19 май. 40 дни без мама – Надежда Иванова Томова
…На Разпети Петък, когато мама живна и се усмихна и когато си бяхме казали последните думи, след като ги оставих и отидох да работя, мама попитала Ели:
– Коя дата сме днес?
– Разпети Петък, Наде – отвърнала Ели. – Чакай да видя… 6 април…
– Десети е датата, на 10 ще умра – промълвила мама.
И понеже мама все умираше, и все я гълчахме уж небрежно, а треперехме, стиснали душичките си в шепи – айде сега, стига, не ти, Бог ги решава тия неща, Ели изведнъж, настръхвайки, си припомня този изумяващ епизод, когато вече пътува към къщи, защото и бях съобщила, че мама е починала…
Умря точно на „десети е датата“.
Ами ако всичко онова, което виждаше и се сърдеше, че аз не мога да видя, и че щом аз не го виждам, това не означава, че не е истина онова, което тя вижда, е БИЛО в някакъв паралелен свят?
Години наред все се тревожеше: „Няма да устискам да станат 8 години от баща ти, че да ме погребеш при него“. Карах и се да не мисли за това, имахме и друг гроб, но тя си искаше при татко. Обяснявах и, че никакво значение няма в какъв гроб ще е, след като душите им ще са заедно, но тя току мине време и пак се тюхкаше, че няма да устиска. И не устиска, милата. Седем месеца оставаха до 8 години от смъртта на татко. Но пък уредих и това нейно желание.
И си легна при татко.
Вътрешно бях спокойна, даже хладна, Жорес. В началото някак не можех и да плача. Чувствах се объркана, свободна, но празна и за първи път разбрах какво е да не знаеш какво да правиш със свободата си.
В навечерието на деветия ден от смъртта и обикалях Морската градина с Бъни и ме връхлетя погрома на болката. Вървях и ревях, вървях, ревях и се молех: „Мамо, ти ми обеща, обеща ми, че ще идваш от време на време, моля ти се, дай ми знак, моляяяя те, мами….“. Спрях до морето и изплаках и на Ангел Ханс*: „Ангел Ханс, моля те, помогни на мама, моля те, ако е възможно, нека ми даде някакъв знак…“.
В цяла България вилнееше топла пролет, само Варна бе в усойна мъгла, мъгла, в която се луташе и душата ми.
Час по-късно, Жорес, докато вече седях пред компютъра, ме споходи Чудото.
Телефона ми звънна и на дисплея видях: „Вергиния Мартева“*.
– Първо лично да изкажа съболезнования и искам да ти пратя небесни поздрави от мама!
– Ооооо, мама… Знаеш ли колко плача, че не ми дава знак? Ето, виж! Послуша ме… и ти ми звъниш! – гласът ми трепереше, стъписана бях, удивена и стресната – Преди малко плаках и и викам: „Абе, майко, ти ми обеща да идваш отвреме навреме, дай ми знак, бе…“
– Тя ме накара сега да ти звъня! – отвърна ми Вергиния.
– Ах, милата ми? И какво? – трескаво питах.
– Да знаеш, майка ти плаче и тя от Другата страна… Но не, че има мъка някаква, просто плаче, защото и е мъчно за тебе. И иска да каже, че Горе… Виждам и един мъж в едно кресло и му излиза само пушек от цигара, не знам кой е този човек, баща ти ли е, кой е, нямам идея… Пушач ли е бил баща ти?
– Пушеше на младини, после ги отказа на стари години…
– Виждам го на едно старо кресло /б.м. – татко почина на старото си кресло/ и тя ми предава следното – че баща ти бил казал, че от казването на истината и от острия език той нищо не бил спечелил и нищо не се било променило. И да знаеш, че това е дело на Бог и да не рискуваш себе си, и че ще ти предложат след време, защото някои хора ще си тръгнат и то няма да е далеч времето, когато си тръгнат, и могат да ти предложат да влезеш в политиката. Ти ще прецениш дали да го направиш това, това ще е твой избор. Това предава този човек, който пуши на креслото. Виждам го в гръб и виждам само част от главата му. И ти вече ще решиш какво да правиш. Тя казва, че трябва да се пазиш, според нея ти си в опасност, но не защото тя го вижда, а това е майчинския инстинкт…
– Да, тя винаги много се е тревожела за мене, страхувала се е винаги покрай работата ми, даже повече отколкото е било необходимо. Но мама е добре, нали, Вергиния?
– Да, тя плаче, ама за Тука плаче, за теб плаче… Казва, че още е объркана. Видяла се е само с баща ти, но не са заедно. Те са били доста различни. Доста е объркана и чака да я повикат, но е стресирана малко… Каза само да се пазиш и тя винаги ще бди над тебе, стига да и дадат възможност.
– Кажи и, че я обичам много, много! И да не плаче…
– Каза, че пак ще ти се обади, когато може…
– Тя ми беше казала да не плача, аз се старая да не плача, само отвреме навреме, ама тя да не се тревожи за мене, много я обичам…
– Тя казва, че Тука /Горе/ не е страшно, просто сега била като на магистрала, на която се разминавали много хора и И казали да чака, за да я вземат… Обаче не я е страх! Казва, че страшното е Долу, не е Тук /Горе/.
– Важното е, че не я е страх – промълвявам някак глупаво.
– Не, не, седи и чака… Виждам я с рокличка, независимо с какво си я погребала…
– С пола и блуза, точно като комплект – рокля… – бърборя – Аз ще изчакам 40 дена да минат, ходя всеки ден на гробища и ще дойда до София да се видим с теб, много те обичам…
– Тя вика: Не съм там, бе, майкоооо…
– Права е. Знам, че не е там, в гроба, ама така съм си го нарекла, да ходя… Кажи и, че я обичам.
– Да, тя знае, тя го чува в момента.
– Аз се усмихвам! Щом я чух, усмихвам се…
– А така, усмихни се, чедо… – предава ми Вергиния.
Представях си я на нещото като магистрала, безстрашната ми майка, как седи и чака да я вземат, и хем ми се свиваваше сърчицето, хем потъвах в спокойствието на една светла умихваща се тъга.
Всичко си бяхме отобичали в този живот с нея. Понякога си мислех за огледалността на синхроничността – последния шанс да има жадуваното дете съм била точно аз и от момента, в който е разбрала, че е бременна, легнала, за да не ме изтърве, без да мръдне, без дори да се обръща на една страна… И така… седем месеца. Два още не са ми достигнали… От кило и осемстотин съм паднала на кило и петстотин, но корав боец съм очевидно, призвана съм била да оживея.
От внезапната смърт на татко последваха седем години и малко отгоре, през които аз като че ли бях легнала, застопорена, за да отвоювам мама, за да я вдигна аз, та тя да живее. Като че връщах дълга на онези саможертвени седем месеца, за да ме има, със седемте години, когато мама се превърна в детето, което трябваше да оцелее..
Влизах в пустия и апартамент, присядах, палех свещицата и болката не винаги беше разкъсваща, Жорес, рееше тиха нега, тъга, като пролазила те калинка, защото онази разтърсваща мъка я бях изгълтала приживе, залък по залък, комат по комат.
Една нощ се заинатих, но не стана. Не успях да си спомня защо в онези детски, млади години, всички в тяхната бохемска компания я наричаха Надежда Безсмъртната и весело я поднасяха с „Надежда Безсмертная…“. Имаха някаква закачка, но по никакъв начин не можех да си припомня какво мама беше казала, какво натрапчиво е настоявала, че се заливаха от смях с тая „Безсмертная“…
Но и тогава Господ си е знаел работата. От цялата им безметежна, шармантна, приятелска компания, всички си бяха отишли, беше останала единствена мама. И точно тя, заслушана в Енгелберт Хъмпърдинг, дълго оглеждайки ъглите на онова, което бе останало от онези години, последна си тръгна и затвори вратата на веселото джамбуре.
И си остана Надежда Безсмъртната. Още на деветия ден намери брод, за да ми сподели какво се случва Горе. А и как иначе? Непрекъснато ми звънеше Тук, за да ми разказва упоително нещо, което я е удивило. Тя знаеше колко вярвам в тия неща и сигурна съм, че е бързала да ме уведоми какво е Там, и бе намерила Портал, за да я чуя.
Мама беше великолепна разказвачка. Непрекъснато и се подигравах, когато започнеше да разказва някаква история: „Айдеее, пак почна от Каспичан, че да стигнеш до Варна…“, докато тя изумително редеше детайлите за всяка случка. Как ли сега ще раздипля историите на общия ни живот пред Духовните си водачи?!
Но ми липсва. Тук е, ама ми липсва, Жорес. Даже и да се скараме до свирепост и да викне: „Няма такава патка, като тебе!“.
Седя си, сгушена в свободата си, не знам какво да я правя тази свобода, протягам ръка, като малко момиченце да хвана ръката на мама, а до мен даже въздуха не трепти, даже и течение не става.
Мама просто я няма.
И аз, осиротяла, продължавам нататък, докъдето е рекъл Бог.
Без мама Тук. Но Завинаги с мама.
Веселина Томова
Откъс от подготвяната книга „Този живот е за смелите или Хвани ме за кобура“
*Вергиния Мартева – контактьор с феноменална дарба. Връзката и с Ангел Ханс, както и неговите послания към всички нас, са описани в брилянтната книга на Васил Пекунов „Роялът на Ангела. Аз пожелах да говоря с вас“
