Такъв беше Емил Тиберов. Той създаде съвсем нова марка „Перун“ и направи революция с абсолютно различен тип дрехи, непознати у нас. Такъв беше и Васко Василев – „Студио В“. Щастливи бяхме да обличаме техните дрехи и да ги представяме на публиката и се чувствахме част от новата вълна.
Участвахме успешно в съвсем новото тогава тв предаване „За един милиард“ с водещи Нери Терзиева и Живко Желев. Имаше и едно предаване на Бригита Чолакова „Телевизионен неделник“, както и „Стил“. Често представяхме нови модели главно на дизайнери.
Правили сме ревюта и пред властимащите тогава или пред Политбюро. Важно е било, защото така те са искали да знаят докъде е стигнала леката промишленост у нас, какво изнасяме и какво има за вътрешния пазар. „ДСО Младост“ например правеха известните маратонки „Ромика“, както и ски и спортни облекла. В НДК в зала 3 имаше ревю специално за Политбюро. Репетирахме усилено дни наред, за да покажем както подобава какво произвежда „ДСО Младост“ за износ. Все пак това са облекла, с които да се гордее родното ръководство. И България изнася все пак.
Та на първия ред бяха позиционирани всички важни хора от Политбюро в очакване да видят спектакъла под режисурата на Коко Азарян. Да покажем банските на обединението се съгласихме само 4 момичета. Никой не се осмеляваше да се съблече пред такава важна публика. И когато дойде време да излезем да покажем банските костюми, музиката започна, ние се изстреляхме, завъртяхме се под такт, върнахме се, преоблякохме се и пак – право на сцената.
И що да видим – тъкмо излизаме вече с половинки бански, Огнян Дойнов и цялата свита най- демонстративно станаха и напуснаха салона. Не знаехме защо е така. После зад кулисите научихме, че са били възмутени, че излизаме голи по бански, а това не било морално.
След това имахме в резиденция Бояна ново ревю на рокли и костюми и тогава имахме честта при нас да дойде лично другаря Тодор Живков.
Дойде и ни поздрави, че така добре показваме родното производство.
Абе славно време беше. Весело и незабравимо. Репетирахме преди ревюта където ни падне, само и само да си направим добре изпълнението. Прескачахме в неделите през едни прозорци на една заключена зала, за да можем все пак да включим касетофон с музика и да направим ревюто като хората.
Пътували сме и извън страната. Аз лично съм била на моден фестивал в Тбилиси, но мои колеги бяха на едно доста дълго пребиваване в Москва, откъдето се бяха върнали почти без дрехи и обувки. Руснаците им изкупили всички дънки, красовки (разбирайте маратонки), блузи, якета и рокли.
В списанията „Божур“ и „Лада“, в които често ни снимаха имаше не рядко публикации на мода от Чехия, Унгария, ГДР, Полша и Румъния. Пазя и до днес много сладки и смешни издания на реклами в тези списания. Истината е, че макар и в социалистическо време, ние се чувствахме добре като модели и манекени, защото бяхме проводници на новото и почти западно модно влияние.
Обичам и до днес моите колеги манекени и често се събираме. Доайенът сред нас е Петър Генадиев, който и до днес не измени на елегантния си външен вид и е неостаряващ. Част от нас се пръснаха по света.
Аз съм щастлива, че и до ден днешен представям мода и участвам в модни фотосесии за марката Les Artisanes. Снимат ме в тв реклами и така не ми липсва времето, в което бяхме едни щастливи млади красиви хора, които обичаха работата си и бяхме наистина на ниво. Въпреки всичко.
Романтични спомени са всичките ми от този период, но имам един по-така. Имах един фен, който незнайно как разбираше къде имаме ревю и винаги цъфваше сред публиката с роза в ръка. Изчакваше да свърши ревюто, поднасяше ми розата и си тръгваше.
Всички манекени си имахме любимо модерно място, на което се събирахме вечер, ако нямахме ангажименти. Това беше „Кравай“. Кафенето „Кравай“ на ъгъла на „Фритьоф Нансен“ и „Патриарха“. Там се събирахме заедно с групите Тангра, Спринт, Атлас, Милена Славова и всяка вечер отивахме някъде на купон. Обикновено се събирахме по домовете. Слушахме музика, танцувахме и обсъждахме новите песни и новите модни тенденции. Бяхме си модерни отвсякъде. Не пропускахме, разбира се, концертите на нашите приятели от групите, пеехме всичките им песни и често бяхме съпътстващата група с тях по турнета и концерти извън София.
Имаме щури спомени откъде ли не. Обикаляли сме България на автостоп и с колекция на рамо. Отиваме до Раднево например, правим ревюто, група Спринт прави концерта, после купон, спим в една хижа и на другия ден – напред към другия град.
Няма да забравя никога колко хубаво беше в компанията на Георги Минчев на един такъв концерт. Беше прекрасен с неговите вечни песни. Светлина на душата му. Да, хубаво време беше.
Извървяла си пеша всичките 870 километра на Ел Камино, пътят на пилигримите, започващ във Франция, изкачващ Пиринеите и вървящ по тях през цяла Северна Испания, докато стигне до катедралата „Сантяго де Компостела“. Какво те отведе на него? Какви спомени пазиш от това поклонничество?
Обичам да пътувам. Особено ме тегли сърцето към духовни пътища и такива, които са различни от най-популярните дестинации, предпочитани от хората.
Камино изминах три пъти – 2011 г. , 2014 г. и миналата година 2016-а. Да тръгна ме провокира книгата “Камино” на Шърли Маклейн, но до нея ме доведоха моите приятелки Силвия и Теди Кацарови. Чели книгата и непрекъснато ми казваха, че трябва да я прочета и че само аз мога да направя такова пътуване.
Така и стана. Реших и тръгнах. Гладът за смисъл винаги ме праща на моите духовни пътувания. Там душата ми ликува.
Първото Камино изминах с моя приятелка Таня. Тогава съвсем не знаех, че ще така ще ми хареса и толкова ще ме завладее, че да тръгна пак и пак. Имах най-прекрасното Камино. Срещнахме прекрасни хора от цял свят, вървим и се любуваме на природата, потапяме се в култура, история, докосваме се до духовни места, които пълнят душите ни със светлина.
Не може да се опише Камино с няколко думи, а дори мисля, че изобщо не може да се опише. То се преживява. Може да се разкажат отделни случки, някакви мили моменти, но като цяло не може да се разкаже.
Камино е път, който ти изправя кривините, като с магическа пръчка маха негативни качества и някак те прави още по-добър.
Там разбираш, че вярата е много важна. Там разбираш, че не целта е важна , а пътя. Всичко се случва по пътя. Така е и в живота. Всичко е сега. Всичко е в това, как живееш в момента, как се държиш с хората, какво добро правиш.
Крайната дестинация всъщност се оказа никак не важна. Когато влезеш в Сантяго де Компостела, много си щастлив и се радваш, че ще имаш благословението, което ще получиш на катедралата на Апостол Яков – един от най-любимите ученици на Христос. Обаче после започваш да страдаш за пътя, за спомените по пътя, за изживените моменти и ти се иска въобще да не беше свършвало Камино.
Наистина е неповторимо изживяване. На първото Камино вървяхме по пътя с един пилигрим от Полша – Анджей. Той изминаваше Камино тогава за осми път. На въпроса ми, защо го прави за осми път, какъв е смисъла, той ми отговори така: „Когато се прибереш в София, ти сама ще разбереш защо аз минавам вече осем поредни години Камино. Пътят сам ще започне да те вика.“
Така и стана. Когато се върнах, копнежа по Камино не ме оставяше. Още там, вървейки, бях решила, че искам да запаля още много българи да изминат този прекрасен път. Искаше ми се, пожелах си го и то стана. Много се радвам, че вдъхнових много българи да тръгнат натам.
Фейсбук много ми помогна за това, както и поредица от интервюта по телевизии и радиа. Дори не съм търсила медиите. Някак ме намираха и ме канеха да разказвам. Започнаха да ми пишат и да ми се обаждат много хора, да ме питат за подробности, организация и въобще важни неща по пътуването. Никого не съм върнала. Срещнах се с всички, които поискаха това, отговорих на всички, дори заведох много хора да си купят правилните обувки и екипировка.
Сега получавам толкова много благодарствени писма и толкова мили думи. Много българи вече вървят и изживяват Камино. За едни е по-трудно, за други е просто песен, но всички до един признават, че ги е променило и им е дало прекрасни преживявания и светли моменти.
Много може да се разказва. Та това е път на повече от 1000 години, почти 1000 километра и цели 30 дена време за минаване. Толкова много неща се случват в тези дни на крачене. Понякога бодро и ведро, понякога изплезили езици от умора, понякога с болки, но винаги разтърсващи из основи душата ти.
Така през 2014 г. изминах второто си Камино. Повика ме и тръгнах.
Извървяла си част от тези стъпки още веднъж, но този път, стигайки до Испания на автостоп. Защо? Не ти ли се стори твърде щуро (и малко опасно) пътешествие, дори за една Пипилота?
Така си бях решила. Пипи ме е научила така. Ако искаш нещо много силно – просто го направи.
Аз пътувам на автостоп от ученическа възраст и го правя не винаги. Обичам да пътувам всякак и с всичко, но и на стоп ми харесва. Когато ми скимне, че искам да ида донякъде на стоп, ставам, тръгвам и го правя. Харесва ми. И не ме е страх. На стоп ти спират само добри хора. Само добър човек може да ти спре, да те качи и да те закара там, накъдето си тръгнал.
Мога наръчник на стопаджията да издам. Има си правила и когато ги спазваш, няма страшно. Не пътувам през нощта, знам как трябва да съм облечена, когато съм на стоп, знам къде да застана, знам правилата. И да Ви кажа имам много добри приятели навсякъде до ден днешен от пътуванията ми по този начин.
Ангелите са на пътя. Те са там, за да ми помогнат да стигна до целта невредима. Да, щуро изглежда това ми начинание да тръгна на стоп до Испания и обратно, но пък ако знаете колко емоция и има в това. Срещаш толкова хора, говорите си, разказвате си истории, после благодариш и пак напред. Преди година обещах, че спирам пътуването на стоп. И сега само ще разказвам. 🙂
Второто Камино ми даде точно това, което ми даде и първото, но първото си остава първо. Миналата година пък изминах за трети път Камино. Повика ме чрез моята приятелка Ани, която решила да тръгне, но искала с мен. И не ми трябваше много да мисля. Тръгнахме и го изминахме.
Емоции, смях, сълзи, болка, насторения, песни, танци, красиви мигове с приятели отвсякъде – това беше третото ми Камино. Още след първото Камино написах книга, която така остана в компютъра ми незавършена, защото други неща бяха по-важни от нея в този момент. Не съм я издала още. Така се случи, че докато книгата ми отлежава в компютъра, аз изминах още два пъти прекрасния светъл път.
Сега ще добавя интересните моменти и от другите ми пилигримски пътешествия в книгата. Така ще има повечко за четене от преживелиците там. Явно е имало защо да не бързам да издавам книгата. Всяко нещо с времето си. Питат ме непрекъснато кога ще я издадеш, какво стана, чакаме книгата… Но аз нямам притеснения. И не бързам. Нищо не е на всяка цена.
Освен това аз не съм писател, нито се изживявам като такава. Трябва ми малко повечко време и повечко да съм сама и ще завърша книгата. Там ще опиша това, за което ме питате. Тук няма да ми стигне времето да описвам всеки миг и всяка радост, изживяна на Камино.
Едно само ще кажа, че такива пътища ти дават свободата да си ТИ, да се радваш истински, да изживяваш, да попиваш, да пиеш от извора, да си истински щастлив.
По пътя, разказваш, си срещала много ангели. Разкажи ни за хората на Ел Камино – местните, пилигримите, ангелите…
Значи трябва доста да разказвам. Срещнах много хора на Камино. От цял свят. Дори от Япония, Нова Зеландния и Щатите. От всеки край на земята има пилигрими.
Местните хора са много любезни. Те са свикнали покрай къщите да минават ежедневно, целогодишно хора с раници на гърба. Готови са винаги да ти помогнат, ако имаш нужда от нещо. Иначе ти махат за поздрав, усмихват ти се и ти пожелават Буен Камино. На самия път има много места, където да пиеш кафе, да си починеш, да хапнеш и да продължиш след това. Направили са така, че на пилигримите да им е комфортно и добре.
Пилигримите, с които споделяме пътя са от една кръвна група, с един светоглед и са тръгнали също като теб да изживяват духовния път. В нормалния живот не всеки ден срещаш хора като теб или с твоите виждания, с твоите духовни търсения, с подобни мисли и чувства като теб. Там всички са такива. Разбирате се с половин дума. Само с поглед понякога.
Там хората обичат природата и те като мен, като че ли са тръгнали да вървят от глад за смисъл. Всички сме като едно семейство. Всички си помагат. Винаги те питат имаш ли нужда от неща, ако те видят, че си поседнал или че превързваш крак. Нерядко споделят с теб храната, която носят. Чувам от други пилигрими, че не всички били такива, но аз да кажа честно не срещнах лоши хора.
Имало било хора, които били там ей така за спорт или ей така като туристи. Дори така да е – аз не срещнах лоши хора. И всички емоции с тези пилигрими сме делили и сме изживявали заедно. Срещите с хората са едно от най-хубавите неща на Камино. И срещите с ангелите също.
https://jasmin.bg/2017/litsa/interview/vladina-tsekova-kamino-pyt-kojto-ti-izpravya-krivinite/
