Децата. Можете ли да си представите живота без тях? Без тези крехки създания, без тези чисти и мили душички? Аз не мога. И не искам. Защото, ако си го представя, нещо в мен ще умре. Любовта ми. И душата. И ще се превърна в поредния бездушник в тази идиотска държава, в която убийците на деца стават все повече и повече с всеки изминал ден. И няма да ми пука. На мен обаче ми пука, а на вас?
Сигурно е трудно за една държава, за едно общество, да се справи с тези, които изведнъж изперкват и започват или да пребиват почти до смърт поверено на грижите им дете, или да стрелят по друго в дома му. Сигурно е трудно за същата тази държава, за същото това общество, да спре убийствата по пътищата. Да направи така, че белият цвят на пешеходните пътеки да не става червен, а кръстовищата да не се превръщат в арена на битка между съвременни гладиатори, екипирани в няколко тона метал. Сигурно е трудно, но не и не възможно.
А дали е по-лесно да си представим мъката на тези родители, които загубиха рожбата си при състезателната гонка по улиците на Лесидрен? Както и мъката на родителите, загубили детето си онзи ден, по-онзи ден, по-по-онзи ден, в събота, в петък, в четвъртък, в сряда, във вторник, в понеделник, миналата седмица, и на тези, които ще загубят най-скъпото си утре, вдругиден, по-вдругиден и така нататък? Това е още по-трудно. Значи, за да изберем по-лесното, нека тези, от които зависи това, да се вземат в ръце и да направят нещо.
Тези, които рано сутрин или през нощта излизат да се състезават с колите си, не са безименни. И в София, и в Пловдив, и във Варна, и в Лесидрен. Да не си кривим душата, знаят ги всички – приятели, съседи, полицията, дори родителите им. И въпреки това им позволяват да убиват деца. С което се превръщат в съучастници в убийство. Същото се отнася до този, който изпива няколко ракии в кръчмата, сяда зад волана, дава газ до дупка и отнема невинния детски живот, а с това и живота на родителите.
Колко от вас когато са карали с 50 км/ч в населено място, било то голям град, село или градче, са ставали свидетели на някой бързак, гъзар, убиец, който изпреварва с 80, 90, 100 и нагоре, за да може по-бързо да стигне до там, накъдето се е залетял? Много. Всеки ден, всеки час, всяка минута. А тези, за които червеният цвят на светофара явно винаги е зелен? И те са много.
Разбира се, проблемът не е от днес, не е и от вчера. Какво обаче се случва. Ами нищо. Керванът си върви, кучетата си лаят. И едва ли са виновни юлската и августовската жега, международното положение и т.н. Едва ли някой си прави илюзии, че може да се разреши бързо или въобще да бъде премахнат. Може обаче да се сведе до минимум. С по-големи глоби, с повече камери по кръстовища, улици, в малките градове, с ловене на детеубийци.
Ясно е, че за това трябват пари. От пари има нужда образованието, здравеопазването и какво ли още не в тази България. Тази България обаче има най-голяма нужда от децата си. Защото, ако ги няма децата ни, няма да имаме нужда и от детски градини и от училища. Ако ги няма децата ни, няма да живеем. Толкова е просто. Моля ви, не убивайте децата ни! Моля ви, направете така, че да не убиват децата ни. Те са на всички нас!
Копирано от standartnews.com
