 |
| Димитри Иванов |
Моята работна маса е дълга към три метра. Издялана е и резбована с длето през ХIХ век. Тя има завинтен към нея звънец. Звъннеше ли вечер, това значеше, че майка ми, баба ми, леля ми и нашето момиче, което никога не наричахме слугиня, възвестяват, че масата е сложена. – Какво ще ядем? – питах аз. – Каквото дал Господ – отговаряха ми големите.
Господ даваше вкусни неща. Свежи, пресни. Какво му стана на Господ, откакто дойде демокрацията, не мога да разбера. Първо ни даде мухлясала царевица от САЩ. После от Ирландия месо, замразено преди 40 години. Сега сирене и кашкавал от залежало европейско мляко на прах и палмово масло, от което едно време правеха сапуна “Палмолив”, с който се миех.
Подозирам Господ, че не е демократ, ако беше, щеше да иска чрез демократични избори да го изберат за Господ.
Преди демокрацията Господ даваше съвсем пресни салати и зеленчуци. Отскубваше ги от лехите хубавата дъщеря на Северняка, аз вървях подир нея между лехите и само гледах как дългите й руси плитки се поклащат наляво-надясно. Казвах й от кое колко са ми заръчали вкъщи и тя ми пълнеше кошницата. Северняка не знаеше какво е химически тор и инсектициди, нямаше кантар, нито теглилка и аз нищо не плащах, само по Гергьовден и Димитровден баща ми даваше плик пари, който аз занасях на Северняка. Не знаех колко пари има в плика.
Знаех рибките за чорба в река Чая под кои камъни са, мрените в кои подмоли, ловях ги с ръце и те бяха по-вкусни от сьомгата, гъчкана с хормони и антибиотици от рибните ферми, която поднасят сега в ресторантите. За вишнапите гарантирам, че бяха пресни, понеже собственоръчно ги крадях от дървото в комшийския двор. Понякога, докато ги крадях, така си натъпквах тумбака, че отказвах да вечерям. Мама ме умоляваше: “Само едно резенче кашкавал?”
Кажех ли “не”, тя тръгваше към левия ъгъл на камината. Там пред огнището висеше машата, която тя наричаше дилаф, но баща ми я спираше, понеже беше демократ, даже имаше моравата (лилавата) риза на тогавашните демократи. Той ми даваше избор: “Кашкавал ли искаш, бой ли искаш?” Не разбирах защо той се смее, но разбирах какво е демокрацията. Инатях ли се, и дупето ми усещаше демокрацията..
Преди да вечеряме, понеже бях най-малкият на масата, аз казвах : Отче наш/ Който си на небето/ Да се свети името Ти/ Да бъде волята Ти/ Да дойде царството Ти … Хлябът наш насъщен, който ни го даваш всеки ден/ дай ни го и днес … Знаех тази молитва и като “Патер Ностер” на латински, въобще аз много работи знаех, знаех дори, че в Китай молитвата била преведена “Оризът наш насущний”, а сегашните демократи не знаят първопричината за ислямския тероризъм във Фалуджа, Багдад, Дака и другаде. Навсякъде бях.
В Dacca club спях, над леглото имаше рамка за москитовата мрежа. Видях как едно гущерче се стрелна по тавана. Понеже не убивам животинки, които не се ядат, отворих вратата и с пляскане на ръце го изпъдих. Отвън гущерчето зацъка, сякаш се възмущаваше: “Ц-ц-ц, този простак ме изпъди!” Не знаех, че гущерчето е геконът Геко, който ми е приятел, защото изяжда комарите; като разбрах, пуснах го да се върне в бунгалото. Сега нямам Геко, който ми беше приятел, имам просташки аерозолен инсектицид.
Навремето Жени Божилова ми редактираше преводите, а Николай Хайтов само слушаше какво си говорим.
В “За кого бие камбаната” на Хемингуей има един епизод как Джордан от Монтана, САЩ, е “динамитеро”, помага на партизаните републиканци да взривят моста, по който армията на Франко настъпва към Мадрид. После републиканците остават откъснати на един хълм, плосък като “шанкър” (това е венерическа болест).
Идват самолетите на Франко, бомбардират така, че жив да не остане. Пехотният офицер иска да вдигне хората си, но тях ги е страх. За да ги поведе, той вади пистолета си и изкачва хълма, крещейки: “Покажете се д’еба ваш’та мама!”, и глухият партизанин Ел-Сордо се прицелва, усмихвайки се, и го убива. Този превод излезе преди половин век в 150-хиляден тираж.
А в Катуница селските жени не бяха префърцунени, не се шокираха, защото псуваха бащите им, братята им, мъжете и синовете им. В читалищния салон даскалите и даскалиците, истински народни будители, играха театро по пиеска според Манасиевата хроника как българският владетел сразява византийския пълководец. Пъдаринът Ангел Пандурина, известен, че се е “бъхтал” с 18 души, играеше българския владетел, понеже имаше нешколуван, но кънтящ бас баритон. Той се вживя в ролята и като импровизиращите джазмени прибавяше думи от себе си:
“Архонт? Предводител на непобедимите легиони, д’еба твойта мама!”
Аплодирахме го мало и голямо, мъже, жени, деца!
Във филмовите трилъри и музикални хитове непрекъснато казват Fuck, но Fuck не е псуване, а възклицание.
В Черна Гора, Монте Негро, монтенегрините псуват не по-зле от сръбкините. Весна, която ме съпровождаше, беше красива, тънка и стройна волейболистка и по-висока от мен, аз съм 181 см и не съм свикнал да гледам жена от долу нагоре, затова не исках да танцувам с нея. Седнах в кафето на пристанището, поръчах си еспресо и вода, поискаха да платя с няколко дойче марки, но било по-скъпо, извадих 20 марки, когато Весна нахлу като фурия, напъха ми парите обратно в джоба, грабна ми бутилката вода, която беше стъклена, не пластмасова, и сервитьорът и барманът се снишиха зад тезгяха.
Не мога да възпроизведа всичко каквото тя каза, освен първите й думи: “Йебем ви майку!” После и тя пи еспресо, излязохме, без да платим, и се прегърнахме, аз нея през кръста, тя мен през раменете, понеже беше по-висока от мен, и започнахме да пеем “Како що е тая чаша полна со вино / тако е и мое сърце полно с ядови.” Тази песен не е весела, а ние се смеехме. Двамата бяхме балканци, напук на Англия, САЩ, Русия и целия останал свят.
PS: Чух, че съм бил участвал в подписка за оставка на Вежди Рашидов. Никога през живота си не съм се присъединявал към подписки, партии и други човешки глутници.
 |
| Катуница. Бяла спретната къщурка, Джимо е отпред. Тука демокрация аз усетих най-напред. |
 |
| Гущерчето Геко има лапички като вендузи, може да лази по отвесна стена, по стъкло и по тавана. |
 |
| Манасиевата хроника на Константин Манасий. Воините на Крум Страшни сгащили ромеите на Никофор Фокас във Върбишкия проход. Оригиналът е в мерена реч, преводът в немерена. |
http://www.segabg.com/article.php?id=813204
