Много хора запалих да гледат руския сериал „Меч“, сезон 1 от 2009 година, сезон 2 – от 2015 година, общо – 45 серии… Много от тези, като мен, които са „изтървали“ сериала.
Ако човек влезе в руските форуми, ще се начете на неистово желание за предстоящия сезон 3 на „Меч“, който се очаква тази зима. Поне така нагнетяват зрителското напрежение руснаците…
Вчера си седим с мои приятели в едно свряно кафене и тъжно обсъждаме изумителната изумена корупционна кочина, в която живеем. И пак става дума за „Меч“. Не за друго, наясно сме! – в тази малка държавица, като шепа, нито има хора с такива сърца и кауза, нито има ресурси и възможности, за да си имаме „Меч“ – а защото душите ни кървят от безпомощността да живееш в блато, в което вече няма никаква, никаква надеждица, поповите лъжички да бъдат запалени, с искрица даже, че нещо може да се промени, благодарение и на тях, благодарение на мърцина между тях, които да се събудят като алигатори и да схрущят циничните лапачи, задавили се с държавата ни…
Защо искаме „Меч“, ние, които и буболечка не можем да убием…
Какво се случва с нас, че мислено преминаваме онази граница – да застанем хладнокръвно зад окото на снайпера и да изживеем мигът, дори и като кино, когато Костян убива поредния корумпиран до мозъка на костите си властник – ченге, прокурор, съдия, наркобос, бандит – но винаги след детайлно разследване, че „в името на народа“, трябва да напусне Този свят… Защото е закон на „Меч“ – невинният не се пипа.
Какво се случва с народ, който както в сериала, посреща възмездието, раздавано от „Меч“, като манна небесна, защото е на ръба да живее обезпосталял без надежда, че безнаказаността ще е вечна…
Животът ни премина и преминава в държавица, завързана на възел властово от мафия.
Блъскаме се в стена. Стена. Стена. Която е стена и нищо друго.
Един смел да се появи, втори цъфва веднага да го предаде, трети е позициониран – да го унищожи.
Седим и пушим в онова свряно кафене. И тъжно се споглеждаме, защото знаем, че в руския сериал, ако във всеки кабинет висят портретите на Путин и Медведев, то в България, то у нас, всяка сутрин ни облива бълвоча със слуги – джурналя, и ни промива мозъка мъжътнагала…
„Гледам и визуализирам във фикционалното пространство, а мисъл-формите стават все по-ярки. Лошо, много лошо, но както е казал Булгаков – „Тухла случайно на никого няма да падне на главата„, ми казва приятел.
Да бъдеш „Меч“ е избор и не винаги означава да убиваш, защото вече няма друг никакъв изход. Да бъдеш „Меч“ е избор да бъдеш безпощаден към лъжата, мерзостта на корупционната машина, обсебила цялата власт и държавата. Да бъдеш „Меч“ е избор да станеш, да излезеш извън блатото, за да направиш опит да му върнеш надеждата, че нещо може да се промени. Да бъдеш „Меч“ е избор да се изправиш срещу страха, собствения страх, че нищо не зависи от теб, когато „безнаказаността ражда беззаконието“…
Зад фасадата на „Меч“, която ще плени онези, които искат да се „кефят“ на „екшън“, се крие дълбоката вода на страшните въпроси, които всеки си задава сам – мога ли да бъда един от тях, мога ли да го направя, това ли е истинския избор, когато друг няма, мога ли да се жертвам заради останалите, дори и онези, които ще ме заклеймят…
„Меч“ е и личния избор – дали от колодата с карти „Таро“ ще извадиш асо Меч, или „Шута“ и като придворен шут на мафиотската власт, ще умреш под юргана…
– Нужен ни е този, който мрази врага!
– Кеп, нашият враг е престъпността. Мразят я всички, които не са свързани с нея.
– Така е. Поправка. На нас ни трябва този, който я мрази и при това не го е страх.“
Веселина Томова http://afera.bg