Ако в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. поетът Пеньо Пенев Митев не беше отворил опаковката със сънотворния веронал, а беше развил хартийката на народен бонбон “Лукче”, светът може би щеше да се събуди с нови надежди.
Може би маститите стихоплетци от Съюза на писателите щяха да позволят на Джагаров да намери топло редакционно местенце за приятеля по чашка. Може би градът, кръстен на вожда Димитров, щеше да вземе ключа от любовно гнездо на местни партийни феодали и да го спусне в празния джоб на трубадура на бетона, бобената чорбица и космическия полет на идеите…
Може би на първомайската манифестация след броени часове поетът Пеньо Пенев щеше да носи плаката “Строим за Родината” с непозната другарка, която да го завърже опасно със слънчеворуси плитки и да го потопи в бистросините дълбини на непорочния женски взор…
Ако тези жюлверновски сюжети бяха се осъществили, нищо чудно днес край пощата в Димитровград или Добромирка да можеше да се види как априлското слънце пробягва по набръчканото лице на осемдесет и пет годишния пенсионер, чакащ чиновничката да му отброи великодушната великденска добавка към пенсията.
Но Пеньо Пенев избра не левчетата на социализма, а после стотинките на капитализма, не светлината на Великден, а мрака на своята велика нощ. Егото и горделивото себелюбие на мощния поетичен талант запратиха тялото към някоя от неразгадаемите черни дупки на вселената. Остана духът да съпровожда укорително строителите на “новата” България и да се съпротивлява на мишоците от библиотеките и образователните министерства…
Папагалите са шарено пернато племе, което механично и вироглаво повтаря едно и също. Словесните твари десетилетия сричат: Поетът с ватенката, с костюма и гуменките, имитаторът на Маяковски, певецът на социализма – оттам и на “човеконенавистния” комунизъм, манекенът на огнените течности. И в първобитните си мозъчни клетки все не намират място за социалните болежки на Пеньовите рими и за безбрежната нежност на една безупречна и покоряваща любовна лирика.
Осите торпилират с наточено жило едва ли не всеки опит да се нарисува портрет на забравения от новите поколения и засипан от алчността на някои “потомци” Пеньо Пенев. Срещу нас излиза набързо насъбран башибозук от литературни критици, стоящи върху пиедестала на догмите, придружават ги Пеньови съвременници, които ревниво пазят в частнособственическите си мемоарни касички някой и друг детайл от онова време, не липсват и брадясали хъшлаци-кънчовци…
Забравя се едно основно правило и право: публичните личности принадлежат на обществото и в интерес на справедливата история е да бъдат осветлени истински и коректно.
Много писаници има за Поета. Не пожалиха и последната му нощ в димитровградския хотел “Москва”. Останал сам, пише предсмъртни писма до утрото. След години “приятел” ще се похвали за тази нощ: “Пеньо донесе в моята стая шише с вино и си правихме весела компания”… В мемоарна книжка друг сподвижник описва случая с ареста на войника от казармата в Елхово Пеньо Пенев.
Според автора редник Пенев се връщал от градски отпуск, спречкал се с комендантски патрул, извадил кол от оградата край пътя и ударил старшината (пренебр. фатмак). Заплашен от военен съд, Пеньо написал весели куплети за случката и трогнал военните съдии, които великодушно му простили ефективната присъда.
Преди дни стигнах до неочаквана журналистическа сполука с адвокат Йордан Минчев, доайена на адвокатското съсловие във Велико Търново. Роден през 1928 г., в отлична кондиция и активност, адвокатът има 60-годишна практика.
Ето автентичния спомен на Йордан Минчев за случката с редник Пенев и поетичната му страст в казармата:
“Влязох да отбия военната служба с тридесети набор, бях две години по-голям. Озовах се в Елхово, в бившия 11-и Сливенски полк. Отговарях за радиоуредбата. През прозореца виждах в събота и неделя едно момче да се разхожда по плаца с тетрадка и молив, нещо пишеше и си говореше. Сприятелихме се с Пеньо Пенев по землячески, той от Добромирка, аз от Климентово, все от Търновския край. В поделението ни наричаха Адвоката и Стършела, аз бях завършил семестриално право, а Пеньо беше се изявявал като дописник на хумористичния вестник “Стършел”.
Имам малък грях към Пеньо. Веднъж дойде емоционално пренагрят при мен: “Пускай уредбата, написал съм ново стихотворение!” Беше време за занятия, ама как да отклониш своеволния поет от желанието му за някоя и друга минута слава! Включих радиоуредбата на стъпало, което осигуряваше звук само в нашата стаичка, лампите светнаха и Пеньо почна…Слушам внимателно, Пеньо се пъне и жестикулира с ръце. Въобще не разбра къде и какво е било включено.
Гостувал в къща близо до казармата. Черпели се с тъмночервено вино “Алжирка”. Неочаквано влиза непознат старшина от другото елховско поделение, от граничните. Започва конфликт, свободолюбивият Пеньо Пенев удря униформения с бакрачето с виното. Зашеметеният от котелчето старшина откарват при доктор, а войници слагат задрямалия Пеньо в каруца без коне и теглят каруцата до поделението. Около 2 ч след полунощ при мен дойде началникът на караула, Стършела помолил да отведат Адвоката при него в ареста. Седи Пеньо омърлушен и пита: “Казвай какво да правим?”
Помислих и му дадох спасителен съвет да повтаря само едно: “Нищо не помня, само помня че изпих много вино!”
Виновникът редник Пенев следва стриктно може би първата професионална успешна изява на Адвоката ефрейтор Минчев.
След време в кантората на Йордан Минчев във Велико Търново идва майката на отишлия си поет баба Дона. Пишат молби до Тодор Живков и председателя на Народното събрание, да не чака седем-осем години с вноската си за лек автомобил.
Властта уважава майката на нашумелия Пеньо Пенев, обичан (и отричан) от литературна България, заслужил Димитровска награда.
Непоправимо късно.
http://www.trud.bg
