ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Ирина Кирилова
Трети март – един ден в историята на България колкото велик, толкова и тържествен. Един ден, в който има светлина, вълнение и признателност. Има ли по-важен ден в новата ни история?
Едва ли. Защото тогава идва дългоочакваната свобода. Тогава петвековното турско робство свършва, за да се открои на картата една нова европейска държава, наречена България.
Винаги на този ден очите ми са пълни със сълзи. И когато гледам Вечния огън, и когато слушам българския национален химн, и когато виждам как на Шипка и в Плевен, в Шейново и в София се развяват българските национални знамена и се тълпят хора, за да докоснат паметниците на нашето Освобождение.
Винаги на този ден се чувствам особено. Защото знам каква е цената на свободата. Цената е милиони, загинали под турския ятаган, на бесилото, на заточение… Защото знам как един поробител е искал да унищожи моя народ.
А моят народ по онова време, в 1393 година, е бил мирен, трудолюбив и велик. Докато не пристигнали ордите на турците. Докато не започнали да горят старите ни книги, да срутват манастири и черкви и което е най – страшното – поискали да унищожат вярата и езика ни. Корав се е оказал моят народ. Останал български народ, с българска писменост, с православна вяра.
Неизброими са тези, които са останали без глави, защото не са искали да се потурчат. Неизброими са тези, които са оставили кръвта си в земята българска. Но останалите живи и техните поколения след 500 години отново говорили на български език, четели български книги и влизали в български черкви.
Когато дойде Трети март, аз винаги съм в особено настроение. Защото Трети март ме връща към прочетените книги „Време разделно”, „Козият рог”, „Под игото”, „Пътят към София” и други, които ми дават представа за робство, жестокост, поробване и съсипване на много човешки съдби.
Тогава мисля за онова българско дете Страхин, което било откраднато от родителите си, правят го еничарин и вече като Караибрахим го изпращат да потурчи баща си, братята си, съселяните си. Тогава мисля за баща му, който плаче и казва: „Страхине, чедо…!”, но това не пречи на Караибрахим да хвърли баща си в дълбоката пещера.
Тогава мисля за отмъщението на една дъщеря заради изнасилената си от турците майка в „Козият рог”, тогава мисля за насилената Неда от „Пътят към София”, за трагичната любов на Рада и Бойчо…
И тези мои мисли ми помагат да бъда твърдо на земята, защото зная, че имам примери пред себе си, които ме разплакват, но ме правят и горда, че съм българка. Затова у дома се вее българското национално знаме, затова се слуша народна музика, затова се моля сутрин за мен, за близките си, за моя народ.
Знам, че духовете на загиналите са живи и безсмъртни. Защото как може да умре този, който е дал живота си за другите?
Как може да бъдат забравени българските опълченци, руските войни, румънци и финландци, прекарали ужасите на една война, за да извоюват свободата на един народ, чакал 500 години денят Трети март 1878 година!
Сега се кланям пред величествения храм–паметник в Шипка, тръпки ме побиват горе на върха, захласвам се пред „Плевенската панорама” и се прекланям пред подвига на всички. Защото Трети март е един голям ден – единствен и неповторим по величие, родолюбие и патриотизъм.
ТРАКИЙСКИ СВЯТ
