Съспенсът на Слави

Да не подценяваме феномена “Слави” – поне на теория. В идеалния случай зад известното му лице ще се наредят опитни политици, активисти с кауза, експерти със знание. В лошия – ще си останем с лицето, пише Ивайло Дичев.

Не знам за гражданите, но за нас, изследователите на политическата култура, събитието предизвиква радостна възбуда: г-н Трифонов май най-после тръгна да трансформира медийната популярност в политическо влияние. За това впрочем го подканяха всички, откакто се хвана с референдума за мажоритарна избирателна система – излез на избори, поеми отговорност.

Защо се забави?

Първият въпрос е защо толкова късно. Трифонов отдавна громи политическата класа, сигурно помните, че първи въведе националистическите емоции в протестите през 96-а; той впрочем първи успя да превърне национализма в мега-зрелище. Според злите езици, просто рейтингът на предаването му спаднал и парата около референдума била, за да си върне няколко хиляди зрители и да сключи нов договор с бТВ. А една партийна формация щяла да го закрепи още за един сезон.

Закъснение има и от гледище на общото развитие на медиите. Времето на телевизионните партии като че взе да отминава – последният голям успех отбеляза комикът Бепе Грило, основал движението си „Пет звезди“ през 2009. После Тръмп разгроми телевизията, подкрепен от сайтове, психолози и производители на фалшиви новини. Кой знае, може би г-н Трифонов има таен план за овладяване на интернет, макар че профилът му във Фейсбук е леко дървен.

Няма да е партия, а движение

Лесно е да се подиграем с решението на шоумена. На всички взе да омръзва популистката риторика: да изринем политиците, да намерим онова просто нещо, което хоп – анулира нещастията на последните 28 години и всички пеем. Или това, дето щял да събере умните хора, които седят неоценени край печката като едни Пепеляшки. Бас държа, че няма да е партия, а движение – нито ляво, нито дясно, разбира се патриотично, с млади и нови лица, със специална квота за успели българи в чужбина.

Загадъчният анонс в писмото на шоумена е също класически похват – казва се съспенс. Медиите послушно откликнаха, политиците вече коментират. Закачките и подигравките в социалните мрежи впрочем само допринасят за усилване на анонса. А събитие още няма. Изобщо не сме сигурни дали ще има политически проект, какъв точно би бил той – с Борисов, с патриотите, с Костов… Или пък мажоритарно сам срещу всички. Текат анализи за това кой всъщност е зад г-н Трифонов и кой му плаща. А ето нá, стоя в петъчната вечер и се мъча да гледам умореното му предаване в очакване да науча нещо за идеята – но водещият не отронва нищичко, освен няколко многозначителни намеци за референдума, несправедливостта, бТВ, политическата класа. И значи ще трябва да пусна телевизора и утре, и в други ден.

Време за реклами…

Референдумът: много шум за нищо?

Здравейте отново. Ще ми се да погледна тази работа от по-сериозната страна. Защо тъкмо г-н Трифонов събра три и половина милиона гласа? Вярно, подведени бяха хората, че мажоритарно ще се избират „личности“; вярно – пяха им задушевни патриотични песни, громиха противниците на идеята със смешки. Но вижте: за електронното гласуване се произнесоха 2,5 милиона граждани, за атомната централа в Белене – само 1,4 милиона, макар че зад единия референдум стоеше цял президент, зад другия – мощният апарат на БСП.

Има ли кой?

Въпросът е кой изобщо може да има влияние днес в тази страна, където доверието към всеки и всичко спада неудържимо. Отвъд партийните апарати, субсидиите, парите на КТБ. Експертите не ги  обичат, защото създават усещане за малоценност у необразования народ; за съдиите чуваме или лошо, или нищо; на успешните бизнесмени завиждаме; хората от гражданския сектор са непоправимо окаляни като „грантаджии“; професорите ги разкарват като мечки по студията; журналистите служат на собственика си… Навремето от само себе си възникна Симеон Сакскобурггота: нищо не знаехме за политическите му възгледи, но пък се фасцинирахме от монархическия ореол – сянка на отминала слава. След него г-н Борисов рита футбол и се държи гаменски-мъжествено. Но не е същото, защото отзад е партийната машина на Цветанов.

                                                            Проф. Ивайло Дичев

Новата медийна среда направи така, че лицето заживява свой живот независимо от лидерските умения на конкретния човек. Известността сякаш няма съдържание: известният с това, че е известен, преминава с лекота от НПО към политиката, от политиката към университета, после му дават да води предаване, после се озовава в някаква комисия. Тъжно, но факт: медийното зрелище остана последен източник на легитимни публични лица. Някои виждат в това кретенизиране на публиката, аз бих разсъждавал по-скоро за колапса на обществените йерархии, предизвикващи едно перманентно късо съединение между гражданина и екрана.

За това, поне теоретически, не бих подценявал феномена „Слави“. Има ли някой в България, който да не го познава – и не само заради поомръзналото шоу, но и заради многобройните каузи, с които г-н Трифонов се е ангажирал от 89-а насам. Внушавайки ни всеки път, че го прави безкористно, защото „аз си печеля парите от друго“. Образ, при това доста успешен.  Вярно, само образът не стига, да станеш политически лидер – и Бареков го знаеха всички, пък виж каква фира даде. В идеалния случай зад известното лице ще се наредят опитни политици, активисти с кауза, експерти със знание. В лошия – ами ще си останем с лицето.

• Дата 16.09.2017

• Автор Ивайло Дичев                                http://www.dw.com/bg