Владина Цекова ни води по пътя – на Камино, на сбъднатите мечти, на доброто. Така, сякаш разказва притча – леко и с усмивка.
Докато споделя историите на своя живот – на детството си с глухи родители, научили я на любов и търпение, на младостта си като един от най-красивите модели и манекени през 80-те, на новите духовни пътища, по които крачи…
Името ти е интересно и необичайно – Владина. Била си в индийски ашрам и там си получила духовното име Шрадха или Вяра от сърцето. А ти самата често се наричаш Пипилота. Какви са историите зад тези различни и все пак съвсем не противоречащи си имена?
Казвам се Владина и съм кръстена на дядо ми Владин – бащата на моя татко. Аз не го познавам. Той е починал месец преди да се родя и макар майка ми да е била избрала друго име за мен, решили да ме кръстят на него. Бил много добър човек и искали и аз за съм добра като него. Иначе мама била избрала името Красимира за мен. И то е хубаво, но съм Владина.
Харесвам си името, защото е необичайно и различно. Струва ми се спокойно име, леко и ефирно. Важно ми е да живея живота си така, че когато някой чуе името ми да знае, че зад него се крие добър човек. Много ми е приятно, когато приятел ми каже, че в разговор, споменавайки моето име, някой с радост възкликва в контекста на нещо хубаво.
Има един ангел на пътя Камино – ангелът Дейвид. Един прекрасен човек, който се грижи за пилигримите, като им дава вкусна и заслужена почивка след дългия преход. Та този ангел Дейвид, за когото разказах на всички след първото ми Камино, вече е известен сред пилигримската общност, изминала Камино.
Когато някой българин пристигне при Дейвид и каже, че е от България, той веднага възклицавал с радост – Ооо, Владина! И обратното – когато пак някой българин или българка, пристигайки при този невероятен човек, му каже, че познава Владина и че от Владина знае за това място – Дейвид веднага възкликвал – Оооо, България!
И знаете ли, много е хубаво чувството, когато тези хора ми пишат и ми изпращат поздрави от Дейвид, и ми разказват как той реагира на името ми. Това означава, че съм оставила добра енергия и добро чувство у този човек от разговорите и всичко, което си споделихме в немалкото време, което прекарах при него.
Името е като ключ – отваря врати. Името е и вибрация. То е и енергия. То е памет.
Практикуването на йога от дълги години, ме отведе на пътеката на Свами Сатянанда и в ашрама в Рикия Пит в Индия. Там съм била няколко пъти, както и в ашрама към единствения йога университет в света в Мунгир.
Стремежът към духовно усъвършенстване ме потопи в един смирен и различен свят от нашия. Духовните практики за хармония, баланс и изчистване на негативните качества, каквито неминуемо всички имаме ми дават това, което търся и от което имам нужда.
Всеки от нас, който сърцато се е отдал на духовното усъвършенстване и който с постоянство стъпва по този път, получава своето духовно име. То се дава на специална церемония със специално посвещение. На такъв ритуал получих и аз моето духовно име – Shraddha.
То означава вяра от сърцето, истинската вяра. И когато отворих своя духовен паспорт и видях името си, и когато разбрах какво точно означава, аз много се замислих. Как така моя духовен учител е избрал за мен толкова подходящо име, точно каквото съм аз. Аз наистина съм истински вярваща, непоправим оптимист, винаги вярваща, чак до наивност.
Та това е моето духовно име, което с радост и благодарност приех. След време пак в Индия, по време на големия юбилей на йога университета в Мунгир, на специална церемония една част от нас получихме посвещение в следващото ниво карма саняса и тогава към името ми добавиха още едно – Chaitanya.
Така станах Shraddha Chaitanya. Добавеното ми име означавало съзнание, както и дух, интелигентност, енергия, ентусиазъм и усещане. Имало Бог Чайтаня, който всъщност бил изпратен да спаси света. В общи линии това мога Ви да кажа за духовното ми име.
Иначе да, както Вие казвате – аз наричам себе си Пипилота.
Всъщност аз съм ученичка на Пипи дългото чорапче.
Добра ученичка съм била, защото тя много ми е повлияла. Досущ като Пипи аз съм вечна нещотърсачка, опитвам се и ми се получава да живея с радост в сърцето, гледам леко на проблемите и не се ядосвам на незначителни измислени кахъри.
Осъзнала съм, че животът се живее много по-леко, ако правим, каквото ни е на сърце, а не каквото някой друг те кара да правиш. Разбрала съм, че пътуванията ми дават живец и енергия. Е, нямам кон на верандата, нито пък мога да го вдигам с едната ръка, но пък имам безкрайно много прекрасни качествени приятели и мечтите си. Затова Пипилотка е моят герой.
Същото бих казала и за Зорба гърка. Той също е моят герой за всички времена. Щурак, каквато съм и аз.
Споделяш, че животът с глухонемите ти родители те е научил на толерантност и на умението да цениш истински стойностното в другите. Разкажи ни за детството си с хора, умеещи да предадат подобни ценни уроци.
Да, родена съм в семейство на хора, които са глухи. Мама Велика се е родила седмаче и всички са очаквали, че тя ще умре. Настанили я зад печката, увита в памук и вълна и се грижели за нея. Тя не само, че не умряла, но порасла със силен дух и любов към живота.
Татко Митко пък се родил чуващ. На две годинки се разболява. Нещо изстинал, а докторът му бил някаква инжекция, не знам точно, но спомените ми от бабините разкази са, че било пеницилин тройна доза. От това татко загубва слуха си. Дядо ми тогава е бил на война. Много бил ядосан на лекарската грешка, но както и да е – минало. Татко остава глух до края на живота си. Въбоще за лекарските грешки имам много да кажа, но това е друга тема.
Още от малки мама и татко са били записани да учат в София в специализираното училище за глухи в кв. Павлово. Като поотраснали, се залюбили, оженили и така съм се появила аз. Нямам спомени от бебешката ми възраст, но вероятно първият език, който съм проговорила и който съм разбирала е бил този на жестовете и мимиките – езикът, с който мама и татко общуват.
Имах хубаво детство, но от малка съм расла с първосигнален навик да помагам. Целият ми живот е белязан и изпълнен с готовност за помощ и отдаденост.
Имам най-добрите родители на света. Те – глухите, са всъщност много оправни, дейни, знаещи и можещи хора.
Родителите ми са ни дали с брат ми най-добрите уроци и възпитание – да помагаме, да сме добри, да сме толерантни, да сме търпеливи, да сме уважаващи, да ценим всичко в живота си. И до ден днешен винаги се втурваме да помагаме на хора в беда, на деца, на възрастни, на животинки.
Често съм се чудила, как така тези нищо не чуващи хора са успели да ни отгледат, да се грижат както подобава за нас, да ни образоват, да правят така, че нищо да не ни липсва. Гордея се с тях. Те са трудолюбиви и отдадени на семейството хора. Мама беше шивачка в предприятието „Тих труд“ и няма нито един ден болнични или отсъствие от работа. Татко ми също работеше в „Тих труд“. Той правеше мебели. После работеше в авторемонтен завод. И той като мама никога не отсъстваше от работа.
Това съм запомнила, защото много сме говорили у дома за дисциплината и трудолюбието. И аз като тях нямам нито едно отсъствие по никакъв повод от училище. Каквито родителите, такива и децата. Имам един спомен от момент, в който не исках да ходя на училище, когато бях в първи клас. Причината беше, че децата ми се подиграваха, че мама и татко не са като другите и че не чуват. Аз се срамувах. И ми беше криво.
Един ден сутринта заявих на мама, че не искам да отида на училище. Тя се спря на вратата в коридора и ме попита защо. Аз не исках да и казвам, да не я обидя, но настоявах на своето и и казах, че не искам да ходя на училище. Тя обаче тропна с крак и каза, че няма да мръдне оттук, докато не и кажа причината. И аз изплюх камъчето. Казах и така: Защото ти не чуваш и децата ми се подиграват. И знаете ли какво направи мама? Съблече си палтото (тя беше тръгнала на работа), съблече и моето палто. Грабна ми чантата от ръката, хвърли я на земята, заведе ме в кухнята, хвана ме с двете ръце и ме сложи да седна на кухненската маса.
Вероятно, за да и бъда на нивото на лицето, докато говори с мен. Мама се вторачи в лицето ми, погледна ми очите и ми каза следното в яда си: „Имам ли ръце? Имам ли крака? Гледам ли те? Обличам ли те? Грижа ли се за теб? Храня ли те? Давам ли ти парички за училище за закуска? Готвя ли ти? Обичам ли те?…..Аз съм като всички майки и те обичам. Аз съм като всички останали. Марш веднага на училище. И да не съм разбрала повече, че се срамуваш от нас.“
Та така. Това беше голям урок за мен. От този момент нататък не посмях да се срамувам. Напротив – гордеех се с моите оправни, красиви, добри и прекрасни родители. Често в този период на израстване съм си задавала въпроса какво е да не чуваш нищо – нито песен, нито звук, нито как шуми морето, нито бръмченето на колите, нито мяукането на котката.
Сега като се замисля, си давам сметка колко тъжно е да не чуваш нищо. Нищо! Мама и татко никога не са чули смеха ми, нито как плача, нито как хубаво пея. И все пак – те обичаха живота и бяха като всички останали хора. Детството ми беше волно и щастливо.
Татко обичаше да ме води на мачове, защото беше футболист в отбора на глухите. Дори често пътуваше извън страната. Водеше ме и на Витоша, защото обичаше планината. Мама пък ме обличаше много красиво винаги и ме водеше на разходка в парка. Тя и татко са големи естети. Когато отивахме в парка, мама и татко винаги ми разказваха истории на даден паметник или сграда.
Семейството ни е уютно. Вратата на дома ни винаги е била отворена за приятели и това до ден днешен ми е останало от родителите ми. Винаги у нас имаше гости. Отвсякъде. Мама и татко имаха много приятели от България и чужбина. Все глухи хора. И постоянно ни гостуваха, както и ние им гостувахме. Много обичахме тези моменти с брат ми. В мазето имахме 4 походни легла, и когато ни идваха гости, татко ги донасяше. Ние отстъпвахме креватите си за гостите, а походните легла бяха за нас.
Беше празник да общуваме с тези хора. Научавахме толкова много от тях, нищо, че не чуваха. Една наша приятелка рускиня например, при всяко идване в България пълнеше куфарите си с книги от руските книжарници. Тя тогава ми каза, че книгите са най-хубавото нещо, което трябва да купуваме, защото ни учат на много неща. Много мога да разказвам.
Животът в семейството на глухи хора е прекрасен урок по толерантност и любов.
У нас беше все тихо, защото говорехме с ръце. Мама и татко ни научиха на много неща, но и много неща е нямало откъде да знаят. Затова аз попивах всичко от телевизора. Бях петимна да знам и науча всичко. Няма научно популярен филм, исторически, документален, музикален, игрален и въобще всичко, което да не съм изгледала. Предаването „Атлас“ попивах и изпивах с поглед. Търсех да знам още и още. И търсех компанията също на себеподобни – чуващи.
Затова и съм по-бърборива от останалите хора. Помня един ден като малка, попаднахме с мама и татко сред някакви хора чуващи. И те бяха много учудени. Казаха: „Божеее, тези глухи хора какво красиво бърбриво момиченце имат. И колко е синеоко.“ Та и бърбривостта ми, любознателността и жадния ми поглед имам пак от мама и татко. Иначе всички сме синеоки. И добри.
https://www.youtube.com/watch?time_continue=74&v=CbU6xRSrY7c
