В ЧУДНАТА СТРАНА АБСУРДИСТАН
Историята не е криминална (макар да е с такава окраска), та още в началото уточнявам: става дума за онази вековечна институция, на която са разчитали за справедливост още по времето на Хамурапи, че и по.рано, в разцвета на шумерските градове-държави. И все още – невероятно, но факт – у нас разчитат.
Кои?
Изглежда само наивници като моя милост. Е, ако съдиш някой безобиден пенсионер или клошар, дето ти е задигнал кокошката, може и да е по закон и по съвест. Но такова нещо е непостижим лукс по простата причина, че само хонорарът на адвоката стократно надхвърля стойността на птицата.
Да не говорим за подводните камъни, които те дебнат във владенията на Темида: лъжесвидетели, отлагания, харчове за експертиза, за допълнителна експертиза, която може и да докаже, че кокошката не е от женски, а от някакъв друг джендърски пол. Не вярвате ли? Казва ви го потърпевш – на мене самия ми смениха пола. И то дваж.
Да не забравяме предварителната бариера, която се налага да прескочите – разпорежданията на съдията, който (става вече комай масова практика у нас) непременно ще ви нареди да си уточните щенията в исковото заявление: в какво точно обвинявате крадеца, как е извършил деянието си, какви доказателства притежавате, ваша ли е наистина кокошката, каква е перушината ѝ и пр. и пр.
В моето родно село, което през турско е носело името Кадъкьой, имало – подразбира се – съдия с дивит на пояса. Оплаче ли му се Първан, че Иван му е задигнал кокошката, кадията привиква двама свидетели. Видели ли сте Иван да отмъква пернатата животинка? Видяхме го. Събувай, Иване, гащите и десет тояги на голо по задника. Няма отлагания, няма тинтири-минтири. Сега му викат ефективно правосъдие. А от днешно гледище – илюзия непостижима.
За да го разбера, за да се убедя окончателно в нефелната си наивност ми трябваха почти две години бродеж в тъмната, заредена с невидими капани страна Абсурдистан. И сега, в последните декемврийски дни на 2017-та, четейки окончателното решение, разбирам колко безгранична е относителността. Айнщайн ряпа да яде.
Фокус-мокус. Черното се оказва белоснежно, а кожодерът-грабител – същи ангел праведен.. Няма тън-мън – трима съдии, три достопочтени дами в черно (тогите им имам предвид, не душите) са се подписали. И понеже законът ме е оковал в клетката на местната съдебна околия, у нас той е стъкмен така, че да удря бедния по джоба (щом искът ти е под 5 000 лева нямаш право на обжалване във Върховния) сега се налага да платя на монополиста кожодер, що години наред ме е ограбвал с лъжливите си сметки, почти хилядарка съдебни разходи – за дързостта да го привикам пред Темида.
Вкратце за предисторията.
През лятото на 2013 година в мазето на входа ни (№ 1 на блок 217 във варненския квартал Кайсиева градина) тихомълком подмениха абонатната станция на парното. Новата, „модерната” се оказа свършен факт за всички нас, обитателите на входа. Е, по правилник трябва да сме запознати предварително с модела, домоуправителят да подпише протокол, но за шефовете на топлоцентралата това явно е излишна глезотия. Каза ни се – пести енергия. Оказа се, че пести и здравето ни, на всички абонати от последния етаж.
Усетихме го още в началото на зимата. На втория ден след пускането на парното апартаментът ни се изпълни с букет от шумове: клокочене, бълбукане, тракане. Радиаторите изстинаха. Оказа се, че вътрешната инсталация трябва да се допълни с вода. С чешмяна вода от водопровода, а не с омекотена от топлоцентралата, както бе по Живково време. Някой от долните етажи, поясниха техниците, е забравил да си отвори вентила на радиатора. Това „забравяне” ни лиши от лукса парно отопление за два дни. „Забравянето” се потрети, почетвърти се и т. н. – декември, януари, февруари….през 2-3 дни, понякога през седмица (какво блаженство!) – какофония и студ. Денонощно. Чет нямаха тези „неотворени” радиатори.
Техниците назлън, не идват. Имате си, викат, отговорник на входа за абонатната. С дежурен на топлоцентралата да се разправяш е все едно на глух да рецитираш яворовите „Две хубави очи”. Отговорник нямаме. Никой не иска за този що духа да поема отговорност за тèхника чужда собственост. Преди години на отговорника търговецът плащаше чрез сторниране (по-малка месечна сметка). А и задълженията му бяха скромни: да държи ключа, да наглежда абонатната и реагира пръв при авария. Толкова. Вътрешната инсталация се допълваше сама – автоматика. Пак от Живково време.
Трябваше да минат две-три години, докато ние горе, на последния етаж, простосмъртните невежи абонати уразумеем, че новата „модерна” абонатна няма такова устройство за автоматично допълване. Че е, както се казва, менте техника. Без сертификати. Сиреч не отговаря на европейските стандарти, възприети от България. Сиреч е незаконна.
Ние го разбрахме. Българският съд – не. Ни чул, ни видял.
И на първа инстанция – варненски районен – и на втора – варненски окръжен – думичката сертификат рикошираше от главите на съдиите като топка за пинг-понг в метална стена.
Пишеха ентусиазирано в мотивите си, без този въпрос изобщо да е бил обсъждан на заседание, че абонатната ни била технически изправна. То и изобретението на мосю Гилотен е било техническо изправно, но „изправността” не променяла резултата от приложението му.
Театърът на абсурда започна с двукратно връщане на иска ми за уточнения.
Не било ясно какво искам. Госпожа съдийката се чуди какви неимуществени щети може да ни причини бълбукането, мръзненето, бруталността на служителите на топлоцентралата. Като че ли това е норма – да те тормозят и ти съсипват здравето по китайския метод. След многомесечна битка за правото, което уж ми осигурява конституцията, влизаме на съдебно заседание.
За една календарна година – 5 пъти на двете инстанции. Пет действия с главен герой абсурдът.
Като се започне с безцеремонното налагане на трета страна в процеса на фирма за топлинно счетоводство, с която нито моя милост, нито входът ми имаме някакви отношения де юре, та се стигне до брилянтното основание за липсата на автоматична пълначка – да не се наводнявали апартаментите ни.
Режисурата е безцеремонна и мачка като валяк аргументите ми и всякаква нормална логика и етика.
Една от съдийките е подменила и трите точки, определящи задачи за експертизата – написала съвършено други текстове, явно удобни на ответника монополист.
Молбата ни (моя и на адвоката ми) съдът да призове компетентен специалист на ВЕОЛИА се отхвърля с аргумента – поемете си дъх, – че ответникът е…юридическо лице. Сиреч – недосегаем. За разлика от нас – второразрядни субекти.
Които могат да бъдат навиквани и плашени с глоба заради дързостта си да задават неудобни въпроси на пишман експерта. Няма как, трябва да се опази човека – толкова нелепости и глупости е написал, че и от фалшификация не се е погнусил. Молчать, не разсуждать! Съчинението му е скалъпено с изсмукани от пръстите мотиви и числа по тертипа на народния израз едно към гьотере. Не се е постарал дори да звучи правдоподобно.
Само един пример, уважаеми читателю. Написал докторът на науките, специалист по топлотехника, че средномесечната температура за отоплителния период (зимата) е 10 градуса. Ако това е вярно – и гимназист може да го проумее – топлоцентралата трябва да фалира. Е, гимназист може, но не и съдия, та затова изглежда господин докторът на науките преспокойно гази през просото.
Бисерите са не един и два. За мене най-чудното, да не казвам стряскащо бе невъзмутимата сериозност, с която ги приемаха половин дузина съдии. Всичките, докоснали се до тази гнилоч, ухаеща за тях на розмарин.
В един от коментарите си писах, че всичките те (все дами, изглежда и професията съдия е феминизирана подобно на учителската) матросовски бранят монополиста, продавач на услугата затопляне на вода.
Не съм бил прав, тъй като подвига си Матросов е заплатил с живота си.
Въпросните дами с черни тоги – с пълното съзнание за безотговорността, за безнаказаността си.
В сградата на окръжния съд прочетох знаменито мото:
ПОДЧИНЯВАМЕ СЕ САМО НА ЗАКОНА.
Е, става дума за категория , за понятие абстрактно, което за черните тоги е просто средство, оръдие на труда. По този тертип чистачката им може да изпише свой девиз:
ПОДЧИНЯВАМ СЕ САМО НА МЕТЛАТА СИ.
Записал вкратце: Тошо Лижев, ищца (според съдия Данова и съдия Кожухарова от варненския районен съд)
