Казваш все пак, че първият ти духовен учител е твоята баба. На какво те научи тя?
Имам щастието част от детството ми да бъде на село при баба и дядо. Поради това, че мама и татко са глухи, те ме пращаха при баба, за да съм повечко в чуваща, нормална среда. Смятам решението на мъдрите ми родители за най-хубавото нещо, което са направили за мен. Общуването с моите баба и дядо ми е дало много.
Смея да твърдя, че първият ми духовен учител е баба ми Василя. Тя беше будна, мъдра и природно интелигентна селянка. Четеше и знаеше. Обръщаше ми внимание на Божието слово, на знаците, които природата ни дава, на духовните качества на хората, на смиреността и спокойствието. Учеше ме на много селски занимания. Селската кърска работа също беше част от моето детство и също смятам, че ми е дала много.
Баба беше вярващ човек. Любовта и вярата в Бог имам от нея. Любовта към природата – също. От нея и от дядо Дочо. Всякакви и много неща мога да разкажа, но ще бъде доста дълго. Като всяко дете, общувало достатъчно дълго с баба и дядо, имам спомените от приказките и разказаните истински истории от не лекия живот там в миналото.
Баба Василя е девето последно дете на един от най- будните селяни в Борима Троянско. Дядо Цачо – нейният баща е бил кмет на селото и е бил много буден, умен и мъдър човек. Обикалял е с каруца от къща на къща и е събирал плочи, за да покрие училището, което е построил в селото. Ако семейството има две деца, е взимал две плочи. Ако са повече – повече, а ако е едно – една плоча. Така, с помощта на всички хора в селото, той е доизградил училището за децата на съселяните си.
Днес там има второ по-голямо училище, а старото е реновирано и се ползва от малките класове. Отпред има паметна плоча в чест на заслугите на моя прадядо.
Баба ми вероятно е наследила любознателността и мъдростта на баща си и човечността, скромността и добротата на майка си.
Казваше ми така: „Ако някой ти криво рече, ти замълчи. Когато той отмине, сам ще разсъди, че ти е криво рекъл.“
Мъдро ме съветваше, че е добре да бъда отстъпчива и толерантна, да не разпалвам вражди, да разбирам хората и да ги уважавам. Баба ми беше единствената в селото, която се спираше да говори с циганката Марковица. Спираше, поздравяваше, питаше я как са децата, даваше и някакви неща – хляб, плодове или някакви дрехи.
Тя не правеше разлика между хората. Учеше ме да помагам винаги и не отвръщам глава от хора в беда. Един зимен ден си седяхме на топло вкъщи. Баба плетеше вълнени чорапи. В пътя мина един приятел на дядо – турчин от селото. Той ни поздрави и попита баба дали някой път ще оплете чорапи и за него и че щял да си плати. Баба само каза- ща ща, ще ти оплета. На другия ден баба изплете чорапи на този човек и той дойде да си ги вземе. Поиска да плати, а баба и дума не даде да се издума.
После ми каза така: „Ако някой поиска нещо от теб, дори да имаш работа, остави я и помогни или направи това, за което са те помолили. Работата няма да се свърши, а човекът точно в този момент е имал нужда от теб.“
Въобще от баба и дядо съм получила едни от най-важните уроци в живота. Генерално – вярата! Вярата в доброто. Дядо Дочо пък беше човек с изключително самоуважение, чест и достойнство. Той беше ловец и най-възрастния член на ловната дружинка в селото. Правеше хранилки за животните и всеки ден през зимата, слагаше раницата на гърба и отиваше при хранилките в гората да им занесе храна.
Имам спомен от един много кахърен за дядо ден. Беше се върнал от поход с ловната дружинка. Ходили за диви прасета. Не знам какво е станало, но дядо без да иска ранил една сърна. Бързо изтичал, за да и помогне. Когато ми разказваше тази тъжна случка, той през сълзи каза: „Никога няма да забравя сълзите на тази сърна и тъжните и очи. Не мога да спя заради това. Важно е да пазим животните, не да ги убиваме. Не знам как стана така, но аз раних тази животинка и това никога няма да си простя. Докато има животни в планината, ще има живот в света. Изчезнат ли животните, свършено е с нас.“ Много ми беше мъчно за дядо тогава.
Научил ме е на още много неща. Всяка вечер вечеряхме рано – в 18 ч. Нито по-рано, нито по-късно. Имаше точен час за вечеря. След вечерята дядо излизаше и тръгваше нанякъде. Като го попитах един път къде ходи, той ми каза, че изминава след вечеря 2000 крачки и го прави откакто се помни. Аз, с моя детски ум, не проумявах защо прави това и как знае колко са 2000 крачки, а и защо точно 2000 крачки.
Баба ми подсказа тихичко – „Дядо ти прави така, за да му слегне храната и да спи по-добре.“ Пак не разбрах това тогава много добре. Като поотраснах разбрах. Дядо просто живееше здравословен начин на живот, толкова модерна тема днес. Баба също беше така. Тя живееше здравословно, точно като йога, без да знае, разбира се тогава за съществуването на такава думичка въобще като йога. Тя прочистваше тялото си и знаеше как да го прави.
Един ден в седмицата отделяше да яде само пуканки. Когато я питах защо не яде с нас на трапезата, тя казваше, защото й е ден за прочистване на стомаха и че е важно, за да е здрава. И това ми е останало от баба и дядо – да мислим за тялото си като за храм. Да го пазим и почитаме, за да ни служи дълго.
Благодарна съм им за всичко- за тихото общуване, за спокойствието, за въздуха и свободата. Никой учител не е по-добър от моите баба и дядо. Свободата да тичам на воля и да позволявам на мечтите си волно да летят, за да се сбъднат – това безспорно е заслуга на тези тихи, трудолюбиви, обични и красиви по душа селски хора.
По-малко ходех при другата ми баба Гергана, но и тя ме е научила на важни за живота ми неща. Дядо ми Владин, на когото съм кръстена е бил придворен доставчик на царското семейство на Шуменско пиво. По тази причина те с баба ми са живели за по-дълъг период в София. Независимо, че са от село, те са живели по градски и баба ми наблягаше на възпитанието ми като поведение, обноски и естетика.
За нея бе важно косата ми да блести и я миеше с отвари и всякакви козметични хитринки. Купуваше ми модерни рокли, защото било важно да сме в крак с модата. Тя имаше едно цяло чекмедже с червила и помади и за нея бе ежедневие да се докарва както му е реда. Когато ме изпращаше до магазина за нещо, аз връщах рестото до стотинка и тя събираше всички дребни левчета и стотинки на едно място в една ниша на прозореца. Купчината бе доста внушителна.
Веднъж една сутрин още несъбудила се, чух разговор между баба и една съседка, която бе дошла да пият кафенце. Съседката попита баба защо държи така открити толкова пари на прозореца и дали Владинка няма да си взима оттам без разрешение, разбирай – да открадна. А баба отговори така: „Владинка никога няма да посегне на чужди вещи и пари. Аз съм спокойна с нея.“
Направих се, че не чух техния разговор, но в този момент разбрах какво нещо е доверието и колко наистина е важно да си честен. Много може да се разказва, но да не ставам досадна. Бабите и дядовците са ценни хора в живота на едно дете и е важно да се вслушваме в мъдрите им съвети. Щастлива съм, че имах детство пълно с любов и безгрижие.
Споделяш: „Каквото си помисля, става. Каквато мечта имам, се сбъдва“. Има ли рецепта за това? И как едно малко момиче си пожелава да стане детска учителка, после да работи в телевизията и тези толкова различни мечти се сбъдват?
Да, така е. Каквото мислим, това става. Каквото хвърлим като мечта във вселената – това се случва. Каквото направим, това се връща. Убедила съм се, че всичко в живота е бумеранг. Каквото метнеш – това се връща.
Още от малка съм се научила да се самонаблюдавам и да осъзнавам какво, как, защо, кога се случва. Ако не успея да разбера – питам. Питам себе си, околните, важните за мен хора. Между другото аз до ден днешен не се притеснявам да питам, ако не знам нещо и не се срамувам да кажа, че не знам.
Вярата, че всичко си става по някакви незнайни за мен закони, се затвърждаваше всеки път, когато ей тъй си помечтаех за нещо. Както разказах по-горе, аз много гледах телевизия като малка, защото съм била жадна да слушам нормална реч, както и за да научавам нови и нови неща.
Харесвах музикалните програми по онова време. Все пак тогава телевизията бе много смислена и в истинската си роля – не само да е развлекателна, но и да възпитава и образова. Та понеже много харесвах Лили Иванова имах мечта да се запозная с нея. И един ден аз й написах писмо. Казах й, че много харесвам песните и. Не се мина и много време, ето ти – в пощенската кутия дойде отговор от самата нея. Обръщаше се поименно към мен и ми благодари.
Казах си – един ден аз ще познавам тази жена. И това е факт – днес аз познавам лично Лили. След време написах на Тоника. И те ми върнаха отговор. Днес съм приятелка с Милица и понавам всички от Тоника.
Не че е най-важното, но това определено бяха знаци, че наистина чудеса се случват и че няма невъзможни неща. Даже ми попаднаха отнякъде две лепенки с такъв надпис – „Няма невъзможни неща“ и „Всичко е възможно“ и аз си ги лепнах до леглото. Знаех, че това ще е нещото, което ще ме води в живота.
От детската градина имах мечта да стана точно детска учителка. Не друга – детска. Това е защото имах прекрасни две учителки – другарката Михайлова и другарката Димитрова. Спомням си, че когато напуснах градината, за да отивам в първи клас, аз им казах, че един ден и аз ще бъда като тях детска учителка и също като тях така ще обичам децата. Е, и това ми се случи.
Учих, завърших и постъпих на работа като учителка. До ден днешен ме срещат деца от онова време или ме намират във фейсбук. Все ми казват – госпожо, същата сте си, все така хубава, мила и добра. Прекрасно е да знаеш, че си оставил добър спомен у тези деца и че те помнят до ден днешен.
Като ученичка, гледайки телевизия, все ми беше интересно да слушам журналистите как разговарят с хората с микрофон в ръка. Телевизията бе за мен като магия. Питаш нещо, отговарят ти, зрителите научават нещо интересно. Казах си, че един ден и аз ще бъда в телевизора. И това се случи. Вятърът ме отвя и там.
Почти 20 години се занимавах с телевизионни предавания първоначално като рекламен директор, след това и като продуцент. Това са едни от най- хубавите години в живота ми. Телевизията наистина е магия. Това са само малки примери за сбъднати мечти и за вярата, че всичко е възможно.
След това – разкаже ми някой нещо интересно за някоя държава- хоп, ето ти шанс да отида. Просто пътуванията, книгите и приятелите като че ли като с магическа пръчка ме намираха и ме викаха. Индия ми беше мечта от малка. Мама много харесваше индийките със саритата и все като даваха нещо за Индия ми говореше за там.
И ето че Индия дойде с покана да я посетя. От първото ми пътуване до там до днес имам няколко ходения и тя си остава една от любимите ми дестинации. Не знам как да обясня защо и как вярвам, че всичко, което си помечтая става, но го вярвам.
Чета много книги за душата, книги за добродетелите, за духовното израстване, за необяснимите неща, за невидимия свят. Вярвам безрезервно, че има паралелен невидим свят на видимия материален. В него ми е по-уютно и се чувствам свободна. Не ми е комфортно много в материалния свят, но пък е неизбежно да живеем в него, защото сме от света.
Важни са ми Библията, защото в нея откривам отговори. Важни са ми свидетелствата, че Бог е винаги с нас и че прави най-доброто за нас. Даже и в лошите случки виждам уроци и че Бог ни ги е отредил, за да научим следващия си урок и да можем да стъпим на по-горно стъпало по пътя на еволюцията.
Вярвам в силата на мисленето. Вярвам на сърцето си. Слушам главно него.
То не ме е подвело никога. Душата ми копнее да върви по духовни пътища и ей ме – тръгнала съм. Благословена съм с вярата, която баба ме е орисала да имам винаги. Рецептата за сбъднати мечти е вярата. Мечтайте, хора. Човек живее, за да сбъдва мечтите си.
Хората те помнят като един от най-красивите модели и манекени през 80-те. Разкажи ни за модата и модния подиум в България, когато си била на 19 и днес. Работила си за модните къщи „Рила“ и „Перун“, снимала си се за двете тогавашни модни списания „Божур“ и „Лада“… Но и днес продължаваш да се снимаш и да работиш в тази сфера. Имаш ли романтични спомени от онова време? А комични? Или пък тъжни? Днес как са се променили нещата?
Периодът на манекенство бе също така незабравим и единствен. Имах щастието да попадна в модния свят на моделството в едно време, в което у нас бе социализъм. Или комунизъм. Все тая.
Интересно време беше. Обличахме първи всичко най-модно за онова време. Участвахме в ревюта, снимаха ни в известни телевизионни предавания. Учехме се в движение да ходим по подиуми, защото у нас такава школа нямаше. Как да заставаме за модни снимки за списания и календари също учехме от нищото.
Събирахме се и гледахме видеокасети (ве ха ес 🙂 или бета макс) у някого от приятелите манекени, който всъщност имаше видеокасетофон. Това го нямаше всеки. Някой отнякъде получаваше касета и се събирахме да гледаме как на запад се правят ревюта, как се стъпва, как се обръщаш, как се представя една дреха, как се подчертават важните елементи на дрехата.
Събирахме списания от приятели, които са били някак извън страната или някой им е пратил отвън. Гледахме снимките, начините на представяне, фоновете, цветовете. Кореком беше също място, в което сверявахме „часовниците си“, макар сега да си давам сметка, че надали там са били най-модерните неща на света.
Нашите предприятия за мода и текстил работеха повечето облекла за износ. И шиеха невероятно красиви неща, които само в западни списания можехме да видим. Ние бяхме привилигеровани да обличаме първи тези дрехи и да можем дори да си купим, когато това е било възможно и позволено.
Такова едно предприятие беше „Арда“ Русе. Там шиеха облекла с вносни конци, платове и копчета. Шиеше се за ГФР (ако въобще сега младите знаят какво е ГФР). Специално за модни фотосесии или за художествен съвет отпускаха самолет, за да отидем бързо до Русе, да снимаме и да се върнем обратно за други ангажименти в София.
Спомням си един АН 24, с който шепа манекени излетяхме за спешна среща с ръководството на „Арда“ Русе и за фотосесия с новите им облекла за износ. Бяхме самоуки, но много дисциплинирани. Само като се каже, че трябва да сме някъде до час, ние се събирахме и изпълнявахме каквато бе заръката. Всяка година участвахме на Пловдивския панаир на фестивала на модата. Тогава се събираха още манекени от други страни и това бе уникален шанс за нас да обменим модни възгледи и да откраднем модни визии от запада.
В италианската палата винаги бяхме добре дошли. Там ни черпеха с лъскави бонбони и винаги ни подаряваха рекламни блузи, чадъри и всякакви модни неща. За нас бе щастие да се докоснем до тази така далечна страна, а всъщност така близо. Ревютата ни на фестивалите на модата винаги бяха режисирани от големите ни известни режисьори.
Работила съм с Хачо Бояджиев и Крикор Азарян, и двамата днес вече не са между нас. Макар Коко Азарян да бе знаменит театрален режисьор, разчитаха на опита му точно той да прави спектаклите на модата. Същото бе и с Хачо Бояджиев. Явно е било много важно да се представим пред останалите страни по най-блестящия начин.
На тези фестивали на модата представяхме облекла, произведени във всички наши модни къщи и предприятия. Спортни, елегантни, всекидневни – всякакви облекла, които доказваха на света, че България прави добри и качествени дрехи. И това наистина беше така. Имахме дизайнери, които се грижеха нашите облекла да не изостават от световните тенденции в модата.
https://jasmin.bg/2017/litsa/interview/vladina-tsekova-kamino-pyt-kojto-ti-izpravya-krivinite/
