Нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една-две от тия разновидности.
Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на английското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена „Реймънд – или за смъртта“. В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията своите отношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявлението, че не бил доктор, нямал учена титла. Ако пък е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист – още бил млад, не можело да му се вярва.
С Оливър Ладж, разбира се, който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва – старците се обикновено вдетиняват… В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за психични изследвания, при това още – и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала, що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите признава тая общност).
Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долна религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети… Тоя свещеник очевидно не е разтворил корана, нито се е запитал има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети като възмездие за праведен живот, а под „хурии“ се разбират въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че Исус казва: „Който не яде от Моята плът и не пие от Моята кръв, няма да влезе в Царството небесно“, той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството на причастието. В християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж (тълкувание) на свещените книги, но у другите религиги – не.
Фанатизмът – друг образ на безверието – настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други не са чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула – и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите – средствата на безверието.
Шовинизмът (национализмът) е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група – са все породени от безверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме брятя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.
Но има хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието. Това са ония големи сърца, които позанават само обичта. Не са ли великите творци досега – творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи – не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка?
Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония, които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно дали атомът или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било най-сетне като съзнание.
Бог обитава у всички – твърди мистикът – ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание. Сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми, се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябва да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава.
Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълго време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син кога на тоя народ, кога – на оня, кога на една, кога – на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия си живот се е стремял към нещо добро, в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето – мистикът извлича късата мъдрост: „Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик – и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба.“
С една реч – „каквото посееш, това ще пожънеш“, древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистика светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син; Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.
Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от пъклени сили. Той (мистикът) страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист. Той не предрича на човечеството гибел, а светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато гледа картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите, образите или звуците – сякаш е сам седнал с него.
Мистикът не среща с предупреждение и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите, да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно. Не го познават ония, които го смятат за саможив и усамотен съзерцател: Госпожа Ани Безант, чиято личност е образец на практически мистик, е толкова мислителка, колкото и общественица. Тя признава, че е социалистка, принадлежи към трудовата партия на Англия, кръстосва цял свят, за да говори на различни теми: по религия, окултизъм, теософия, социология, възпитание, книжнина и философия.
Истинският мистик е деятелен; той се въодушевява от всичко: от светлата цел на живота, от картините и музиката, от слънцето, от цветята и дървесата, от обществения живот, от работата за другите, от поезията и простите развлечения. Но неговото въодушевление не е шумно, възторгът му е тих и дълбок, траен; неговият нрав е топъл и жив, той не отблъсва като безверника; мистикът не обича да спори, понеже спорът разрушава: той ви оставя да мислите както щете, без да ви натрапва своя възглед. Той е положителен. С готовност твърди, рядко и точно отрича, предпочита да каже „да“, когато на устата на безверника стои вечното жестоко „не“.
Мнозина го намират (мистика) привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се нрави на мнозина. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.
Мистикът също се представя в някои разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно – и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката като път към една безусловна истина – оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот.
Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.
Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доброто на другите, а другият – себе си. Първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно – да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, Прличев, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници – все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа [грижа] е била да направят от нашия народ „Божие лозе и Божия градина“, да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива Божии работници са били и богомилите, представящи най-силното мистично движение, родено на нашата земя.
Следва продължение! http://afera.bg
