На 20 януари 1941 г. американското списание „Тайм” помества статия, посветена на България, на цар Борис III и на геополитическия ребус, който страната ни и нейният цар трябва да разрешат в своя полза.
Възможно ли е това, разбираме от следното твърдение в тази статия: ”… Единствено Борис ( цар Борис – б.а.) има една много проста цел:
България за българите – ако е възможно. Но на Борис може да му се наложи да се изправи пред факта, че в 1941 г. това не е възможно. При срещата си с един български журналист в Берлин през ноември миналата година, Херман Гьоринг многозначително е казал: ”Вашият цар е прекалено неутрален, за да ни подхожда. И във всеки случай в новия европейски ред няма място за царе…”
Тези оценки са широко отворена врата към същността на драматичната безизходица на българския монарх. Лавирайки между дипломацията и геополитическата обреченост, произтичаща от географското положение на България, Царят има стратегия:
”Мирна ревизия на Ньойския договор”. Тя успява само веднъж, с връщането на Южна Добруджа (7 септември 1940 г.) В следващите сблъсъци, той губи.
Тези загуби и днес продължават да се раздухват със заглушаващите децибели на следдеветосептемврийската пропаганда, но нека да се опитаме да възстановим истината и за Царя, и за България в онзи момент, чрез конкретиката на дипломатическите документи!
ПЪРВО. Царят и битката му за неутралитета на България. Борис III не вярва в победата на Хитлер. И поради това с всички възможни средства отклонява поканите на Райха, за присъединяване към Тристранната ос. Дълбоко в себе си той е убеден, че заемане на страна в надигащия се световен конфликт, прави страната ни уязвима. Всички покани, за присъединяване към Оста, идващи от Берлин срещат, ако не отказ, то уклончив отговор, съпроводен с уговорки, всяка от които има своята логика и смислено съдържание.
Хитлер губи търпение. В писмо до Мусолини от 31 декември 1940 г. той ядовито ще сподели: ”…България показва обаче, отвращение към присъединяването си към Тристранния пакт и с това да възприеме една ясна позиция в международните отношения….” (Николай Генчев, „Външната политика на България 1938-1941 г.”, Враца, 1992 г.) Това не е оценка. Това е код за проникване в тревогите на българските държавници тогава, тревоги, произтичащи не от безхарактерност, а от волята България да бъде предпазена от нежелани последици.
Потвърждение на грижата за опазване на България от настъпващия световен конфликт е и докладът на посланика ни в Берлин Първан Драганов от 16 декември 1940 г. Като информира правителството, че в германското външно министерство се обсъжда идеята на Хитлер, според която Солун трябва да се предаде на Югославия и произтичащата от това опасност България да загуби Македония и Западна Тракия той предлага вариант как страната ни да отклони поканата за влизане в Тристранния пакт.
Предложението е следното: ”… да се обявим готови за присъединяване към Пакта при условия, които биха се оказали неудобни за самите германци…”
Цар Борис Трети /1918-1943 г./ / БГНЕС
Необходимо е да възстановим цялата достоверност на онзи момент, когато отговорността пред бъдещето на държавата налага бързи, но адекватни решения. Това е кауза, с която е ангажиран не само монарха, а целият управленски връх, но Царят е този, който най-задълбочено е разсъждавал върху механизмите на взаимодействие между държавите, проумял е много от ходовете на геополитическия хазарт и поради това е най-малко оптимист.
Донесението на английския посланик в София Дж. Рендел до Форин офис за разговора му с българския монарх на 23 януари 1941 г. потвърждава точно това: ”…трагедията на всяка малка страна – заявява Царят – е, че тя е зависима от големи… че има много случаи, когато малките държави са принудени да участват във войната от големите, а след това биват жестоко наказвани.
Такъв – според него – беше случаят с България през Първата световна война…” ( Стоян Рачев, „Чърчил, Балканите, България”, С.,1995 г.) Антимонархическата пропаганда не се интересува от истината. Тя трябва да има обект за сатанизиране и това е достатъчно.
Царят, царската фамилия, царските постъпки извън конкретиката на момента, извън възела от интереси, извън принудата на историческите обстоятелства – са на прицел. Те трябва да бъдат заливани с потоци от обвинения, да бъдат очерняни, оплювани, обругавани като виновници за всичко, като доброволни подлоги на немския нацизъм. В името на какво? В името на една идеологическа предвзетост, на една доктрина, на една опростена формула за човешкото битие.
Въпросът е, градусът на негативизма да не спада. Моралната нищета на подобен тип говорене не може да се скрие. Тя се саморазголва при първия досег със съхранената памет за съдбоносните мигове.
На 9 ноември 1940 г. една ръка ще запише следните думи на Царя: ”Да, моята грижа сега е да отбивам тия германофилски течения отвътре. Моята работа се усложнява от поведението на някои…” ( Л. Лулчев, „Тайните на дворцовия живот”,С., 1992 г.).
Историческата истина е проста. Тя не може да се скрие, да остане потулена под труфилата на пропагандата. Но колцина са тези, които се интересуват от истината, особено там, където се водят битки единствено за власт !?
ВТОРО. България – кръстопът на взаимно изключващи се интереси. На 28 януари 1941 г. в София идва полковник Уилям Донован като специален пратеник на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Той се среща с министър-председателя Богдан Филов, с външния министър Попов и накрая с цар Борис.
На монарха заявява, че САЩ ще влязат във войната на страната на Англия. Той изтъква, че България е на много важно място, че ТЯ ДЪРЖИ КЛЮЧА НА БАЛКАНИТЕ – и ще бъде отговорна за последиците от това, което ще стане. Пратеникът на американския президент настоява България да не пропуска германските войски към Гърция. Чърчил също вижда, че България е на важно стратегическо място и още през 1939 г. има план как да включи България към Балканския пакт – съюз между Турция, Гърция, Югославия и Румъния, за да бъде създаден общ блок срещу настъплението на Германия.
Още тогава външният министър на Англия лорд Халифакс също заявява, че България е „КЛЮЧЪТ НА БАЛКАНИТЕ”. Стратегията на Чърчил за включването на България в Балканския пакт предвижда и известни корекции на несправедливостите, спрямо страната ни наложени чрез Ньойския договор 1919 г.
Той настоява Румъния да ни върне Южна Добруджа, а Гърция – излаза на Бяло море при Дедеагач, с което разбира се, не се съгласява нито Букурещ, нито Атина. И така битката за България се усложнява още повече.
Германия струпва на румънския бряг на Дунава 680 000 войска. Освен Чърчил, Сталин също вижда България като зона на съветската сигурност. На 14 януари 1941 г. съветското правителство предупреждава немския посланик в Москва Фон дер Шуленбург, че то счита територията в източната част на Балканите за зона на своята безопасност и не ще остане безучастно към събитията в този район.
На 17 януари 1941 г. СССР изпраща нота до Външното министерство на Германия с настояването, че „…Москва ще счита настаняването на чужди войски в България или на Проливите като ПОСЕГАТЕЛСТВО СРЕЩУ ИНТЕРЕСИТЕ НА СЪВЕТСКАТА СИГУРНОСТ…” (Николай Генчев, п.т.)
Притисната от всички страни и при струпана многохилядна германска войска на река Дунав, България подписва договор за присъединяване към Тристранния пакт, като успява да вмъкне и клауза за неучастие във войната. Доколко това е реално, е друг въпрос.
Веднага след подписването на този документ при цар Борис отива английският посланик Джон Рендел. Той протестира с думите, че немските войски в България „заплашват съюзниците на Англия – Гърция и Турция и британските интереси в Средиземно море…”
Както се разбира, всичко опира до интересите – английски, руски, немски. И България е на прицел от всички страни. Високият градус на емоциите в тези дни довежда до словесен сблъсък между посланиците на САЩ и Англия в София – Ърл и Рендел.
Иронично подхвърлените думи от Ърл към Рендел в известен смисъл са и косвена защита на България в оня момент: „…Какво щеше да бъде поведението на Великобритания, ако на мястото на Ламанша течеше река Дунав, на брега на която е струпана 680 000 армия и ако населението на Англия беше само 6 милиона, като това на България?!( ЦДА, ф.176, оп.8, а.е.17, шифрована телеграма на Попов до Момчилов в Лондон)
Не идеологически доктрини, не партизански пристрастия са нужни днес на България, а геополитическа култура на нейните елити – държавни, научни, партийни. И прозрението на един учен:
”Кан Аспарух е довел народа ни на това Райско кътче, но плащаме за него с трагични последици…”( академик Петър Динеков). Това не е примирение. Това е повик за битки със стратегически измерения, но битки, подкрепени от политическа мъдрост, култивирана интелигентност, прозорливост и виртуозни дипломатически умения. ***
На първи февруари т.г., когато отбелязваме Деня в памет на жертвите на комунизма, в Народното събрание прозвучаха екзалтирани речи, в които заклинанията срещу „монархофашизма”, от една страна и „комунизма” , от друга, се превърнаха в кръчмарска свада на хора, нямащи никакъв респект пред отговорността си за съдбата на нацията и държавата.
Паметта на жертвите беше осквернена, а нацията получи нова доза партийна отрова на разделението. Грижата за народната ни цялост бе набутана в ръцете на квесторите, за да я изхвърлят извън заседателната зала…
Дали пък Френсис Фукуяма, авторът на позабравения труд „Краят на историята” не е прав като разсъждава:
„Историята може да се охарактеризира като диалог между общества, в който обществата с по-големи вътрешни противоречия отпадат и биват заменени от други, които успяват да преодолеят тези противоречия…”
Към кои общества принадлежи българското днес, към тези, които отпадат или към другите?!
На този въпрос нека да отговорят най-после нахаканите партийни шефове и подведомствените им народни представители! БГНЕС ————————
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Анализът е написан специално за БГНЕС.
Прочети още на: 
http://www.bgnes.com/bez-filtyr/bez-filtyr/4566475/
