Природата обича да ни предизвиква и изправя пред собствената ни незначителност. Понякога с внушителните размери и размаха на своите произведения, които далеч надхвърлят по замисъл и качество всичко, което можем да изградим ние – човеците. Понякога с непреходността си – защото най-лесно е да си помислиш каква ли прашинка са няколкото десетки години, полагащи се на всеки от нас тук, на Земята, в сравнение с хилядолетията, дори милиони години ваятелство на някои природни форми. Понякога с магията, която създава. Защото човекът с бетонения си и стъклен кръгозор не гради пространство с атмосфера, каквото е крайбрежието, или гората, или пустинята… А понякога, в редки случаи, планетата успява да ни провокира, изненада и впечатли едновременно и с трите аргумента. Имаме удоволствието да ви представим именно такъв природен феномен.
Те са високи, красиви, внушителни. Стотици и хиляди изящни воини.
Непобедими!
Наричани още “каменната гора”, великаните се показват навсякъде край нас, омагьосани от меката светлина на задаващия се залез. Пристигнали сме до централната група от Побитите камъни. Тук туристите почти ги няма, най-често идват случайно, неволно излизайки на стария път от Варна за София. Но едва ли някой е съжалил за няколкото допълнително изминати километри. Защото природният феномен си струва да се види от всеки.
Една от причините – величествените му размери. Вертикалните “прътове” се извисяват внушително – някои на цели 10 м. Дебелината им е между 30 см и 3 метра, някои са кухи. Наклонени са под около 82° – това осигурява стичането на водата.
Изградени са от светлосив варовит пясъчник с високо съдържание на карбонати. Една част са начупени на “раздели”, други имат по-неправилни форми и буквално са се превърнали вскулптури, изваяни от Създателя – хората ги оприличават на животни, на фигури, на всякакви геометрични форми. Тук има “трон”, “прегръдка”, “каменни стражи”. Една от канарите напомня сърце. Друга пропуска слънчевите лъчи под характерен сноп и “прожектира” същото това сърце върху пясъка. Така поне ни казват – за съжаление явлението може да се види през летните месеци при определен ъгъл на слънчевите лъчи.
В централната група канарите са около 300, разположени в правоъгълник със страни около 100 на 800 метра. Цялата местност обаче е много по-голяма. Побити камъни има в още поне 15 групи с обща площ 50 кв. км. Стълбовете са пръснати край Девня, Белослав, Баново, Слънчево. Хиляди! Точният им брой никой не би могъл да посочи.
Не всички си приличат. Някои от другите групи почти нямат нищо общо с братовчедите си от централната – те като че ли и в момента продължават да се образуват, показват се по малко от почвата, по-ниски или по-високи. Виждат се различни структури, механизми на образуване, можете да проследите целия “житейски път” на една скала…
Уви, по-бърз от съзиданието днес е процесът на разрушаване. Побитите камъни са обявени за защитена местност още през далечната 1937 г.В границите на ограниченията обаче попадала много малка част от огромния комплекс – в резултат и през следващите десетилетия били използвани като кариери за пясък или директно за скална маса. Други са разрушени при прокарването на пътища. Излишно е да говорим за не толкова културните гости, които не се свенят да оставят следите си по това чудо на природата… Но да не си разваляме настроението.
Колкото големи, толкова и загадъчни – такива са Побитите камъни. Както се досещате,името им идва от идеята, че скалите са били забити в земята от някакви митични древни гиганти.
Днес учените дават друг отговор на въпроса за произхода им. Или по-скоро други версии за отговор. А след като има много отговори, значи знаем, че все още не знаем много. Така или иначе, почти общоприета е хипотезата, че камъните са започнали да се образуват преди 50 млн. г. Тогава целият регион бил под водата. При изригването на подводни вулкани се отделял метан. Излизащите мехурчета “повличали” със себе си разтопена лава, която изстивала от досега с водата и се втвърдявала при изкачването си нагоре. Тъй като метанът продължавал да излиза и след това, запазил камъните кухи отвътре. С една дума – красива приказка за любовта между огъня и водата.
Друга разпространена версия също е свързана с периода, когато скалите били под водата. След оттеглянето на морското дъно останали три пласта – глина, стрит кварц и варовик. Атмосферните условия отмивали горния слой, а попадналата вода споявала кварцовия пясък, превръщайки го в днешните образувания. Този процес е подобен на онова, което се случва в пещерите и създава техния магически релеф от сталактити и сталагмити.
Авангардно звучи идеята, че става дума за остатъци от древни коралови рифове. Някои от специалистите пък са убедени, че в основата седят биологичните процеси на водорасли и бактерии, които в дълбоката древност са образували красивия феномен.
“Трудно е да се предаде за минута целият рой мисли, догадки, впечатления, пробудени в сърцето ми от колосалните останки от древното минало. Нима наистина тази изумителна правилност на формите и пропорциите идва само от природата, лъжеща човека с толкова съвършено подражание на изкуството в страна, изпълнена с такива паметници от древността и с безбройни славни исторически спомени?” – чуди се в писмото си до известния композитор Николай Римски-Корсаков руският офицер и пътешественик Виктор Тепляков. През 1829 г. той първи описва Побитите камъни и поставя началото на споровете по техния произход. “Какви ли хора трябва да са били създателите на тези колосални останки? Огромните им размери карат неволно в паметта ви да изникне хипотезата за гигантите, населявали някога Земята. Ако учени като Кювие, Паласов, Блуменбах не бяха опровергали мечтите на Августин Блажени, Кирхер и всички други натуралисти, които си представяли великани, родни синове на боговете от дъщерите човечески, ако опитът не беше унищожил баснословните легенди, които впрочем са се разнасяли от самата люлка на човечеството, спомняйки си за Омировия съплеменник Полифем, аз нямаше да се поколебая да видя в тези развалини осъществяването на митовете за циклопите и гигантите”… Търсейки отговора, Тепляков накарал войниците да започнат да копаят около камъните, но дори когато дупката навлязла на няколко метра по основите, по стабилността личало, че образуванието продължава надолу.
Да, легендата е много красива и чиста…. но няма как, гледайки ги, човек да не се замисли на какво приличат най-много, или поне така си мислим ние… И оказва се, въпросът не е в собственото ни нечисто подсъзнание. Приликата с фалоси на много от побитите камъни забелязват и учените. В края на миналата година излезе книгата на Георги Велев “Посланието побити камъни”. Задълбавайки се както във формите, строежа и символиката, така и в чисто математически пропорции, авторът доста убедително показва, че може би всичко това все пак е дело не на майката природа, а на ръцете на предците ни от културата Варна. Тезата му противоречи на общото научно мнение, но някои от доказателствата звучат убедително и си струват ако не друго, поне да се позамислим.
Сериозен коз в теорията му е идеята, че камъните са стриктно ориентирани спрямо слънцето. Това личи както по основната група, така и по останалите. Една от най-високите колони при изгрев показва сезонното движение на слънцето, проектирайки сянката си върху няколко свързани ниши. Според Велев този ефект е най-видим в дните на слънцестоене и равноденствие.
Според него същото явление може да се наблюдава още по-очевидно по групата камъни край село Слънчево, дълга около километър и широка 500-600 метра. Двата най-големи камъка там са сцепени през средата и през прореза слънчевите лъчи се проектират съвсем точно върху съседите им, само в определени, специални дни от годината – при равноденствие и слънцестоене. В една каменна ниша пък светлината им пада единствено и само в деня на зимното слънцестоене. При това става дума за процеп именно на камък, приличащ очевидно на фалос, а нишата – на символична утроба. Тоест отново може да се потърси познатото преклонение на древните към акта на зачеването…
Други съвпадения, като скали, разположени по подобие на звездите в някои от най-познатите съзвездия, а и уникални пропорции, зад които се крият математически величини като пи – 3,14, са още от доказателствата, които според Велев правят Побитите камъни колосално и древно съзнателно творение, стотици пъти по-мащабен Стоунхендж, дремещ и очакващ да бъде изследван…
И ако дотук ви предадохме фактите и версиите за сътворението на колосалния природен феномен, то останалото – при това най-важното! – не можем. Защото то не може да се покаже с думи, снимки, видео. Ако не отидете сами до Побитите камъни, няма как да се потопите в неповторимата атмосфера. В която има по нещо за всички. За поетично настроените – хармония и настроение. За хората с духовни търсения – място за медитация. За любителите на мистичното – удобна цел да потърсят в скалите различни енергии или подходящата площадка за комуникация с други цивилизации, каквито предположения не липсват… А за всеки човек на изкуството – мястото е просто прекрасен източник за едно особено настроение.
Ето и доказателство: ако сте сред почитателите на българското кино, панорамата на Побитите камъни несъмнено ще ви се стори позната. Сред каменните великани ще разпознаете апокалиптичната испанска полева болница от вечния филм “Осъдени души”. Режисьорът Въло Радев летял със самолет от София за Варна, когато съзрял местността и веднага я харесал за филма си. Решил, че няма по-изразително място, на което може да се разрази вечната любовна история между Фани Хорн и отец Ередия… Нищо случайно няма тук – колко подобен е този разказ в символите си на легендата за Побитите камъни… А след като видели филма, испанските критици така и не могли да повярват, че не е заснет именно на Иберийския полуостров – дотолкова били погълнати от изразителния, изпепелен фон на класическите сцени… Така, както влияят Побитите камъни и на гостите си – карайки ги да забравят дребното и злободневното и да се преклонят пред вечността, която само природата може да покаже…
http://opel.spisanie8.bg/pobiti-kamani-varna.html
