Публикувал съм това* във фейсбук преди около месец.
Препубликувам го в сайта си, заради височайшото посещение в Невша днес – самата Цвета Караянчева!
Селото започва да става непроходимо, асфалтът – там където все още го има – е скрит от надвисналите треви, които отдавна надвишават човешки бой, но важното е да върви самодейността на местния танцов състав на когото бъркащата Виетнам с Китай е гостувала днес.
С песни и танци към на майната си един вид.
Пир по време на чума по овцете.
Съжалявам, че дори не съм разбрал, че мадам председателката на НС е тук. Такова прилично панаирче бих спретнал – в най-добрите традиции на Кауфланд! Язък…
…
Не знам, като реквием ли ще излезе накрая или все пак ще се усети някаква нотка на надежда, но каквото – такова!
Излязох до магазина да пия едно кафе – и аз с хората да се смърся, дет се вика и да не го споделям само с птиците и буболечките сутрешното си събуждане.
Гледам коли, коли, коли на чаршията, все едно втори сбор караме на село. Зарадвах се, че се усеща някакъв живец. Да, ама се оказа погребение. До портите на църквата три венеца, а катафалката спряла на сянка под близкия кестен изчаква да вземе „товара“ си. За седем дни, това е второто погребение тук. Бях забравил как ми се сви сърцето, когато чух камбаната вчера. Знаете, по селата това е начина да се извести, че някой си е отишъл завинаги.
Все по-тягостен става звъна на камбаната и все по-голяма става бройката на миналите от обратната страна на земята.
Магазинчето, където седнах е в относителна близост до ЖП гарата в Невша. В момента в гаренския район, то не е и махала, поне вече не, живеят двама човека. Единият временно. То всички сме временно на тази земя де, просто единият е сезонно пребиваващ. Другият е над 80 годишна жена. Сама на два километра от най-близката къща. Преди години там живееха около петдесет човека и поне 30-40 работещи към железниците, зърнобазата в близост и отдавна разрушената мелница. Голям калабалък беше – два магазина, кръчма, кипеше живот. Сега един човек на половин село място.
Иначе и в цялото улиците вече се затварят от надвисналата мангуна. Особено привечер или ако прироси дъждец едва се диша от стелещият ѝ се на нивото на човешки ръст тежък мирис. На това растение латинското название е „Conium maculatum“, малко по-разговорното е „бучиниш“, а на село си му казваме „мангуна“, както споменах. Имаме си и местен лаф свързан с него – „Кво ме гледаш като натровен от мангуна“. Използваме го, когато някой те зяпне неадекватно. Растението е силно отровно. Именно с такова е умъртвен философа Сократ.
Самият Сократ винаги е твърдял, че този, който постъпва зле, не знае какво е добро, тоест, ако човек знае какво е добро, той ще постъпва добре. Заради възгледите си е съден от демократичното управление на Атина на скалъпен от тогавашната конюнктура политически процес, на който бива осъден, а присъдата е да изпие чаша с отрова от бучиниш.
Сега бучиниш има за всички, а камбаната бие лениво от време на време.
На 24-и май отидох и сложих цвете пред затворените врати на блаженопочившото невшенско училище. Не знам дали не наближава времето да направя същото и с табелата в началото на селото.
Мъртвите отварят очите на живите, само тогава, когато живите не си извръщат погледа.
Да, реквием с отворен край се получи…
Иван Иванов http://afera.bg
