“Путин е добър – Путин е лош”. “Ще се справим – Няма да се справим”. Така можем да обобщим много от днешните публични спорове. Само че подобно мислене в дихотомии граничи с идиотия, твърди писателят Илия Троянов.
Да мислиш в дихотомии* – това е първа крачка към идиотията. Който все още не го е разбрал, може да получи предостатъчно нагледни доказателства от нашето съвремие. Да вземем например една тема, която напоследък отприщи истинска истерия: тъй наречената “бежанска криза”. Вече от доста време реалността на оперативната германска политика се сблъсква с едно твърдоглаво пожелателно мислене. За човек, който е бил една година в Космоса, сегашната дискусия може бързо да бъде обобщена. “Ще се справим”, казват едните. “Няма да се справим”, казват другите.
Публичните спорове в момента звучат детински. Сякаш сме се събрали на състезание по висок скок, вдигнали сме летвата още нагоре и сега разгорещено се караме дали е възможно тя да бъде прескочена. И се хващаме гуша за гуша, защото едните излизат с на пръв поглед абсурдното твърдение, че височината е постижима, което другата страна категорично отхвърля с на пръв поглед абсурдното твърдение, че тази височина е не само непостижима, но и ще причини на онези, които се опитват да я превземат, какви ли не травми, та чак до прекършен врат.
Споровете за бежанците често звучат детински
В плен на елементарните сценарии
В резултат на това доста дърварско възприемане на света се предлагат различни елементарни сценарии за възможни решения. Да се затворят границите например – което означава, че границите наистина трябва да станат непропускаеми. Но дали това изобщо е възможно на фона на световния феномен, известен като “незаконна” миграция – никой не пита. Защото да върнеш бежанците по домовете им означава, че трябва да ги изгониш от своята страна. А как става репатрирането на стотици хиляди – пак никой не мисли. В момента по земното кълбо има 65 милиона бежанци, а в Германия спорът се води тъй, сякаш става дума дали да отворим или да затворим кранчето.
Или да вземем американската предизборна борба. Доналд Тръмп е противен човек, тъй че съпротивата срещу него е не само разбираема, но и необходима. В резултат на тази съпротива обаче (и чрез любимата техника на дихотомиците) кандидатката Хилари Клинтън като с магическа пръчица се превърна в светла фигура. Зъл демон е всеки, който я критикува, камо ли онези, които правят разкрития за изключително съмнителните ѝ политически и икономически машинации – както се случи наскоро след новите публикации на Укилийкс. Джулиан Асандж начаса беше нарочен за непоправимо десен и така възникна нова, изключително оригинална “ос на Злото”: Асандж-Путин-Тръмп.
Така стигам до друг пример за феномена “д-р Джекил и мистър Хайд”: Владимир Путин. Според едните, той създава най-голямата заплаха за световния мир, а според другите, е упорит борец за добруването на своята унизена Русия. Когато обаче си нагаждаш света така, както ти пасва, ти виждаш само каквото искаш – и нищо повече.
Дихотомикът никога няма да се научи да мисли
То е като на детска люлка тип везна. Сядаш от едната страна, люлката се вдига от другата, ти служиш просто като противотежест на отсрещния човек, той обаче – също. И така – нагоре-надолу, нагоре-надолу, до безкрай. За двамата на люлката може и да е забавно, за всички останали обаче то си е просто диалогично безсилие.
Дихотомичното мислене води до обезкуражаващи резултати и по отношение на историята. Ако Ви се е падала неблагодарната задача да дискутирате все още непреосмисленото престъпно минало на комунизма, сигурно неведнъж вече сте установявали, че антифашистката емоция неусетно смекчава погледа към сталинистката и постсталинистката политика, превръщайки ги в нещо едва ли не безобидно. Който е бил срещу Хитлер – заслужава уважение и почит. Същото е и с онези, които в студентските си години с блясък в очите скандираха името на масовия убиец Мао Дзедун, а днес с блага усмивка си припомнят младежките прегрешения и гръмогласно предупреждават, че родината започва да чуждее.
Защото едно е сигурно: дихотомикът никога няма да се научи да мисли.
*Дихотомия (от гръцки, “разделяне на две”) е начин на класификация на класове, множества, понятия, термини и други, състоящ се в разделяне на двойки от “подчинени” елементи (подкласове, подмножества и др.). Пример за дихотомия в психологията: субект – обект.
http://www.dw.com/bg
