“Диктатурите насърчават потисничеството, диктатурите насърчават робството, диктатурите насърчават жестокостта; но най-отвратително е, че насърчават идиотизма”. Хорхе Луис Борхес
Проф. Ивайло Груев,
преподавател по политология в Университета в Отава, Канада
I. Една “позитивна” кампания
Ако трябва да обобщим характерa на току-що приключилите избори за местна власт, те трудно биха били окачествени като прозрачни, още по-малко честни. Само няколко щрихи: еластичният “разтеглив списък” на българските гласоподаватели, изненадващо появяващите се и изчезващи 100 000 “фантомни” избиратели, дисциплинирано корпоративно (квази феодално) гласуване, безцеремонно купуване на маргинализирани социални групи – най-вече ромския вот, всичко това – гарнирано с подвеждащи социологични “exit” резултати. Нещо повече, бе лансирана и една негативна медийна кампания, подсилена със “показни” акции на сплашване от силовите структури – така тази палитра от изборни “технологии” създаде убеждението за желание за победа на всяка цена. Оказа се, че съвкупността на всички тези “техники” не е била достатъчна – изборите завършиха с безпрецедентния брой от 661 000 невалидни бюлетини в първия тур, а се стигна и до 15% невалидни гласове при избора на общински съветници!
Толкова за “прозрачността” и за върховенството на закона!
Въпреки изнесените в медиите смущаващи данни, вицепремиерът Томислав Дончев окачестви кампанията като “позитивна”, вероятно визирайки резултата за ГЕРБ. Макар че използването на подобни изборни “технологии” е емблематично не за страна членка на Европейския съюз, а по-скоро за съвсем друг съюз като например Централноафриканския (Централноафриканската република, Чад, Конго, Габон, Екваториална Гвинея, Камерун) – всички те бивши френски колонии, известни с това, че са последни в класацията на ООН като защитници на човешки права и граждански свободи и степен на демокрация. Въпросът е защо след повече от половин век независимост от Франция тези държави продължават да изпитват огромни трудности с демократизарането на своите общества. Ще се опитам да дам отговор по-долу, но сега нека се върнем отново в България, за да отбележим друг, също съществен момент – повтарящото от различни политически трибуни послание “Не се страхувайте – гласувайте!” След 30 години демокрация този призив демонстрира колкото очеваден, толкова и силно притеснителен факт за статуса на гражданските права и свободи в България и за върховенството на закона. Действително страхът и апатията донесоха победа, но успоредно с това не победиха ли и демократичните принципи? Малко под половината български граждани упражниха своето право да гласуват на първия тур, а на втория до урните излязоха едва 42,1%. По-важното е защо останалите 58% отказаха. Равносметката не заслужава фанфарност, но явно тези цифри не пораждат неудобство.
Токсичната смес от апатия, страх, безверие и безнадежност, съчетана и с чиста прагматичност “моят вот нищо няма да промени, изборите и без това са предварително предрешени”, плюс безпрецедентните дори за страна от Централно африканския съюз невалидни бюлетини, са неопровержимото доказателство за логиката на подобно съждение. С това ли да се гордеем след 30 години “цивилизационен” избор?
II. Времето е наше! Страхът също!
Трябва ли гражданите на България, страна-членкa на EС от повече от едно десетилетие, да се страхуват да упражнят своето конституционно право, да приемат за нормално огромен процент невалидни бюлетини, както и корпоративния, и силно “мотивирания” ромски вот. За тази ли “демокрация” в далечната 1990 г. стотици хиляди столичани скандираха “Времето е наше” – за да бъдат днес напълно дистанцирани, апатични, обезверени и от днешния политическия живот, и от бъдещето им в страната?
Избор винаги има – Терминал 2, но за останалата, по-голямата част, от населението, които се намират в задушаващата прегръдка на ежедневното оцеляване и са неспособни да плащат сметките си, какъв е изборът? Несъмнено ГЕРБ е най-голямата политическа сила в България, но на коя България? България постепенно се стопява пред очите ни, а безнадежността се е превърнала в национална идентичност. Всеки ден около 16 българи правят опит да се самоубият, като една трета са успешни. Според публикувани данни от психолога Петър Иванов за годините на управлението на ГЕРБ са се самоубили около 15 000 българи, а броят на 60 самозапалвания ни поставя на първо място в света (за същия период в целия останал свят има само едно самозапалване – в Япония). Толкова за изборната победа и за спрялото махало на безнадежността.
III. Теорията на зависимостта и “демокрацията на страха”
Да се върнем към връзката между бившите френски колонии, техния вариант на демокрация и граждански права и свободи и да се опитаме да съпоставим елементи, и както е модерно напоследък, “трендове” между двата “прехода”, макар нашият преход да е два пъти по-кратък. Без да се впускам в излишна академична словесност и лексикални терминологични лабиринти, бих искал да припомня на читателите една добре известна теория на Запад, изучавана в курсовете по международни отношения, икономика и социология – “Теорията на зависимостта”. Според нейните апологети (някои от които са признати за водещи имена в областта на икономиката и социологията като Андре Гюнтер Франк и Емануел Валернщайн), световната (капиталистическа) система, грубо казано, е конституирана по следния начин: център (ядро), полупериферия и периферия. Икономическите взаимоотношения между центъра и периферията са всичко друго, но не и равностойни. Периферията е основно снабдител на суровини, минерални ресурси, аграрна продукция и евтина работна ръка. Центърът от своя страна предоставя капитал, изнася стоки с висока принадена стойност, машиностроене, високи технологии и др. Проблемът не е във факта, че центърът (Европа, САЩ) “изсмукват” основно суровини, а по-скоро в “канибализирането” на периферните икономики чрез създаването на абсолютен пазарен диктат – или, казано по-просто – монополизиране на пазара, като единствено западните корпорации определят цените на своите стоки и услуги (основни битови нужди за широко потребление), превръщайки тези общества в дългосрочни, но по-важно – в силно обеднели заложници. Казано на елементарен език, това е визитната картичка на “хищническия капитализъм” (“predatory capitalism”).
Тук обаче съществува един деликатен въпрос: как местните елити биха могли да оцелеят, балансирайки между несъвместимите интереси на своите гласоподаватели и на тези, които са ги “благословили” или, да си го кажем направо – “спуснали” на тези отговорни места? От една страна, те са длъжни да задоволяват интересите на западните корпорации с цел максимизиране на техните печалби, а от друга – да продължават да поддържат фасадата за легитимност (като при концесиите на “Дънди прешъс” златото ни се изнася, а грамадните 2 % от печалбите са за нас). А кое е по-важно, да имаш нахранени пенсионери, или да осигуриш печалбите на “Локхийт Мартин”, като им купиш старите самолети? Според теорията обаче, не може периферията да е бенефициент на благата и да изземва печалби от ядрото.
Изходът от това, меко казано, деликатно положение, според теорията на зависимостта, е в срастването в едно монолитно ядро (“нексус”) на корпоративния, политическия, медийния елит, интелигенцията, превръщайки го в един нов невралгичен възел на властта, имунизиран от критични или алтернативни мнения, да не говорим за политики. Ако след време обаче фасадата на легитимност ерозира, този модел на управление се заменя с открит репресивен режим. Именно тази “демокрация” – “демокрацията на страха”, гарантира едновременно оцеляването на местния политически елит, на неговия статус и привилегии; по-важното – продължава да гарантира степента на печалби на западните корпорации, които в друг политически контекст биха били немислими. Следващата еволюция на репресивния режим е военната диктатура. Последните десетилетия изобилстват с примери за емпиричната валидност на тази теория.
Формално тази демокрацията на страха без истински избори, без истински свободни медии, без истинско гражданско общество, пледира за върховенство на закона, но законът има една-единствена цел – да гарантира недосегаемостта на елита. Такъв монолитен властов “нексус” превръща статуквото в една политическа повтаряща се постоянност. Логичният изход за част от недоволните в тези общества е да търсят препитание в метрополиите на Запад.
IV. Послеслов
Картината е повече от сходна – с едно съществено уточнение. Преди “прехода” България беше страна със над средно развита индустрия, машиностроене, химическа промишленост, енергетика, електроника. Не е случаен фактът, че според Индекса за човешко развитие (United Nations Human Development Program (UNHDP), през 1989 г. България заемаше 26-о място в света сред близо 200 страни.
За да се осъществи “бизнес планът”, залегнал в теорията на зависимостта, България трябваше да бъде деиндустриализирана, над 60 000 предприятия бяха унищожени и огромна част – продадени за скрап, селското стопанство – сринато. От традиционно значим аграрен производител България се превърна във вносител на основни хранителни стоки… По сведения на ОИСР през последните години вносът на основни хранителни продукти в страната се е увеличил двойно. През 2010 г. България се нарежда на… 133-то място в света по индикатора аграрен растеж след държави като Руанда, Суринам и Монголия (данни на Food and Agriculture Organization of the United Nations (FAO), 2011).
Определено най-същественият резултат на прехода е сегашната демографска катастрофа. Степента на обезкръвяване на нацията е съизмерима единствено със страни, претърпели мащабни природни катаклизми и войни. Според доклад на Евростат България е на първо място по отрицателна демографска тенденция и се очаква да загуби около 1/3 от настоящия брой на населението си през следващите 40-45 години.
Изглежда, това е “цената” за елегантния пирует на балансиране между интересите на центъра и периферията, която цена българският елит, изглежда, не се притеснява да заплати. Дали “теорията за зависимостта” е валидна в контекста на българския преход е повече от риторичен въпрос, но тя би могла да ни осветли за това, което наднича зад ъгъла, или според китайския израз – “да разчетем листата на чая”, опитвайки се да отгатнем бъдещето.
Без човек да притежава особен пророчески талант, не е трудно да се отгатне посоката. Да припомним само няколко факта: България се нарежда в класацията по свобода на словото на 111-о място след Суринам и Того (явно има някакъв незначителен проблем с инакомислието). Също така и безпрецедентното спиране на излъчването на националното радио заради журналистка с дисидентска позиция, осмелила се да критикува избора за главен прокурор. Този факт сам по себе си вероятно би ни запратил в самия край на тази класация, сред онези именно страни, чиито елити са свикнали да търсят политическия комфорт единствено в парализата на една тотална цензура. Нещо повече, изказването на кандидата за главен прокурор, който разкритикува разделението на властите, е, меко казано, толкова абсурдно (за всеки дипломиран правист, още по малко за главен прокурор), колкото абсурдно би било изказване, да речем, на физик, пренебрегващ закона за гравитацията. Или прилагащ го селективно, и то единствено по негово лично усмотрение.
“Протестите” (?!) за кандидатурата на главен прокурор и особено начинът на тяхното организиране допълват усещането за приплъзването към авторитарно-репресивен режим.
Естествено, залогът е в оцеляването на политическия елит, но също така и в реакцията на електората – до каква степен би прегърнал или отхвърлил така поднесената му “демокрация на страха”.
https://duma.bg/demokratsiyata-na-straha-ili-zashto-vremeto-(ne)-e-nashe!-n203333
