Ирина Кирилова
Нина Димитрова е рускиня и е снаха в квартал Момина баня – Хисаря. Съпруга е на Димитър Димитров. Отдавна отгледала синовете си в Коми и сина от Димитър – Георги, тя научава за програмата „Приемни родители” и решават със съпруга и да вземат дете. Подлагат ги на много тестове, изпитания, чакат няколко месеца, преобразяват къщата си и накрая им дават момиченце със Синдром на Даун.
– Нина, да отгледаш чуждо дете като му станеш родител не е лесно. А още по – трудно е да се разделиш с него. Кое е най – важното при отглеждането на такова дете?
– Не правя разлика в отглеждането на деца. За мен няма значение дали детето е мое, или чуждо. В отгледането на дечицата всичко е важно. Всяка стъпка е важна.
– Как се промени живота ти, научи ли нещо ново за малките същества, след като си отгледала три твои деца и имаш внуци?
– Животът наистина се променя. За нас специално е така. Не знам как другите го възприемат. Да си приемен родител значи да се откажеш от много неща. Вече се съобразяваш с бебчето, ако в семейството ти се е появило мъниче. Нашият случай беше по – сериозен, защото взехме от институция дете с увреждание. Момиченцето беше на 7 месеца със Синдром на Даун. Като я видяхме за пръв път, решението ни беше, че няма да се откажем от нея и ще дадем на детето всичко това, което дадохме на нашите деца. Почти две години малката беше при нас. Нашите усилия бяха възнаградени. Малката се развиваше много добре. Много обичаше народната музика и танци. Когато дойдоха осиновители да я вземат, бяха много изненадани от това, че дете с това заболяване е много добре развито.Това надмина техните очаквания.
– Моминобанци са особени хора. Обикновено преди да одобрят нещо, разсъждават дълго. Как приеха новината, когато разбраха, че ти ставаш приемен родител?
– Хората са различни. Има такива, които те подкрепят и такива, които са безразлични към това, което правиш. Но това, което правим не само ние, а и всички приемни родители, оставя в душата на хората топли чувства и подкрепа. Все пак „Приемни родители” е нещо ново в България и трябва да мине време, за да могат да го възприемат нормално и без учудване.
– Как поддържаш връзка с момичетата, които отговарят за програмата „Приемни родители”? – Връзка поддържаме постоянно. Това, което го вършим всички, е в полза на децата. Естественно,че могат да възникнат ситуации, които искат повече внимание и разбирателство и от двете страни. Нормално е, затова имаме доверие едни към други и мисля,че работата ни върви добре.
– Кое те крепи да бъдеш така добронамерена и отдадена на чуждо дете?
– Крепи ме моето семейство, децата, снахите, мъжът ми, нашите приятели. И може би това, което аз получих в моето детство, а то не беше приказно. Мама се омъжи за втори път. Така се появиха братя и сестри по-малки от мен. Аз като най-голяма помагах на всички. После живях с три мащехи, обаче всичките бяха много добри с мен.Това ми остана пример за цял живот.
– Знам, че най – тежък е бил моментът, когато са дошли осиновители на детето. Как го преживяхте с Димитър?
– Наистина това беше най-трудното нещо.Постоянно повтарях на себе си, че много жени отиват в други държави да гледат чужди деца, с които се разделят после. Аз съм същата, само че не съм напуснала къщата си, а гледам деца в дома си. Мина вече половин година, когато нашето детенце отиде с мама и тати в САЩ, Сега вече сме спокойни, защото поддържаме връзка с тях. Много често говорим по скайпа и можем да видим детето и да му се радваме. Защото то наистина е щастливо.
– А сега нека кажа, че след дете със Синдром на Даун ти взе ново детенце. Тя е вече на 5 месеца. А кога я гушна за първи път?
– Второто бебче взехме от родилното. Тя беше на 10 дни. Сега навърши 5 месеца и е от цигански произход.
– Грижи, болки, радости, безсънни нощи – това са дните на една майка, па макар и тя да е приемна. Съжаляваш ли, че преживяваш всичко това, или и пееш, защото ти си голяма певица? Може би и малката ще пропее?
– Никога няма да съжалявам за това, което го правим с мъжа ми. Вярно,че много малко остава време за нас, че не можем да висим по заведения по половин ден и да ходим на гости, когато си искаме. Нямаме време за чести срещи с приятели, обаче те разбират и не се сърдят. Обаче смятам, че това, което го правим, е много по – добро и по – интересно. Ти виждаш как едно захвърлено от майка си детенце се променя пред очите ти. Ти променяш съдбата му, защото това дете расте в семейство, а не в институция.
А за пеенето мога да кажа едно: „Който пее, зло не мисли”. Естествено, че пея както на моите деца съм им пяла. Така и на приемните бебчета продължавам да пея. Пея и на малката ми внучка. Тя расте много музикална. Да са живи и здрави децата и всяко дете да си има дом, да има и мама и тати.
– Да отгледаш чуждо дете е геройство. Нина Димитрова е една жена, на която трябва да се възхитим. Защото животът ни може да бъде много по- прекрасен, когато правим добро в тежките времена, в които живеем. Тя е председател на руския клуб в Хисаря, член е на Управителния съвет на ветераните в общината, лауреат е на много национални и международни фестивали. Защото е пяла в хора на столицата на Коми. И за да завършим, тя казва:
– Ирина, това което правим, не смятам за геройство. Много пъти съм чула тези думи от познати хора. Сигурно това идва отнякъде свише. Имам миссия, която ми е дадена от съдбата и трябва да я изпълня. Това, което правим с мъжа ми, не ми тежи, а ме радва и ми дава сили да продължим напред.
