Самые дешевые обменники http://sh.st/XxMkV
Поводът да пиша е една случка от миналата седмица. Сестра ми има виличка близо до язовир Диканя – на юг от София. Отидохме със сина ми и племенника ми, които живеят от много години в САЩ. След обед решихме да се изкъпем в язовира – тръгнахме всички, заедно с техните синове. Бях изненадан да видя, че всички те носеха чували.
В началото не разбрах за какво са ни. После видях – обиколихме язовира и събирахме изхвърляните от диво къмпингуващите в района отпадъци. Всякакви отпадъци – бутилки (пластмасови и стъклени), кенове, пластмасови и хартиени пликове, опаковки, хартийки. Общината се е опитала да реши въпроса, като е оставила 5-6 много големи метални контейнери на всеки 400-500 метра, на разширения на пясъчния път.
Тоест там където хората спират, паркират, ядат, къпят се и други. Нямаше пълен контейнер, но навсякъде бяха изхвърлени голямо количество такива отпадъци. И най-много около самите контейнери. Няма да коментирам. Аз никога не съм събирал така отпадъци и не бих го помислил. Вярно е, че още родителите ми са ме научили да не хвърлям отпадъци, там където ми е най-удобно.
И че откакто има “цветни” кофи винаги събирам и изхвърлям в тях отпадъците за рециклиране. Но да вървя и събирам изхвърленото от други – не съм го правил никога. Но го направих. А за останалите видях, че е нещо нормално. Прочистихме целия район, хвърляхме съдържанието на чувалите в поредния метален контейнер за боклук и пак ги пълнехме.
Момчетата отиват в тази виличка 1 ден годишно. Но се чувстват задължени да го почистят. Правили са го и при предишното отиване там. При това тези контейнери са на голямо разстояние от виличката, тоест мръсотията не ги засяга пряко. Накрая се изкъпахме в язовира. Попитах се защо го правят?
Тази случка ми напомни и една статистика, която бях чел. За осиновените деца с недъзи от американски семейства. Намерих информация от Чичко Гугъл и по-долу ще цитирам данните. “В САЩ се осиновяват най-много български деца, които имат тежки проблеми, а у нас липсват семейства, които да имат желание да ги приемат”.
Това съобщиха от правосъдното министерство. През последните две години американските семейства са участвали в общо 241 успешни процедури по осиновяване. На далечно второ и трето място са Италия и Франция. Данните на Министерството на правосъдието показват, че за много малки българчета приемните семейства отвъд океана са единствения шанс за оцеляване.
Такъв е случаят с момиченце на 9 години със синдром на Даун. До осиновяването тя е престояла 9 години в дом за изоставени деца със специфични нужди в Плевен. Резултатът е ужасяващ. Тя е тежала само 5 килограма и е била висока 76 сантиметра. Момиченцето не може да ходи и е било напълно асоциално.
Пусната е за осиновяване през 2011 година, а до края на година за нея е намерено американско семейство. Само за две години детето е напълно променено. Теглото й се увеличава близо четири пъти, тя вече може да ходи и е напълно социализирана. Експертът по осиновяването към правосъдното министерство Милена Първанова разказва, че за някои от тези деца осиновяването в САЩ е единственият път към физическото оцеляване. Българите, а и европейците като цяло, не желаят да осиновяват деца със специални нужди.
“В САЩ са много по-толерантни към тези деца.” Помня, че преди няколко години имаше голямо природно бедствие във Филипините. Внучката ми, тогава на 13 години, бе събрала 100-ина долара, като гледаше детето на едни съседи, докато родителите му отсъстват (доста честа практика там). Без някой да говори в къщи с нея, тя съобщи, че ще дари 50 долара на пострадалите.
Преди няколко дни си припомних една случка от 1947 г. Тогава Българското (след Съветското) правителство отказва да получи помощ от САЩ по плана Маршал. Предложени са пари на всички европейски държави, пострадали от Втората Световна война /1939-1945 г./, с изключение на Франкистка Испания. Сумата е 13 милиарда долара, които по сегашна покупателна способност са равни на около 400 милиарда долара. Защо е това предложение от САЩ към разрушена Европа?
Могат да се формулират много подозрения, включително и това, че с тези пари европейците ще купуват американски стоки. Но на мен ми се струва, че на следвоенна Европа са й трябвали повече плодове, месо, зеленчуци, цимент, пясък и чакъл, тоест стоки, които да купува от близо, отколкото са купували американски найлонови чорапи.
Тоест все пак една държава дава своите пари в помощ на други държави. Защо? Не се сещам други аналози в миналото. Тези от вас, които имат деца и внуци в чужбина знаят, че много често хората там имат задължения и отговорности (писани или неписани) към местната общност – било към квартала, в който живеят, било към училището, в което учат децата им. Най-често това морално задължение е да се включат с доброволен и безплатен труд в мероприятия на квартала, общината, училището. Например да регулират движението около училището, да раздават храна и дрехи на бедните, да водят кръжок или да тренират учениците. Така ги възпитават.
Единият ми син тренираше и водеше училищен футболен отбор 3 пъти седмично, а другият водеше кръжока по математика. Безплатно разбира се и на никого не му хрумва да се бие в гърдите за това. Просто така правят нормалните граждани. Толкова. Всички сме чели, за фондациите на изключително богати американци. Например фондацията на Мелинда и Бил Гейтс само миналата година е дарила 2.65 милиарда долара, повечето от които за борба с маларията, полиомиелита, СПИН-а и други опасни заболявания. Най-голяма полза от тези дейности имат бедните държави и на първо място тези от Африка.
Вторият по богатство американец Уорън Бъфет (2.63 милиарда за горната фондация) и милиардерът филантроп Ленърд Лаудер (1.1 милиарда дарение за музея Метрополитен) правят същото. Но такива дейности развиват почти всички мултимилиардери. Бил Гейтс бе казал, че възнамерява да остави на децата си не повече от няколко десетки милиона долара. А има няколко десетки милиарда. Защо го прави? Определено не от глупост. А защо ли не се сещам за подобно действие от някой български или руски милиардер? Но хайде да не смесвам темите. Разбира се аз не искам да идеализирам американците.
Не твърдя, че в САЩ няма много всякакви престъпници и убийци, че няма квартали, в които е опасно да се движиш или замръкнеш, че няма дрога и насилие, че няма неравенство, че няма несправедливост и т.н. Аз само твърдя, че както средната класа, така и голяма част от по-бедните хора в САЩ имат уважение към обществото. Имат съзнание и толерантност към това, че живот в обществото означава и понякога да даваш на обществото, а не само да искаш да вземеш от него. Разбира се това значи и уважение и спазване на правилата и законите на обществото. Това рефлектира и в управляващите там.
Голямата част от тях се стремят да допринасят за благото на обществото, или поне да внимават, защото ако бъдат хванати в обратното от управляваните, ще престанат да са управляващи. Това обяснява и плана Маршал. Не може светът да е разрушен и ти (САЩ) да си щастлив, и доволен, че живееш в този свят. И все пак защо го правят? – така са те възпитали (учили) родителите ти и средата, в която си живял; – защото е престижно.
В собствените си очи и в очите на другите ти изглеждаш добре, когато постъпващ добре и правилно; – защото обществото, общественото мнение, църквата, медиите, институциите непрестанно утвърждават, че така трябва да се постъпва, че това е правилният начин на живот. И постепенно индивида, по-бързо или по-бавно също възприема, че така трябва да се постъпва.
Къде са българите? Определено са се променили. Вече ако излизам с кола от второстепенна уличка най-късно от 3-тата кола ще ми махнат – минавай. Преди не бе така. Пешеходната пътека вече по принцип се уважава – и това не бе така. Отдавна вече не си крадем чистачките. Имаме българи, които по съвест и безвъзмездно протестират и се борят за решаване на екологичните проблеми, и с несправедливостите в съдебната власт и в живота ни въобще. Но са малцинство.
За мнозинството личното и семейно благополучие са единствено важни. Те не биха си мръднали пръста за общото. Защото нямаме гражданско общество и докато болшинството от нас разсъждават като горните – няма и да го имаме. В последните години в нашия партиен клуб понякога идват млади, успели хора и искат да се запишат.
Винаги ги питам едно и също. “Ти си успял човек, с бизнес. За какво ти е да си губиш времето и силите с политика?” Отговорът им винаги се свежда до следното: “Искам децата ми да живеят в друга България. Може ли да са щастливи, ако наоколо царува престъпност, ако природата е съсипана, ако нивото на образование е безкрайно ниско, ако твоя бизнес може някой да го отмъкне без да се усетиш”.
Заради тези случаи съм оптимист и още се занимавам с това. И за да не е мрачен финалът, да си спомним любимия на мнозина Тодор Колев: “Как ще ги стигнем американците? Че и задминем, кога? Другари, уважаеми дами и господа, направо се чудя как е възможно това? Да ми откраднат чистачките, от моята скромна кола……”
От нас си зависи.
БГНЕС ———- Камен Мутафов, IT специалист
Прочети още на: http://www.bgnes.com/bez-filtyr/bez-filtyr/4451286/
