особен страх от нарастването на силата и на регионалната значимост на съседен Узбекистан и смятат, че без руската военна помощ (особено доставките на оръжие), балансът на силите в Средна Азия може да бъде рязко нарушен в полза на конкурентите на Ашхабад. Само година преди това, Туркменистан е направил първата си сериозна покупка на военна техника за цяло десетилетие, за да покаже на съседите си, че не „село без кучета“.
Безпокойствата на Туркменистан във връзка със съседен Узбекистан, почиват поне на две сюжетни линии. Едната е съмнението, че нямащият излаз на море Узбекистан иска да излезе по някакъв начин на Каспийско море и това е най-лесно да стане през територията на Туркменистан. Покойният някогашен абсолютен лидер на Туркменистан – Ниязов, известен като „Туркменбаши“, неколкократно беше обвинявал Узбекистан в опити да го убият и да свалят режима му.
По-сериозната заплаха обаче идва от факта, че в Туркменистан има голям дял на узбекското население – приблизително 400 000 души или около 12 на сто от населението на Туркменистан. В Ашхабад се съмняват в лоялността на това население и смятат, че узбекските власти могат да го използват, за да предизвикват вътрешен безпорядък и смутове в страната.
Отделен въпрос е, че обективно Узбекистан е центърът на „централно азиатският джихадизъм“, колкото и относително да е това понятие. В Туркменистан не желаят по никакъв начин конфликтът на режима в Узбекистан с ислямистите да се прехвърли на тяхна територия, още повече, че имат сроден проблем с възможността бойните действия от Афганистан да се прехвърлят на туркменска територия.
Политическите наблюдатели веднага отбелязват, че съобщенията за започналото въоръжаване на Туркменистан се съпровожда и от преселване на населението от границата с Узбекистан в други региони на страната. Това разбира се, се очаква не само да изолира етническите узбеки в Туркменистан, но и да направи живота им много труден.
От Русия са закупени шест ракетни системи за залпов огън „Смерч“, за около 70 милиона долара. Информацията е на осведомения вестник „Коммерсантъ“ от 24 юни 2008 година. Съобщението светкавично е разпространено и коментирано на дълго и на широко от специализираните в областта на сигурността медии. [7]
Затова, когато Русия заплашва, че ще спре военното си сътрудничество н Туркменистан, в Ашхабад веднага предприемат мерки за успокояването на Москва. Започват преговори за продажба на Русия на собствеността на газопроводите от Туркменистан за Иран. На пръв поглед, изглежда, че Русия успешно ще се възползва от страховете (които наблюдателите наричат направо „параноя“) на Туркменистан от ненадеждните му съседи и особено от Узбекистан.
Сделката, за която се водят преговори през 2009 година е трябвало да осигури на Русия собствеността на два големи тръбопровода, отиващи в Иран, единия от които стига и до арменска територия. Туркменистан се опитва да балансира между желанието си да диверсифицира износа си на газ и необходимостта да не губи Москва като партньор във военното сътрудничество. Оказва се обаче, че в Русия не толерират подобен баланс. [8]
На Ашхабад не остана нищо друго, освен да търси отчаяно нови купувачи. Такива бяха намерени на първо място в лицето на Китай. През декември 2009 година (в периода 12 – 14 декември), президентът на Китай – Ху Дзин Тао посещава Казахстан и Туркменистан. Кулминацията на неговото посещение е церемонията по откриването на Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline). Съоръжението с дължина 4350 мили, с трасе преминаващо през Туркменистан, Узбекистан, Казахстан и Китай, е планирано да започне още през 2010 година да доставя природен газ, като капацитетът на газопровода да е 13 милиарда кубически метра природен газ през 2010 година и да достигне до 30 милиарда кубически метра през 2012 – 2013. [11]
Анализаторите веднага отбелязват, че този газопровод помага на Китай в постигане на две от целите на националната му енергийна стратегия:
Да се осигуряват доставки на чуждестранен природен газ, които да отговарят на нарастващите нужди на страната;
Да се осигурява внос на природен газ чрез многобройни сухоземни маршрути, така че страната да не зависи изцяло от вноса на втечнен природен газ (LNG) по море, който е уязвим от външни намеси.
Въпреки, че дори с притока на газ от този газопровод, не се е очаквало Китай да покрие дори 10 на сто от енергийните си нужди с природен газ до 2020 година, появата на това съоръжение е от голяма важност. То е инфраструктурна връзка между китай и Централна Азия, с която Пекин засилва влиянието си в региона. Наблюдателите смятат, че това е ясен сигнал за Русия, че китайските инвестиции могат да се противопоставят на руското присъствие в региона.
Разбира се, руската доминация си остава реалност в Централна Азия и китайците са наясно с това, но ходът е успешен. Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline) не се превръща в незабавен повод за конфронтация между Русия и Китай, но „бъдещето е пред тях“. От „Stratfor“ дори се шегуват, че „един ден, Китай може да опита, какво означава да получаваш газ по газопровод, контролиран от Русия“. [11]
Китайците обаче нямат никакво намерение да стават жертва на ничие изнудване. Те работят изключително последователно за диверсифицирането на източниците си на снабдяване с енергоносители и едновременно с това систематично засилват връзките си с преките си доставчици, независимо от това, кой се смята за техен „сюзерен“.
Остава загадка, как става така, че когато през 2009 година, Русия започва на практика търговска война с Туркмения, изцяло в духа на така наречената „глобална хиперконкуренция“, която допуска използването на изключително брутални и дори на терористични средства за постигане на конкурентно превъзходство, никой не обръща внимание на значителната подготвителна работа, която е била извършена за достигането на алтернативни купувачи от страна на Туркменистан. Става дума за подценяване с ужасни последици за руснаците.
Първоначалното предложение за газопровод между Централна Азия и Китай е представено като проект за газопровод, свързващ Казахстан с Китай, който да се движи успоредно на Казахстанско – китайския петролопровод. През месец юни 2003 година, по време на посещението на президента на Китай – Ху Дзин Тао в Казахстан, са подписани споразумения за даване ход на проекта. В съответствие с тези споразумения, казахстанската държавна компания „KazMunayGas“ (KMG) и „PetroChina“ (дъщерна компания на Китайската национална петролна корпорация – CNPC, която се листва на борсите в Хонгконг и в Ню Йорк и е вторият по големина производител на петрол в Китай), започват проучвателните работи по проекта. В същото време, Китай интензивно преговаря и с останалите средно азиатски страни.
На 3 април 2006 година, Китай и Туркменистан подписват рамково споразумение за изграждане на газопровод и за дългосрочни доставки на газ. Споразумението е подписано по време на посещение на тогавашния авторитарен лидер на Туркменистан – Сапармурат Ниязов в Китай. Новината е посрещната с огромен скептицизъм, като се излагат всякакви съображения за несъстоятелността на проекта. [1]
Изглежда, че и руснаците са направили подобна оценка и не обръщат внимание на ставащото. Но през юни 2007 година, новият президент на Туркменистан – Гурбангулъ Бердимухамедов, подписва споразумение за ускоряване на изпълнението на проекта за газопроводна връзка между Туркменистан и Китай. (Съобщението е на BBC от 26 юли 2007 [2]).
Междувременно, на 30 април 2007 година, Узбекистан и Китай са подписали споразумение за изграждането и експлоатацията на узбекистанския участък от газопровода. През юли 2007 година, вече е обявено формално от страна на „KazMunayGas“ (KMG), че Туркменистан се присъединява към първоначалния Казахстанско – Китайски проект за газопровод. На 8 ноември 2007 година, казахстанската петролна компания „KazMunayGas“ (KMG), подписва споразумение с Китайската национална петролна корпорация за принципите на които ще се подчинява бъдещата работа по газопровода. [3]
Строителството на туркменистанския участък на газопровода, започва с ударни темпове още на 30 август 2007 година – буквално дни след като „KazMunayGas“ (KMG) оповестява, че Туркменистан се присъединява към проекта. Туркменистанския участък е дълъг 188 километра, като по ирония на съдбата той е изпълняван от … дъщерната компания на „Газпром“ – „Стройтрансгаз“. [5]
Строителството на узбекският участък започва на 30 юни 2008 година. От своя страна, строителството на казахският участък започва на 9 юли 2008 година. На 10 юли 2009 година, вече е съобщено, че строителството на казахската част от газопровода приключва. По същото време е обявено, че узбекският участък ще бъде приключен през месец декември 2009 година, както и става в действителност. [9]
Както вече беше споменато, казахският участък на газопровода е открит на 12 декември 2009 година, по време на посещението на китайския президент Ху Дзин Тао в Казахстан. [10]
Целият газопровод е открит на 14 декември 2009 година, на церемония в Саман-Депе, по време на посещението на Ху Дзин Тао в Туркменистан. Присъстват лидерите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан. [12]
Няма и месец по-късно, последва церемонията по откриването на газопровод за природен газ между Туркменистан и Иран. Това става на 6 януари 2010 година, в югоизточен Туркменистан. Присъстват президентите на Туркменистан и на Иран – Гурбангулъ Бердимухамедов и Махмуд Ахмадинеджад. Наблюдателите са сюрпризирани и от неочакваното присъствие на министъра на енергетиката на Турция – Танер Йълдъз. Оказва се, че той е бил поканен от президента Бердимухамедов и е имал срещи и с двамата държавни глави – на Туркменистан и Иран, предишният ден. [13]
Откритият през януари 2010 година газопровод е втората енергийна връзка между Туркменистан и Иран. С неговото използване, Ашхабад успява да създаде условия за увеличаване на износа на природен газ за Иран на 12 милиарда кубически метра през 2010 година и на 18-20 милиарда кубически метра през 2011 година. Туркменистан продължава да осъществява стратегията си на ускорена диверсификация на износа на природен газ.
Всъщност, Туркменистан притежава едни от най-големите запаси от природен газ в световен мащаб. През април 2010 година, добивният й капацитет е оценяван на около 75 милиарда кубически метра годишно. Населението на Туркменистан е 5 милиона души, а индустрията в страната е с твърде ниско енергийно потребление. В крайна сметка, експертите смятат, че Туркменистан е имал още през 2009 година експортен капацитет от около 54 милиарда кубически метра природен газ, което го нарежда сред световните лидери. [14]
Ходът на Москва да провокира аварията на газопровода с Туркменистан е типичен пример, когато стратегически ресурси се похабяват за да се постигне относително дребна тактическа цел. Аварията от 2009 година буквално затваря голяма част от добива на енергоносители в Туркменистан. Спира добива от повече от 200 кладенеца – просто няма къде да се дява добиваният природен газ. Отваря се дефицит, който клони към 48 милиона кубически метра природен газ, колкото е купувала Русия преди аварията. За Ашхабад това са около 1 милиард долара месечно пропуснати приходи. [14]
Така Туркменистан е принуден почти насила от руската страна, да развие проекти за алтернативен износ по най-бързия начин. За късмет на туркмените, както се видя по-горе, над тези проекти се е работело и преди конфликтът с Русия, но с недостатъчно усърдие и ентусиазъм. След кризата, предизвикана от руската диверсия през 2009 година, Ашхабад просто надминава себе си и успява да си намери нови клиенти. Но дори след големия успех със свързването с Китай, износът на туркменски природен газ се върти около 50 на сто от реалния експортен капацитет на страната.
Така се стига до обръщането на погледа на туркменските власти към Европа и към идеята за сътрудничество с Азербайджан и Турция за износ на природен газ през изградената от тях инфраструктура в рамките на Южния газов коридор (SGC). За руската газова дипломация, подобен сценарий е истинско Ватерлоо и Москва се хвърля да преразглежда и пренарежда отношенията си с Туркменистан. Ашхабад е издържал след десет години на блокада и натиск и намаляване на износа за Русия от повече от 40 милиарда кубически метра през 2008 до по-малко от 3 милиарда през 2015 година, за да спрат съвсем през 2016 година. През 2017 година, чуждестранните наблюдатели окачествяват положението в което е Туркменистан на „тиха обсада“. [17]
Възможността, Туркменистан да се сдружи с Азербайджан и Турция и да излезе на европейския газов пазар ужасява Москва. Руснаците се хвърлят в две посоки. Едната е неочакваното форсиране на продължилите повече от 20 години преговори за уреждане на статута на Каспийско море. На 12 август 2018 година, в казахстанския град Актау е подписана конвенция за Каспийско море. Конвенцията е подписана от лидерите на Азербайджан, Иран, Казахстан, Русия и Туркменистан. [20]
Важният резултат от подписването на конвенцията е, че на Каспийско море е дадена правна класификация като на море, а не на езеро. Това означава, че всяка от държавите с излаз на него ще контролира 15 морски мили от водното пространство, измервано от брега за добив на минерални суровини и 25 мили от брега за риболов. Останалата част от Каспийско море се обявява за неутрално морско пространство за общо ползуване.
Конвенцията дава и важни решения в областта на сигурността. Тя съдържа договореност, че военни кораби на държави, които нямат излаз на Каспийско море няма да се допускат в него. [22]
