Те са като всички нас. Хора със сърца и с душа. Те чувстват, сънуват, коментират, имат мнение – обикновени хора. Само, че някои от тях са куци, други слепи, трети с тежки парализи, четвърти с присадени сърца… Хората с увреждания!
Защо като ги видим, първото, което си казваме е: „Да не дава господ и на мен и на децата ми да се случи нещо толкова фатално!”
Казваме си, защото забравяме, че някои от тях пишат, други работят на компютри, трети с инвалидни колички донасят за страната ни златни медали и плачат, когато звучи българския национален химн.
Ние почти не питаме какво искат хората с увреждания. Имат ли нужда да им подадем ръка, да ги насърчим, да ги подкрепим с добра дума.
Ние имаме наш път и мислим, че той е най – правилния, без да си даваме сметка, че със всеки от нас може да се случи нещо фатално.
Хората с увреждания са хора като всички нас, само че много по – чувствителни към всичко около нас, много по – добри от всички нас, много по – улавящи трептенето на чувствата.
И те като нас, ако виждат, се радват на красотата на небето и на облаците, а ако не виждат, живеят в мрак и имат нужда от помощник.
Нека в днешния ден, който е международен за хората с увреждания, се огледаме и ако има някой такъв човек около нас, да му дадем малко радост!
Тя може да се изрази в една надежда, в един малък подарък, в едно ръкостискане, в едно цвете…
А от мен едно пожелание! Каквото и да ви случи, радвайте се, че сте живи и че сърцето ви тупти за едно дете, за едно внуче, за един достоен живот. Уврежданията не ви правят различни от останалите.
Напротив, вие сте по – достойни от всички други, защото живеете с мъката си, а трябва да се усмихвате. За това се иска сила. Пожелавам ви я от сърце!
