Дейви
 |
Само в мълчанието има слово,
само в мрака – светлина.
само в смъртта – живот.
Ярко прорязва полетът на ястреба
пустеещите небеса.
Повече от четири десетилетия Урсула Ле Гуин очарова читателите със своето въображение, стилен изказ и духовна проницателност.
Родена е през 1929 г. в Бъркли, САЩ, в семейството на Алфред и Теодора Крьобер. Баща й е антрополог и археолог, а майка й – писател (известна най-вече с етнографските си творби за индианците). Родителите й я запознават с митове и легенди от цял свят. Завършва Radcliff College през 1951 г., а през 1952 г. получава магистърска степен по романски езици от Columbia University. Заминава за Франция със стипендия на Фулбрайт и там среща съпруга си Чарлз Ле Гуин – историк.
В началото на писателската си кариера Ле Гуин среща не особено добър прием от страна на издателите – 7 години е получавала откази за публикуване на своите творби, докато един ден нейният разказ “Април в Париж” е публикуван в научнофантастичното списание Amazing Stories.
Днес Урсула Ле Гуин е едно от най-ярките имена сред авторите на фантастика – всепризнат майстор на въображението и перото. Пише научна фантастика, фентъзи, поезия, детски книги, пиеси, есета и др.
Със своите произведения тя ни пренася в бъдещето, на други планети, в други светове, но в същото време разглежда теми от реалистичната художествена литература – човешката природа, политиката, чувствата, отношенията между хората… Нейните творби не са само фантастика. Те са преди всичко философия.
Произведенията на Ле Гуин се отличават сред останалите научнофантастични творби по това, че акцентът в тях е поставен предимно върху социалните науки (най-вече социологията и антропологията). Ле Гуин е известна със способността си да създава правдоподобни светове, населени с герои, които имат чисто човешки характери, независимо от факта, че технически погледнато може да не са хора. В повечето си творби използва необичайни чуждоземни култури, за да предаде послание за нашата човешка култура. Самата Ле Гуин казва, че понякога най-директният начин да се каже някаква истина е да се разкаже напълно неправдоподобна история като легенда, мит или приказка.
Ле Гуин разчупва много от приетите стандарти в научната фантастика, която, въпреки че разглежда бъдещето, остава консервативна в социален аспект. Творбите й са повлияни от феминистичното движение от края на 60-те и началото на 70-те, от даоизма, от движенията за защита на природата и човешките права.
Ле Гуин е “абонирана” за всички големи награди за фантастична литература. За отделни свои произведения е получила:
• 5 награди Небюла за романи и разкази (1969 – “Лявата ръка на мрака”, 1974 – “Денят преди революцията”, 1974 – “Освободеният”, 1990 – “Техану”, 1995 – “Самота”);
• 5 награди Хюго (1970 – “Лявата ръка на мрака”, 1973 – “Светът се нарича дъбрава”, 1974 – “Онези, които напускат Омелас”, 1975 – “Освободеният”, 1988 – “Хей момичета…”);
• множество награди на читателите на списание Локус (1973 – “Грънчарското колело на Рая”, 1984 – “The Compass Rose”, 1995 – “Денят на прошката”, 1996 – “Четири пътя към прошката”, 2001 – “The Telling” и “Раждането на света”, 2002 – “Приказки от Землемория”, 2003 – “The Wild Girls”)
• награди на читателите на Azimov’s SF Magazine (1995 – “Денят на прошката”, 2003 – “The Wild Girls”)
Три от произведенията на Ле Гуин са били сред финалистите за награда Пулицър и American Book. Получава няколко награди за цялостен принос – Robert Kirsch Award (2000), Pacific NW Booksellers Association Award (2001), Willamette Writers Award (2002) и Margaret A. Edwards Award (2004).
През 1979 г. получава наградата “Гандалф” (Grand Master of Fantasy), а в края на месец април 2003 г. – наградата Grand Master на Съюза на писателите на научна фантастика и фентъзи. Тази награда се връчва за цялостен принос в областта на фантастиката. Нейни предишни носители са такива всепризнати автори като Филип Хосе Фармър, Брайън Олдис, Хал Клемент, Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн, Артър Кларк, Рей Бредбъри и т.н.
 |
Сред най-добре приетите творби на Урсула Ле Гуин са книгите, включени в така наречения “Хейнски цикъл” и в цикъла за Землемория.
През 1966 г. излиза първият роман на Ле Гуин “Светът на Роканон” и с него тя поставя началото на Хейнския цикъл. Следват “Планета за изгнаници” (1966), “Градът на илюзиите” (1967), “Лявата ръка на мрака” (1969), “Освободеният” (1974), “Светът се нарича дъбрава” (1976), “Четири пътя към прошката” (1995), The Telling (2000 – непреведен засега в България), както и няколко разказа, сред които “Бавно като империите и по-бавно от тях”, “Девет живота”, “Winter’s King”, “Друга история” и др.
Хейнските книги разказват различни истории, отвеждат ни на различни планети и ни срещат с различни герои. Обединяващото между всички истории е, че се развиват в една и съща вселена.
Хейнският цикъл би могъл да бъде разглеждан като социална фантастика – едно умело изследване на човешките мисъл, емоции, отношения в нетипични общества. С книгите, включени в този цикъл, Ле Гуин прави редица социални хипотези.
Повечето книги, включени в цикъла, представляват авторова критика на различни форми на социално и политическо подтисничество. Най-ярки примери за подобна критика са “Освободеният” и “Лявата ръка на мрака”.
В най-аплодираната си книга, “Лявата ръка на мрака” (1969), Ле Гуин прави социален експеримент – елиминира пола като фактор, определящ отношенията и обществените позиции. Обитателите на планетата Гетен, на която ни отвежда авторката, са двуполови същества. През повечето време (3 седмици в месеца) те са неутрални в полово отношение (сомър), но във върховата фаза на своя сексуален цикъл (кемър) придобиват половите белези на единия или другия пол. Ле Гуин използва тези двуполови същества, за да изложи своите виждания за човешките сексуални нрави, отношения и предразсъдъци. Половите особености на гетенейците в голяма степен ги направляват и определят устройството на обществото им, битието им, управлението на промишлеността, търговията – цялата обществена дейност е пригодена към цикъла сомър-кемър. Обитателите на Гетен не се делят на силна и слаба половина, на собственици и роби, на активни и пасивни. Правата и задълженията се поделят поравно. Хората се оценяват единствено като човешки същества.
Интересен факт за планетата Гетен, на която ни отвежда Ле Гуин, е, че тя не познава войната. Ле Гуин изказва една хипотеза за причинно-следствената връзка между постоянната полова способност и организираната агресивност. Според тази хипотеза половата неутралност притъпява агресивността, която е основна причина за войните.
“Освободеният” (1974) е утопичен разказ за две планети – Анарес и Урас.
Анареското общество е анархистично. На Анарес няма власт, няма правителство, няма полиция, няма затвори, няма подчинение, няма собственост, няма пари. Няма установена и институционализирана религия, няма вероучение – там църквата не е необходима, за да съществува религията, така както не са необходими законите, за да съществува моралът. За себе си определям обществения ред на Анарес като доброволен комунизъм в най-идеализиран вид. Анаресците споделят идеите за доброволното сътрудничество и взаимната толерантност. На Анарес няма външна принуда. Свободата на избора прави всяко обещание смислено и го изпълва със съдържание. Етиката и моралът са от изключително значение. Тяхната отговорност е тяхната свобода. Ролите в обществото се определят от социалната необходимост – всеки се занимава с това, което върши добре, и там, където има нужда от неговите умения.
Ураското общество, с което се запознаваме на по-късен етап в книгата, е подобно на земното. Показани са примери и за двата типа обществени системи – капитализмът и социализмът. Ле Гуин не се опитва да ги сравнява помежду им, както и да ги съпоставя с анархизма. Тя показва и предимствата, и слабостите на трите системи, без да взема страна.
С “Освободеният” Ле Гуин отново прокарва идеята за равенство между половете – имената на жените не звучат по-различно от мъжките, ролите им в обществото не се определят от пола и не се различават, имат същото право на работа и кариера като мъжете и т.н.
В тази книга Ле Гуин измисля и описва принципа на действие на ансибала (ansible) – средството за мигновена комуникация с останалите светове, независимо от тяхната отдалеченост, което по-късно е използвано в редица други фантастични произведения. Поради това, когато се говори за хронология на събитията в Хейнския цикъл, би следвало за първа книга да се счита “Освободеният”, независимо, че по ред на написване и издаване е пета.
“Светът се нарича дъбрава” (1976) е един от най-емблематичните романи на Ле Гуин. В тази книга тя отново заявява своята позиция по важни за нея теми – Виетнамската война (аналогиите даже не са далечни), разрушителното отношение към природата, страхът от непознатото, липсата на толерантност към различното и т.н. На планетата Атше няма дума за война, убийствата са непознати, няма език за омразата и насилието. Светът е огромна зелена гора, населявана от хорите (малки зелени космати човечета). Когато земляните/теранците откриват Атше, те започват за изсичат горите, тероризират и избиват хорите и постепенно унищожават красивия зелен свят. Арогантните и безразсъдни колонизатори не се отнасят с уважение към чуждия свят, не се опитват да го разберат и да възприемат начина на живот на местните. Но постепенно местните обитатели възприемат човешките неща и се научават на омразата, убийствата и войната, донесени от колонизаторите.
 |
Само 2 години след публикуването на първия роман от Хейнския цикъл Ле Гуин поставя началото на цикъла за Землемория. Първоначално “Землемория” е замислена като трилогия. През 1968 г. излиза първата книга – “Магьосникът от Землемория”. През 1971 г. е публикувана “Гробниците на Атуан”, а през 1972 г. излиза и “Най-далечният бряг”. Двадесет години по-късно Ле Гуин продължава серията с “Техану” (1990 г.). Обявена е като “последната книга за Землемория”, но през 2001 г. са публикувани още 2 книги – “Приказки от Землемория” и “Другият вятър”. В цикъла за Землемория са включени и два самостоятелно публикувани разказа – “Думата за освобождаване” и “Правилото за имената”.
Въпреки, че Землемория е писана за подрастващата аудитория, смятам, че е нужна определена степен на вътрешно израстване на четящите (което не винаги зависи само от напредването на възрастта), за да могат да я оценят в нейната цялост и да надникнат отвъд приятната приказка за магьосници и дракони.
Книгите за Землемория разказват истории за съзряването, за пътя към намирането на собствената идентичност, за изборите, които правим, за любовта, властта, страховете.
Много силно застъпен в книгите за Землемория е един от основните даоистки принципи – този за взаимозависимостта на противоположностите, според който равновесието се определя от едновременното съществуване на светлината и мрака, на доброто и злото. Ле Гуин казва: “Да запалиш свещ означава да хвърлиш сянка”, “Трябва да е тъмно, за да видиш звездите” и т.н.
В “Магьосникът от Землемория” (1968) Гед разбира, че безименната сянка, която го преследва, за да изсмуче силата му, всъщност е неговата тъмна половина. Без да признае тази сянка за част от себе си, Гед не може да бъде цялостна и завършена личност.
В “Гробниците на Атуан” (1970) Гед връща Арха, която служи на Безименните и на Мрака, към светлината и към живота. Връщайки й това, което й е било отнето отдавна – нейното име, Тенар – Гед събира в нея мрака и светлината, които заедно оформят едно цяло.
Посланието за Равновесието е вложено и в пръстена на Ерет Акбе, който Гед търси и намира в тази история – едната му половина е изпратена на Безименните и е потънала в мрака, а другата половина е останала в светлата земя. Със съединяването на двете половини отново се възстановява мирът, към който е ключ този пръстен, и съответно балансът.
“Най-далечният бряг” (1972) акцентира върху приемането на смъртта като част от живота. Даоистката философия подкрепя идеята, че животът произтича от смъртта, така както смъртта – от живота. Когато някой се опитва да елиминира смъртта, той нарушава баланса. Гед и младият Арен побеждават своя противник, защото преодоляват своя страх от смъртта и осъзнават, че тя е естествена част от Равновесието. В тази книга приключва могъществото на магьосника Гед и той се връща на родния си остров безсилен, както го е напуснал като момче.
“Техану” (1990) разказва предимно за любовта (между Гед и Тенар) и за ролите на мъжа и жената. Тук се долавя и влиянието на феминистичните убеждения на Ле Гуин. Отново се намесва и даоистката философия, но този път двете взаимозависими и взаимнодопълващи се противоположности са мъжете и жените. Тенар разбира, че и мъжете, и жените имат своята сила, макар и различна. Злият магьосник, Аспен, не осъзнава това и иска да унищожи Тенар, защото негодува срещу факта, че има жени, които вярват в своята сила. Но унищожаването на Тенар би нарушило Баланса и съответно неговите планове са осуетени.
“Приказките от Землемория” (2001) изследват или разширяват света, създаден в първите четири романа за Землемория. Всяка от тях представлява разказ сам за себе си – разказ за смирението, за любовта, за силата.
 |
“Другият вятър” (2001) – “Един магьосник, един кърпач на гърнета, един крал, един дракон и едно изгорено момиче се изправят пред властта на смъртта…” За тази книга ми е трудно да кажа каквото и да било поради лошия български превод, който ни бе предложен. За съжаление преводачът беше успял да скрие напълно иначе блестящия стил на Ле Гуин и да убие всяко удоволствие от четенето на книгата. Вероятно би трябвало с ръка на сърцето и да добавя, че като че ли част от магията на любимия ми свят Землемория се беше позагубила във времето между “Техану” и “Другият вятър”…
През 2004 година Ле Гуин започна нова фентъзи поредица, наречена The Books of the Western Shore. До момента са публикувани Gifts (2004) и Voices (2006), а през 2007 година се очаква да излезе и третата книга – Powers.
Ле Гуин е написала и няколко самостоятелни фантастични/фентъзи романа – “Грънчарското колело на Рая” (1971), “The Beginning Place” (1980), The Eye of the Heron (1983) и Always Coming Home (1985).
“Грънчарското колело на Рая” (1971) е мрачна история за разрушителните последици от неконтролираната сила и властта, която покварява. Джордж Ор има странната способност да променя реалността чрез сънищата си. Той обаче се страхува от тази своя способност и от собствените си “ефективни” сънища. Подлага се на доброволна психотерапия при д-р Хейбър, който, откривайки на какво е способен неговия пациент, започва да го използва, за да манипулира реалността в пренаселения, замърсения и разтърсван от конфликти свят, в който живеят.
В досегашната си писателска кариера Ле Гуин има издадени няколко самостоятелни сборника с фантастични разкази. Нито един от тези сборници досега не е превеждан в България. Мисля, че успях да се събера (с ценната помощ на Дилян Благов/Goa) и прочета всички публикувани в България разкази, които са разпръснати в няколко списания и антологии. Сред тези разкази имаше както много впечатляващи, така и такива, които не бих препрочитала често, но във всички имаше по някоя силна идея, макар и не винаги облечена в много интересен сюжет. Все пак препоръчвам “Думата за освобождаване”, “Пътеките на желанията”, “С очите и сърцето” и “Онези, които напускат Омелас”.
“Думата за освобождаване” според мен е изключителна демонстрация за блестящия стил на Ле Гуин. Освен това отново прокарва една идея, която съм свикнала да виждам в творбите на “баба Урсула” – идеята за правото за избор. Тук изборът е най-общо казано между живота/съществуването във властта на зла сила и смъртта като свободен човек, който се бори с тази зла сила “по оттатъшния склон на хълма на живота”…
“Онези, които напускат Омелас” e разказ за идеалния град на щастието, който ми въздейства изключително силно. И то не само заради посланието на разказа, но и заради начина, по който е написан. Ле Гуин е постигнала много рязък контраст между двете половини на този разказ, като голямата разлика се усеща не само в атмосферата, която създават двете части, но като че ли и в стила, в който са написани. Началото на разказа изглежда леко наивно. Ле Гуин дава възможност на читателите сами да си нарисуват в представите своя град на щастието – с всичко това, което би трябвало да носи удоволствие, радост и веселие на жителите на този град. След това изведнъж ни пренася в едно подземие. В него стои заключено едно дете – недохранено, мръсно, слабоумно, нямо… Никога не вижда слънчевата светлина, никога не чува добра дума… Жителите на Омелас знаят, че “щастието им, здравето на децата им, мъдростта на учените им, уменията на занаятчиите, дори изобилието на реколтата и хубавото време през всичките сезони изцяло зависят от ужасяващото страдание на това дете”. Някои го приемат с безразличие, други са потресени. А някои не могат да приемат високата цена, която това дете плаща за тяхното щастие, и напускат завинаги този идеален град…
Ле Гуин не е сред често филмираните автори. Вероятно защото водещи при нея са човешките характери, а не изобилният екшън. Аз лично знам за екранизации само по два нейни романа. “Грънчарското колело на Рая” е филмиран 2 пъти – през 1980 и през 2002 година. Гледала съм само версията от 2002 година. В никакъв случай не беше впечатляваща, но беше поне поносима, за разлика от появилата се през 2004 г. “Землемория”, с която Hallmark превърнаха чудесната и смислена история в плоска, безкрайно клиширана и променена почти до неузнаваемост приказка за деца до 10-годишна възраст (максимум). Наскоро забелязах, че е направено и пълнометражно аниме за Землемория – Gedo Senki (2006). Съдейки по кратката анотация, на която попаднах, то представлява някаква странна смесица от елементи от четирите книги, която е прекалено далече от оригиналната история, за да бъде изобщо свързвана с нея. Не бих рискувала да го гледам.
В своите произведения Урсула Ле Гуин свързва психологията с философията. Нейните романи и разкази изискват до голяма степен емоционално и умствено ангажиране от страна на читателите. Може да е понякога трудна за четене от масовия читател, но винаги е искрена в наблюденията си за хората и в мненията и позициите, които отстоява.
