ФОТО http://www.ploshtadslaveikov.com
Днес, в 1873 година е обесен Васил Иванов Кунчев – човекът, който е определен за най-великия българин от цял един народ.
Защо българите не коментираха, не вадиха факти, не оспорваха първото му място? Защото той е единствен и неповторим. Друг такъв мъж няма да се роди вече. Затова България го обича, тачи и слави непрекъснато.
Той беше хубав с тия сини очи, с това овално лице, с тия руси коси. Той беше ведър, с излъчване, което поразяваше народа. Всеки, който го видеше, беше запленен от него. От красивия му глас, от искрите в очите му, от държанието му. Той беше всичко, което може да се даде отгоре на един организатор, на един създател на тайни революционни комитети, на един стратег на бъдещо въстание. Да си припомним кога става това!
Тогава, когато България е 500 години под турско робство. Време, в което народът се е примирил, че нищо не може да промени живота му. Разрешени са българските църкви, построени са първите български училища, младите учат в чужбина, развива се занаятчийството и търговията…
И на един мъж в главата му идва идеята да разбуди всичко това, да го разбута с един бунт, в който участие да вземе целият народ. Представяте ли си? Живееш си спокойно и една вечер пристига хубавец на кон. Той започва да говори за бунт, за оръжие, за въстанически дрехи, за пушки и патрони. И словото му е сладко, защото събужда българския дух, защото разклаща закоравялото ежедневие, защото разтуптява сърцата и кара хората да го чакат като месия.
„Той беше невидим – фантом или сянка”, писа за него Иван Вазов. Да, за да може да обиколи България, да посее семето на свободата, да накара народът да узрее за идеята, да се размисли, да си спомни за велики дела и нови подвизи.
Той беше безстрашен. Минаваше балкани пеш, преобличаше се в различни дрехи, пътуваше заедно с турска потеря… Той беше певец. И до днес във Войнягово разказват за красивия му глас, за това как се е извисявал в черквата, как е благославян от войняговци, които сложиха черни кърпи в деня, когато Васил Иванов Кунчев беше обесен.
Той беше Левски. Така го кръсти народът заради храбростта му. Той беше Дякона – така го знаеше народът заради неговия престой при вуйчо му като дякон в манастира. Той беше достоен за песен. И народът изпя песните, защото един поет го увековечи, като го нарече „един син на България”.
Васил Левски! Обесен на 19 февруари , той ни гледа от светлите висини. И му се иска да сме по-смели, по-предани на родината, по-готови да направим всичко за нея.
Правим ли го, за да се наречем достойни наследници на най-великия българин? Нека се замислим днес, и макар че той е недостижим, да се опитаме да го обичаме с неговата любов към народа, да се опитаме да бъдем искрени помежду си, да четем стиховете за него и да пеем песните, създадени за най-великия българин.
Ирина Кирилова
Образование и младежки години (1837 – 1862)
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово,[2] в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Родителите му имат пет деца – Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка.
Баща му Иван Кунчев (1808/1809 – 1851), преселник в Карлово от село Кочмаларе (днес Отец Паисиево), е буден и просветен среден занаятчия, занимаващ се с гайтанджийство и бояджийство. Запада материално, а по-късно е разорен поради злополучно поръчителство и нелоялност на неговия съдружник.[3] Майка му Гина Василева Караиванова-Кунчева (вероятно 1810 – 1878) е преселник заедно със семейството си от Сопот. Баща ѝ – Васил, е бил златар.
Васил Левски първоначално учи една година в килийното училище в Карлово (1845).[4] Продължава учението си във взаимно училище в Карлово (1846 – 1849) и същевременно учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът.[5] През 1851 г. след дълго боледуване умира баща му, както и по-малката му сестра Мария. Тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.
Майката на Левски – Гина Кунчева, с Начо Андреев Начев – най-големият ѝ внук, 1876 г.
От 1852 г. е послушникпри вуйчо си –архимандрит Василий,таксидиотнаХилендарския манастирв Карлово иСтара Загора, който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 живее в местнияметохи обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене приРайно Поповичибогослужение, пее в местния църковен хор.[6]През 1855 г., заедно с вуйчо си, напуска Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години вкласното училище(1855 – 1856), същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителяАтанас Иванов. През 1856 – 1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка насвещеницив Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е отНайден Геровпрез 1850).[7]От това време са неговите записки “В[ъ]ведение на обличителното богословие“, които днес са най-ранния запазенръкописот Левски.
През лятото на 1858 г. се завръща в Карлово заедно с вуйчо си, който му поставя условие да се покалугери, за да бъде изпратен в Русия да се учи. Според спомените на неговия братовчед Васил Караиванов нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за обучение в Русия, а за първи път това се появява в книгата на Стоян Заимов.[8] На 7 декември 1858 г. приема монашество и е ръкоположен за такъв с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово.[9]Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861, когато взема решение да се посвети на революционната борба. По-късно в писмо до съратника си Данаил Хр. Попов той пише: “Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали твърде добре, че аз не съм от днес в работата си, а от 61-во [лето];”.[10]
Революционна дейност в Сърбия и Румъния (1862 – 1868)
Васил Левски като знаменосец на четата на Панайот Хитовпрез 1867 (фотография от 1867 г., Белград)
На 3 март 1862 г. вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, за да се сдобие с тескере. През Софияи Ниш се отправя към Белград, където се установява в началото на април.[11] В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и др. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 г. при Варош капия, Сръпска круна и Байраклъ джамия. получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия).[12] На този етап изпитва силно влияние от Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се присъединява и заедно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под ръководството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им.[13]Разтурването на легията през септември 1862 го заварва в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания.[14] В края на 1862 заминава за Влашко, където пребивава в столицата Букурещ до пролетта на 1863 (Според Васил Караиванов Левски заминава за Букурещ едва в ранната пролет на 1863 и не след дълго се завръща в България.[15] ). През пролетта на 1863 се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му).[16] Според Васил Караиванов, и Левски, и вуйчо му, са арестувани в Пловдив, но само за месец.[17] През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.[18]
Част от отрязаните коси на Васил Левски, съхранявани в музея в Карлово
На 19 април 1864 г., навръх Великден, в местността Алтънчаир край Карлово, в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попристов и Христо Пулев, сам отрязва дългите си монашески коси.[19]От този момент е мирскидякон(служител, помощник) на свободата Васил Левски.Архимандрит Василийсе опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а пловдивският митрополит го заплашва с наказание ако упорства в настояването си.
От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава Тулча с надеждата да се срещне със Стефан Караджа, но не го открива. Там се запознава с поп Харитон, който по това време е свещеник там.[20]
Васил Левски (вторият седнал от дясно на ляво) сред другари от Втората българска легияв Белград, 1868 г.
Васил Левски в униформа на Първа българска легия(фотография от 1869 г., Букурещ)
През октомври 1866 г. заминава за Влашко – за кратко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е учител в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана(28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 г., заедно с Панайот Хитов и Иван Кършовски, живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).
[21]През май и юни 1868 е вТурну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в градЗайчар.[22]В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо доДанаил Хр. Поповпрез 1871 г.: “…и аз на 68-мо [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество.”[23]През това време преосмисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е арестуван за кратко от влашките власти, заради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но е освободен по здравословни причини – незарасналата рана от операцията в Белград. По това време съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:
„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.[24]
В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. Иван Стоянов да твърдят, че вероятно те не са се срещали.[25]
Създаване на Вътрешна революционна организация (1868 – 1872)
Карта на първите частни революционни комитети
Със средствата, предоставени от Българското обществои читалище „Братска любов“ (структура на Млада България), Левски заминава на 7 декември 1868 отТурну МъгурелеспараходпоДунав, по суша и отново с параход поЧерно морезаЦариград, откъдето на 11 декември 1868 започва първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна и агитационна цел. При извършването ѝ се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 напуска турската столица и се отправя къмТракияиСеверна България. Преминава презПловдив,Карлово,Сопот,Казанлък,Сливен,Велико Търново,Ловеч,ПлевениНикопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.
До края на април пребивава в Букурещ, където се среща с Иван Касабов, и в Турну Мъгуреле, като подготвя новата си обиколка. През март-април се запознава с Анастас Попхинов, брат на Данаил Попов, когото привлича към делото. На 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол, като е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.
По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската емиграция. В края на 1869 г., заедно с Любен Каравелов, участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни или Великите сили. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. В началото на 1870 г. пребивава в Турну Мъгуреле, а от март месец е в Букурещ. Там на 9 април умира по-малкият му брат Христо.
Портрет на В. Левски от Георги Данчов
Разочарован от емиграцията, през май 1870 се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. До края на 1871 успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.
Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор. За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно „заплашително“ писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: „В Българско няма да има цар, “а народно управление” и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. Свобода и чиста Република“.[26]
Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 двама помощници на Левски – Димитър Общи и Ангел Кънчев. За жалост той работи с тях за кратко. На 5 март 1872 г. при проверка от турската полиция в Русе се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се съобразява с комитетската дисциплина и развива дейност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи впоследствие води до провала на революционната организация и залавянето на Левски.
Приготвя устава на организацията, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“[27] (септември 1871). Разработва го в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.
