В наскоро появилата се на български биография на Ален Делон /“Ангел и хулиган“, Венсан Киви/ срещнах една забележителна фраза на Антоан дьо Сент-Екзюпери /“Земя на хората“/.
Тя ми изглежда безценна, особено днес. Ето я: „Величието на един занаят може би се корени преди всичко в това, че обединява хората: има само едно истинско богатство и то е отношението помежду им“.
Разбира се, авторът й изобщо няма предвид телевизията – но пък сякаш тъкмо за все по-мизерния телевизионен занаят тя изглежда напълно на място.
Мизерен занаят, зависим, робски дори – обаче дори и само някакви огризки от достойнство да са останали в него, те, все пак, биха могли да свързват криво-ляво хората, за да не остават те сами в скотската си отчужденост, наложена им покрай цялостния упадък в годините на Прехода.
Упадък на човещината, преди всичко. Скоро ще търсим в тълковния речник пояснение за тази дума.
И може би ще научим, че „човещина“ е да подхвърлиш 40 лева към коледните пенсии на бедняците.
Всъщност, това понятие и днес вече не съществува за политиците – не само в речника им, а и в цялостната им представа за Живота, доколкото изобщо я имат.
Тия дни Ирина Жерева /Би Ти Ви, Новините/ представи
92-годишният Станислав Димитров от село Градешница: градушка ударила и унищожила лозето му.
Нищо и никакъв сюжетец, обаче какъв невероятен език има този човек, можеш да го слушаш безкрайно: как скръбта връхлита внезапно и погубва радостта; как би искал Живота да е като филмова лента, която да върнеш назад – и да я спреш някъде по-рано, извън Бедата – и това да бъде Божи знак, за да вярваме…
Какъв е бил този човек, какво е работил, как е съхранил този език?
Какви хора имаме, които имат таланта именно да обединяват – трябва да ги показват непрекъснато, гласовете им ще са противоотровата срещу бездушното слово, с което ни говорят, особено политиците.
Та те обикновените хора говорят по-красиво дори на прасетата си – отколкото ония дърдорят „посланията“ си – кому, защо – няма никакво значение… Може би вече ви досаждам с възторга си от хора като бай Станислав, но пак не можах да се сдържа.
А ония, докато дърдорят, да вземат да съборят мостовете на Кольо Фичето – та да не продължаваме несмислено да се самозалъгваме с новите си „строители“.
Събаряйте, събаряйте – това е в природата на Прехода, защото го пробутваха хора без елементарни сръчности.
Само на НДК още не са посегнали, понеже няма да има къде да си правят помпозните конгреси.
Нямаха късмета и Мемориалът на Бузлуджа да падне от само себе си – та сега охранените им бузи се зачервиха от шамара, който им удариха американците от фондацията „Гети“ – с дарението си за проучването на Мемориала с оглед на запазването му.
Нашите развалячи гузно си затраяха, никой не благодари на фондацията.
И какво да й кажат – че са майстори-къртачи, обаче иначе демократи…
Вече една вело-алея не могат да направят като хората – открили една преди три-четири години, уж експериментирали с някакви материали и сега тя е в окаяно положение, ще обявяват конкурс за ремонта й.
Все експериментират, днес некадърността минава за експеримент.
Най-главният експеримент беше самият Преход – радвайте му се до насита.
Една алея не им е по силиците, вие искате цяла държава да стопанисват. По-добре да я заколят някак наведнъж.
Клането е над всичко – над сръчността, над предвидливостта, над грижовността.
Шефът на Българския енергиен холдинг си подал оставката – поискали му я, докато бил в отпуск, на плажа. „И какво направихте?“ – пита храбрата репортерка. „Ами, останах си на плажа“. Ха-ха, хи-хи.
Едва по-късно стана ясно, че човека го натирили, понеже не скрил истината – а тя е, че за осем месеца държавата е загубила един милиард лева от евтиния ток, който се изнася в чужбина.
„Държавата“ обаче мълчи, тя винаги мълчи в подобни случаи, стопаните й предвидливо онемяват, скоро ще онемеят и ония, които все още се осмеляват да питат за истината.
Оная вело-алея пък се превръща в метафора: Тръгва от Надежда/квартала и се препъва в собствените си дупки, става част от общото суркане и препъване.
Тия дни и Туркменистан ни подхвърли една идейка – не става дума за газа, с който ще ни залее, стига Руската Мечка да легне на другата си кълка; без нея и от Луната да потече газ, пак няма да стигне до нас – това пропусна да ни съобщи бившият американски посланик Уорлик, този комедиант на диверсификацията.
Все пак, от Туркменистан лъхна нещо оптимистично: видяхме внушителните им морски комплекси ала Дубай, в които не се мяркаше нито едно човешко същество.
Строиш, ремонтираш – и никой не ти се пречка в краката.
Може и най-дългата в света вело-алея да построиш – вертикална, право към небето. От експериментален материал, невидим.
Чудна идейка за нашите „строители“.
Вход към алеята – само за избрани.
За тях – лесен път за Възнесение.
Кеворк Кеворкян https://svobodnoslovo.eu
