септември 28, 2016

Българска работа

Автор: admin Няма коментари

Поредният печален пример за окаяното състояние на българското правосъдие: след четири години разследване делото за атентата в Бургас трябваше най-сетне да започне, но пак нещо го спря. Какво ни казва това?

Коментар от Татяна Ваксберг:

Делото за атентата в Бургас трябваше да започне в началото на тази седмица, но така и не тръгна – защото стана ясно, че не всички пострадали са били “редовно призовани”. Така първото дело за тероризъм в България метафорично прерасна в дело за легалистката тирания: онова необяснимо за публиката подмятане на правила и процедури, които да скрият от погледа реалното безсилие на правосъдието. Не че правилата са излишни, а процедурата – вредна. Става дума за друго: за злоупотребата с тях, когато искаш да прикриеш немощ.

Татяна Ваксберг

Има и други примери

В българската правна история има поне един скорошен пример за това как дело от голям обществен интерес се препъва в аргумента “нередовно призован”. И затова не успява да започне години наред. Това е делото за така наречения “Възродителен процес” – насилствената асимилация на българските турци, проведена в периода 1985-1989 година. Прокурорите твърдяха, че “пострадали” от престъплението са няколкостотин души, което провокира съответната съдийска реакция: първо да се призоват редовно тези няколкостотин души, а после ще видим. Ставаше дума за хора, живеещи предимно в Турция, и то в различни населени места. Призоваването на всеки от тях беше ако не невъзможно, то поне изключително трудно. Масовият гняв тогава беше насочен към съдиите, защото са поставили неизпълнимо изискване. Но те обясниха защо го правят: просто са длъжни да изискат редовно призоваване на всеки, когото прокурорите са посочили като пострадал. Общественото недоволство така и не се пренасочи към прокурорите, които носеха реалната отговорност за това изискване. Нима не са знаели от самото начало, че ще блокират хода на процеса с посочването на такъв брой пострадали? За “редовното призоваване” отидоха години, през които повечето обвиняеми починаха. И тогава се видя цялата съдържателна немощ на обвинителния акт – онова недоразумение, което щеше да се дебатира в съдебната зала, ако процедурата така щастливо не беше попречила.

Сегашният случай е подобен – голям обществен и международен интерес, пострадали, които живеят в чужбина, дълго и тромаво придвижване до съдебната зала. И поне една голяма разлика, разбира се – обвиняемите са съдени задочно и са представлявани от служебни адвокати.

Три летища, пет курорта, един провал

Атентатът в Бургас ни показа, че докато целият западен свят се чуди как да опази човешките права при въвеждането на повече сигурност, София е решила въпроса далеч по-авангардно: нито пази правата, нито въвежда сигурност. (23.07.2012)

Голямо безсилие след голямото престъпление

Защо България няма версия за атентата?

Защо точно в Бургас?

Бургас ще се повтори и потрети?

България в епохата на тероризма

Атентатът в Бургас от самото начало беше лакмус за това как изглежда България в епохата на тероризма – като страна, която нито опазва правата на гражданите, нито им предоставя сигурност, нито проявява към тях поне символична загриженост. Стана ясно, че линейките идват три пъти по-бавно, отколкото би трябвало, че в болниците няма легла и лекарства, че полицаите на летището са последните, които оказват помощ на хората при атентат, че предупрежденията на партньорска страна (Израел) за опасност от атентат не се взимат насериозно, че камерите на летището не се използват с превантивна цел, а само за проверки постфактум. И че на фона на всичко това България има самочувствието веднага да заяви кой не е извършителят на атентата. (Тел Авив и Вашингтон твърдяха, че атентатът е дело на Хизбула. А София, вместо да обяви, че тепърва ще проверява и разследва, направо каза, че това твърдение е невярно). Накрая дойде и учудването на българските следователи, че партньорските служби в чужбина не им помагат в разкриването на извършителя. Последното може и да е укоримо, но е съвсем разбираемо след толкова доказателства за неумение, липса на воля, на условия, професионален капацитет, загриженост и обща адекватност. Да напомняме ли, че на погребението на единствената жертва от българска страна – шофьора Мустафа Кьосев – нямаше нито един представител на властите? А що се отнася до жертвите с израелски паспорти, тогавашният министър на икономиката Делян Добрев беше изрекъл следното съждение: “Израелците са си свикнали [с атентатите]”.

Сега към този портрет на нехайството се прибавя и една моментна снимка на правосъдната система. Колкото да се препотвърди, че планината отново е родила мишка.